Индуизъм

                                  (Вярвания)  

Индуизмът акцентира върху дълга или праведния начин на живот (дхарма). Между най-важните му догмати са тези за самсара (кръговратът на раждането, смъртта и прераждането; цикличната последователност от състояния на съществуване) и за карма (космическият закон за причините и следствията; зависимостта на сегашното и бъдещото съществуване на дадено същество в резултат на извършените от него действия, на мислите и чувствата му).
Първопричината, лежаща в основата на всичко, е атман – субективно-психично начало, индивидуалното битие на всичко, душата на всяка обективна реалност, личният дух. Атман е същността на човека-микрокосмос, съвпадащ със същността на Вселената. Той е непостижим и не притежава никакви характеристики. Върховната реалност е Единството на космическото Божество.

Индуизмът разглежда времето като цикличен процес – периоди на създаване се редуват с периоди на разрушение (т.нар. “дни и нощи на Брахма”; трайността на един такъв ден е равна на трайността на една такава нощ и възлиза приблизително на 4,8 млрд. земни години). Съществува само въртенето на едно огромно колело – циклите на Проявеното Битие. Главното действащо лице в човешката история, в земната действителност е Майя –  великата илюзия на материалния свят, лежаща в основата на всички изпитания в еволюционното развитие на съществата. Според индуизма ние можем да открием Бога в дълбините на собственото “аз”, тъй като глъбинната ни същност е тъждествена с Него. Човешката душа е идентична с Космическата Душа, т.е. с Бога. Затова най-важният постулат на индуизма е кратката реплика: “Атман е Брахман” (или обратното: “Брахман е Атман.”). Ние, хората, сме част от Бога и участваме в Неговото естество – едно традиционно пантеистично схващане. Основният проблем на човека е, че той не съзнава факта на своята принадлежност към Божественото. Индуизмът говори не за грях, а за “невежество” относно абсолютната действителност. Ние сме длъжни да осъзнаем Божественото си естество. Пътят за това минава – според индуистите – през медитационни и йога-техники, които съдействат на човека да разшири своето съзнание и да го издигне. Индуистите не толкова служат и се подчиняват на някакъв трансцендентен Бог, а по-скоро се стремят да открият и усъвършенстват собствения си потенциал.

Крайната цел на спасението в индуизма е след безчетни прераждания човек да изчерпи докрай кармата си и да преустанови необходимостта от нови въплъщения в материалната вселена, арена на нескончаеми изпитания и мъчителни страдания. Освобождението (мокша) означава пълна духовна себереализация и сливане с Бога, Космическия Абсолют, при съхраняване на неповторимата индивидуалност на съществото. Има три пътя за постигане на спасението: 1) път на истинното познание (джняна-марга); 2) път на незаинтересуваното действие (карма-марга); 3) път на Божествената Любов (бхакти-марга – пълно себеотдаване и предано служение на Бога). Освен тези фундаментални пътища за себеосъществяване индуизмът забранява лъжата, злословието, отнемането на живота (включително и на животните); издига на пиедестал любовта към хората; отнася се с дълбоко уважение към аскетическите подвизи (особено застъпени в шиваизма).

Индивидуалната душа на човека (атман) е вечна, блажена и всезнаеща (сиреч надарена като потенциал със съвършено познание за всичко във Вселената). Нейният изконен стремеж е сливането със Световната Душа (Брахман). “И тази фина същност (душата – б.а.) е основа на всичко съществуващо. Тя е действителна, Тя е Атман, ти си едно с Него!” (Чхандогя упанишада 6.8.7.). Земната действителност представлява проекция на отвъдния свят: “Каквото е тук, то е и там; каквото е там, то е и тук” (Катха упанишада 2.1.10.). тази индуистка аксиома съвпада до почти пълна тъждественост с един от принципите на херметизма: “Както горе, така и долу.” Поради своята Божествена изначална същност душата (Атман) е безсмъртна: “Нека животът (да влезе) в безсмъртното дихание и това тяло да намери края си в пепелта. Аум! Ум, помни съвършеното, помни!” (Иша упанишада 17). Да постигнеш просветление, значи да се избавиш от двойнствеността на съществуванието си; да изчезне разликата между субект и обект, между почитащ и обект на почитанието, между битие и небитие, дори между знание и незнание. Кармата е всеобхватен, универсален закон – на нея са подвластни дори и боговете, но даже и тя може да бъде надмогната чрез правилно и всеотдайно следване пътя на освобождението. Индивидуалните същества са като реки: тяхното движение към освобождението приключва в сливане с океана (Бог), където ограниченото и частното изчезват, разтварят се в неизменната цялостност на океана. В човека царува “вътрешен владетел” (антариямин), който определя всичките му действия, макар и да остава незасегнат от тях.

