Обикновено, когато стане дума за мълчанието, в
паметта ни веднага изплува поговорката: “Мълчанието е злато.” За нас сега е
важно да си отговорим на въпроса: променя ли се отношението към мълчанието на
човека, който се стреми да върви по духовния Път? Ако да – по какъв начин?
Всички сме срещали хора, чиито души са в процес на
пробуждане. Те са повярвали в една Истина, превърнали са я в свой факел през
тъмните дебри на света, в който живеем, и смело се устремяват напред. Какъв
прекрасен порив! В рамките на своето проглеждане за действителните стойности в
живота те започват да натрупват и духовни опитности. И това е съвсем
закономерно следствие от загърбването на старото и постепенното усвояване на
новото. Закономерно ли е обаче тези опитности да бъдат споделяни? Понеже всяко
истинско израстване в Духа става единствено и само в мълчание. Каквито и лични опитности да имаш, колкото и любопитни и
смайващи да са те, те са само твои. Никой друг няма и не може да има същите. За
всекиго те са различни, неповторими. Ако придобиваш подобни опитности, за да
подхранваш егото си, значи си още твърде далеч от Истината. Значи все още си в
плен на Луцифер, сиреч на гордостта и самолюбието.
Например, по повод приказливците, които изгарят от
нетърпение да разгласят навред колко много са напреднали в духовно отношение,
той отбелязва: “Не разправяй опитностите
си, комуто и да е, докато не изработиш нещо в себе си, на което да се осланяш.”
На какво можем да се осланяме? – Само на трайно придобитото, на
непоклатимото, на онова, което е пуснало дълбоки корени в нетленното ни
естество.
Чели сме много и продължаваме да четем. Гълтаме
томове свещени книги като топъл хляб. Главата ни е пълна с най-разнообразна
информация: молитви, песни, формули, мантри, сентенции и въобще всякакви
мъдрости. И се чувстваме знаещи и можещи... До следващия, на пръв поглед
елементарен, житейски проблем, който не успяваме да разрешим. И каква е ползата
тогава от цялото това знание? Към кого да се обърнем да ни помогне, ако при цялата
си начетеност свиваме безпомощно рамене? – Към самите себе си. И по-точно – към
душата си. Ако замълчим и се вслушаме в нейния глас, който е гласът на Бога у
всекиго от нас, тогава и само тогава ще открием правилното решение. Такъв е и
съветът на Учителя на Бялото братство(ББ) у нас: “Всякога слушай гласа на душата си и ще знаеш как да постъпваш.” Само
че не бива да бъркаме този тих и ненатрапчив глас с мощния тембър на егото,
който не се свени да заглушава всички останали с безцеремонната си пробивност.
И тук на помощ ни идва способността за различаване. А именно – да разпознаем
онзи глас, онази интонация, която иде от най-дълбокия извор на Истината вътре в
собственото ни “аз”. Да отделим зърното от плявата, т.е. гласа на Мъдростта от
онзи на илюзията.
Мълчанието в духа е близък сродник на вътрешния
мир у човека. Те винаги ходят ръка за ръка – сякаш сиамски близнаци, и като
правило едното изгражда опората за другото. Кое от двете е първичното? Хронологията
на естественото духовно развитие и израстване предполага първо да култивираме
мълчанието, а след него и благодарение на него – и вътрешния мир. Когато и
двете вече са налице, обикновено вътрешният мир е този, който обуславя
мълчанието. И все пак при всеки е различно, няма генерална норма на
взаимоотношенията помежду им. В тази връзка концептуално звучат следните думи
на Учителя П. Дънов: “Нямаш ли вътрешен
мир, ти не можеш да растеш духовно.” Което, освен всичко останало,
означава, че мълчанието не е само предпоставка за или белег на духовното
израстване, а реално постижение по пътеката към съвършенството.
Затова
последователите на ведическата мъдрост (каквито са, например, членовете на
Обществото за Кришна-съзнание) твърдят, че душата е “вечна, блажена и знаеща”.