Трите основни проявления (качества) и трите главни движещи сили на материалната природа (гуни) са: добро (сатва), страст (раджас) и невежество (тамас). Те обуславят (по отделно или заедно) всички извършващи се в света процеси. “Материалната природа се състои от три гуни – добро, страст и невежество. Когато вечното живо същество влезе в контакт с природата, о, силноръки Арджуна, то става обусловено от тези гуни” (Бхагавад-Гита 14.5.). Безсмъртната душа е Божествена сила, действаща във всеки човек, който го подтиква да се стреми към религиозно съвършенство. Всевишният “обитава във всички същества” (БГ 6.31.). “Те са в Мен и Аз съм в тях” – казва Кришна на Арджуна (БГ 9.29.). Бхагавад (Кришна – аватарят на Вишну) е върховно Божество и властелин на света, той е и всеобщ спасител. На проблемите на материалното съществуване – раждане, старост, болести и смърт – не може да се противодейства чрез натрупване на богатство или чрез икономическо развитие. Постигането на вътрешен мир и освобождение става чрез избор на правилния път към Бога и предано служение Нему. Познанието за пътя на освобождението трябва да бъде получено от авторитетен източник – свещен текст или упълномощен представител, личност с Божествено съзнание или гуру (духовен учител).

Жертвоприношенията, ритуалите, култовете и празниците изобилстват в религиозния живот на индуистите. Но тъй като индийското общество е разделено на съсловия (варни) и касти (брамини – свещенослужители, кшатрии – военни, ваиши или вайши – търговци, занаятчии и земеделци, и шудри – работници), подгрупи (джати), също и на различни течения – наричани сектантски, – обединяващи вярващите около свещените изображения на Вишну, Шива, на техните “съпруги” (шакти, “енергии”), на Великата майка или на местни божества, култовете и обредите се различават твърде много, макар и да имат известни допирни точки, както са многобройни и разнообразни и религиозните празници, въпреки че някои от тях се честват почти в цялата страна.

Индуистите, които принадлежат към първите три съсловия (към висшите касти), се молят по традиция три пъти на ден (сутрин, обед и вечер), обвити със свещена лента (преметната през лявото рамо, тя пада над дясното бедро) и със знака на съсловието или на кастата и/или на почитаното божество върху челото. Молитвата започва и завършва с шепнене на свещената сричка “Ом” (“Аум”), която символизира Неразличимото и Непроявеното (Неосезаемото, Неограниченото) – Начало на Вселената, Източник на всичко съществуващо. Сутрин тя продължава с повторение на свещеното заклинание, взето от Риг-Веда: “Ние медитираме върху Божествената слава на лъчистото Слънце; нека то вдъхновява нашия разум!” Всекидневната молитва бива придружавана от ритуални обливания (плакнене на устата, пръскане на главата с вода...) и според часа или повода – с различни малки дарове: част от храната на семейството, цветя, плодове, благовония, поставяни пред изображението на бога или боговете, на които се отдава почит, както и пред някои особено уважавани хора – бащата, майката, присъстващия гуру или някой гост. Сред най-важните обреди изпъква съвкупността от 12 ритуала “за усъвършенстване” или “тайнства” (самскара). Четири от тях представляват основното ядро – това са ритуалите на първото (биологическото) рождение, на второто рождение между осем- и дванайсетгодишна възраст (или обряд за посвещение в трудовия живот, откъдето идва и изразът “два пъти роден”, който бива използван за индуистите), на третото рождение по време на женитбата и жертвоприношението в създадения дом и на края – погребалният обряд (изгарянето, превръщането в пепел).

                                         (Разпространение и свещени книги)                        

Индуизмът представлява съвкупност от религиозни представи, обичаи, ритуална обредност и социално-битови институции, характерни за по-голямата част от населението на Индия (за индуист се смята всеки, който има поне един родител индиец и който не изповядва друга религия). Корените на индуизма се губят в дълбока древност, в старата индийска религия – брахманизма. Макар че индуизмът може да бъде определен като национална религия на Индия, той е разпространен и в части от Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка, Непал и Сиким, негови общности съществуват и в други краища на света. Смята се, че е възникнал ок. 1500 г.пр.Хр. като религиозно-философско учение на арийските нашественици в Индия. В нашата съвременност, към днешна дата, на планетата има ок. 900 млн. индуисти, огромният процент от които живеят на територията на Индия.

Наименованието “индуизъм” е въведено през ХIII в. от мюсюлманите, които нахлули на индийска територия. Самите индуси наричат религията си “вечното учение” или “вечният закон”.

Индуизмът трудно би могъл да се дефинира като монолитна религия. Това е една изключително разнообразна система от вярвания и практики, богове и богини, свещени книги, видове служения, различни гледни точки и празници.

Свещените писания на индуизма са възникнали за период от около 2000 години (от 1400 г.пр.Хр. до 500 г.пр.Хр.). Те се делят на две групи: Шрути и Смрити. Шрути (“каквото се чува”) разглеждат вечните истини на религията, които великите мъдреци риши (“гледачите”) са видели или чули. Текстовете са независими от Бога или човека, на когото са били казани. Те са първичен и абсолютен авторитет за религиозната истина. Учениците на ришите са записали тази истина и записът е известен като Веда (“знание”). Ведите са общо четири на брой (Риг-Веда, Сама-Веда, Йаджур или Аюр-Веда и Атхарва-Веда) и съдържат религиозни химни, песни, поговорки и поучения. Според някои автори възрастта на Ведите надхвърля 5000 години. Смрити (“каквото се помни”) притежават второстепенен авторитет, тъй като те произхождат от Шрути, чиито принципи се опитват да разширят и да разтълкуват. Смрити включват двата големи епоса “Махабхарата” и “Рамаяна”, както и Пураните (сборници от митове, истории, легенди и хроники на бележити събития), Агамите (богословски съчинения и наръчници за богослужение) и Сутрите (афоризми на шестте главни философски системи  -   Сутра означава “нишка”. Тук всичките различни мисли върху една тема били нанизани заедно. Когато гуру преподавал текстове, ученикът просто отбелязвал няколко неща. Тогава тази малка нишка трябвало да бъде тълкувана и обяснена, под формата на коментари, така че дори мирянин, т.е неспециалист би могъл да ги разбере. Така, ние имаме сутри на хатха йога, карма, бхакти, и Веданта. Тези малки книги съдържат основните теми на това, което учениците научили от гуруто, записано и препредадено на техните ученици. Те са много кратки резюмета, но по техните коментари са написани томове ). Специално внимание заслужава огромният по обем епос “Махабхарата” (ок. 100 000 дистиха), съдържащ историята на арийските кланове. Написан е за период от близо 800 години с начало ок. 400 г.пр.Хр. В това произведение се съдържа и “Бхагавад-Гита” (“Песен на Възвишения”) – най-свещената книга на индуизма, прибавена към “Махабхарата”  през I в.сл.Хр. “Гита” разказва за диалога между Върховната Божествена Личност Кришна (аватар, въплъщение на Вишну) и военачалника Арджуна на бойното поле Курукшетра, като на този фон разкрива най-важните характеристики от вероучението на индуизма.

                В индуизма не съществува стройна и задължителна за всички система за излагане на веровите истини, църковна организация, единен ръководен център или институция за решаване на свързаните с религиозната дейност проблеми. В него са извънредно силни изискванията на обществено-битовите традиции. Налице е и нетърпимост към нарушенията на множеството ограничения и забрани, предписвани за съответните сфери на обществения, семейния и личния живот и различаващи се в многобройните групи, касти и подкасти. В индуизма често се преплитат монотеизъм, политеизъм и идолопоклонство. Той се оформя като учение в рамките на съпротивата си срещу будизма върху основата на реформирания брахманизъм. Основни направления на индуизма са вишнуизмът, шиваизмът, кришнаизмът (на кришнаизма е посветена отделна тема в този лекционен курс) и шактизмът (Шакти е женското проявление на върховното божество Брахма).

Индуизъм

(за душата и егото)

“Както въплътената в това тяло душа непрекъснато преминава от детство към младост и от младост към старост, така в момента на смъртта тя преминава в друго тяло. Личност, която е уравновесена, не се смущава от такава промяна” (БГ 2.13.). Всяко живо същество е индивидуална душа и тялото му постоянно се променя. Въпреки че духовната душа вътре в тялото е една, тя не претърпява промяна. При смъртта тази индивидуална душа сменя тялото си и се преселва в друго тяло. Отделните частици на Върховния (душите) съществуват вечно (санатана); дори и след освобождението си индивидуалната душа остава същата – частица от Бога. Но веднъж освободена, тя живее вечен живот в блаженство и знание в присъствието на Божествената Личност. Свръхдушата (Параматма) присъства във всяко индивидуално тяло; тя е различна от индивидуалното живо същество. “... В несъществуващото (материалното тяло) няма трайност, а във вечното (душата) не настъпва промяна” (БГ 2.16.). Човешкото тяло подлежи на промяна, то не е трайно. Но нематериалната, безтелесна душа съществува вечно, като остава същата независимо от промените на тялото и ума. Това е разликата между материята и духа. Природата на тялото се променя винаги, неизбежно, а душата е вечна, т.е. безсмъртна. “Това, което прониква цялото тяло, е неразрушимо. Никой не може да унищожи вечната душа” (БГ 2.17.). Истинската природа на душата, която се разпростира из цялото тяло (без да има конкретно седалище в него), е безсмъртието, неунищожимостта на живота. Във всяко тяло е въплътена една индивидуална душа и белег за присъствието й е усещането на индивидуалното съзнание. Духовната душа като индивидуална частица е духовен атом, по-малък от материалните атоми, и тези духовни атоми са неизброими. Съзнанието се дължи не на определено количество от някаква материална комбинация, а на духовната душа. Без съзнание тялото е мъртво.