Под “знаеща” те разбират именно това – че цялото налично вселенско познание за
минало, настояще и бъдеще, за всичко съществуващо се намира в собствената ти
душа, вложено у нея още от момента на раждането й от Бога. Една от най-важните
еволюционни задачи на човека е да завоюва достъп до това познание, сиреч да
стане всезнаещ. Това не може да бъде постигнато чрез сила, а само по пътя на
постепенното духовно-нравствено развитие и усъвършенстване, по пътя на Любовта,
Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта. Това е знанието, за което
Учителят на ББ в нашата страна казва: “Това
знание никъде няма да го намерите, в никоя книга няма да го прочетете, а ще го
придобиете в най-голямото мълчание на вашата душа.” Следователно именно
мълчанието е онзи задължителен фон, върху който пробуденото Божествено съзнание
у човека нанася рисунъка на извечния Промисъл – дотогава, докато той не се
превърне в картината на Божествената пълнота на познанието за света като цяло и
за всичко в него по отделно. Картина на
съвършеното единство и хармония, в която ролята на познаващия – според сценария
на всемирната драма – изпъква с кристална яснота. На езотеричен език този велик
миг на самоосъществяване се нарича “просветление”.
Да прецени кога е нужно да говори и кога – да
замълчи. В подкрепа отново ще му бъде способността да отличи истината от
неистината, сянката от реалността. Ако ли пък не е сигурен в оценката си,
най-добре е да остане в мълчание. Тогава рискът да сгреши е по-малък, особено
ако в думите, които му идват на устата, е заложен динамитът на разрушението. Някои
мъдри люде са предложили за такива случаи човек първо да преброи на ум до 40, а
едва след това да проговори. Ако все още е сигурен, че си заслужава, разбира
се...
Съвсем в
същия дух е и наставлението на Учителя на ББ у нас: “Онова, което се прави и не е завършено още, за него не се говори нищо.
Нещата, за които не се говори, те стават, а нещата, за които се говори – не
стават.” Със съвършено прости думи той е формулирал закона на невидимия
свят, за който стана дума по-горе. Изводът е, че Окултната школа за ученика е и
Школа за култивиране на умението да мълчи винаги, когато е необходимо. И както
и при всяко друго правило от неписания устав на тази Школа, от него няма
никакви изключения. Отклоненията от тези правила струват скъпо на търсещия по
духовния Път.
Взаимоотношенията между Учителя и учениците са
най-важното, което характеризира съдържанието и дейността на една духовна
Школа. Мълчанието и неговият антипод – говорът, са между основните инструменти
за пълноценното общуване между обучаващия и обучаваните. Първият има за свой
дълг да научи вторите как най-умело да си служат и с едното, и с другото. Една
от водещите норми на общуването помежду им, която ученикът следва да усвои до
съвършенство, е безпогрешният му усет кога Учителят очаква от него да говори и
кога – да мълчи. В рамките на процеса на обучение умението да изслушваш своя
Учител не е просто акт на уважение или преклонение, а чиста проба добродетел,
която се родее с послушанието и смирението, и то в техните най-ярки и
стойностни разновидности.
При друг случай на разглеждане на същия вид
взаимоотношения Учителят П. Дънов навлиза още по-дълбоко при изясняването на мотивацията,
от която следва да изхожда окултният ученик: “Когато Учителят говори, ученикът трябва да мълчи. Когато Учителят
мълчи, ученикът се изпитва. Най-приятното изкуство, което ученикът може да
приложи най-лесно, е да мълчи и да слуша.” От казаното е видно, че духовният
Учител е в ролята на изпитващ и когато говори, и когато мълчи. От своя страна –
според Словото или мълчанието на своя Учител – ученикът би трябвало правилно да
се ориентира кога е настъпил моментът да държи поредния изпит. За него е от
изключителна важност да осъзнае, че на практика във всеки миг е на изпит. И все
пак има ситуации, които са особено съществени за преценката на това, докъде е
стигнал по духовния Път. А иначе универсалният метод за усвояване на знанията в
окултната Школа е – както посочва и Учителят П. Дънов – съсредоточен в мълчанието,
съчетано с постоянна будност на съзнанието.
Мълчанието е естествената среда за съзряването на
всички духовни постижения. В неговите най-дълбоки недра е скрито ядрото на
съзидателното Слово, което очаква своя миг, за да се прояви.
Няма коментари:
Публикуване на коментар