“Себето не убива и не може да бъде убито” (БГ 2.19.). Живото същество не може да бъде убито поради духовната си природа. Това, което бива убивано, е само тялото. “За душата няма нито раждане, нито смърт. Тя не е започвала да съществува, тя не започва да съществува и няма да започне да съществува. Тя е неродена, вечна, вечно съществуваща и първоначална” (БГ 2.20.). В качествено отношение безкрайно малката откъсната от Върховния Дух частица е едно с Върховния, Бога. Тя не претърпява промени като тялото. Душата е неродена, според индуизма, но понеже тя приема материално тяло, тялото се ражда. Душата, която е в него, нито се ражда, нито умира. За всичко, за което има раждане, има и смърт. И тъй като душата не се ражда, следователно за нея няма минало, настояще и бъдеще. Тя е вечна, винаги съществуваща и предвечна. Душата никога не остарява, както става с тялото. Промените в тялото не засягат душата. Душата не създава също така и странични продукти. Страничните продукти на тялото – децата – са също различни индивидуални души; чрез приемането на конкретно тяло те се появяват като деца на определен човек. Тялото се развива поради присъствието на душата, но душата не създава поколение, нито се променя. Душата е пълна със знание, тя е носител на съзнание, което никога не угасва. Следователно съзнанието е белег на душата. Но то е различно от съзнанието на Бога, понеже Върховното съзнание е всезнаещо. “Душата е неразрушима, вечна, неродена и непроменяща се” (БГ 2.21.).

 

Вечността и безсмъртието на човешката душа в учението на индуизма се потвърждава и от друг авторитетен източник на вероучението – “Брахма-сутра”, с коментарите на Шанкара Ачаря. “Индивидуалната душа няма произход, защото в Упанишадите не се споменава за такъв и защото от тях (и по други причини се знае за) нейната вечност” (Брахма-сутра, С., 1992, с. 380, II.3.17.). Душата е индивидуално живо същество, тя няма произход. Ведическите текстове утвърждават, че индивидуалната душа е безсмъртна. А от това следва, че тя няма рождение и е неизменна, че тя е Самият неизменен Брахман, който съществува като “аз”-а на индивидуалното живо същество, и че душата и Брахман са едно. “Индивидуалното същество не умира” (Чх. VI.11.3.); “Нероденото “аз” е непреходно, безсмъртно, всевечно, безстрашно и е Брахман (безкрайно)” (Бр. IV.4.25.); “Нека изявя Своето име и форма, като стана индивидуална душа” – казва Върховният, Брахман (Чх. VI.3.2.); “Аз съм Брахман” – откликва човешката душа (Бр. I.4.10.). “Единното Божество остава скрито във всички същества; Той е всепроникващото и най-съкровеното Аз на всички същества” (Шв. VI.11.). Така както пространството е разделено на различни обеми (делви, грънци и др.), така и в Брахман съществува разграниченост благодарение на ограничаващи елементи като интелект и други. Това се потвърждава и от текстовете: “Аз-ът наистина е Брахман и се отъждествява с интелекта, с манас (ума), с жизнената сила, с очите и ушите” (Бр. IV.4.5.)., и други подобни, които показват, че въпреки неизменността и единството на индивидуалната душа със Самия Брахман, все пак тя се отъждествява с различни неща като интелект и т.н. “Аз-ът е наистина неизменен и неразрушим. Той просто се разделя с материалното” (Бр. IV.5.14.). Самият Брахман се изявява неизменно като индивидуална душа. Наличието на ограничаващи условия определя разликата между Брахман и индивидуалната душа; душата представлява единство с върховната “Аз” в резултат от отричане на всичко светско.

“Именно затова (че няма раждане и смърт) душата е вечно съзнаваща” (БС II.3.18). Душата е надарена с вечно съзнание. Тя няма произход, а е единствено Самият върховен Брахман, който остава непроменен и в същото време (благодарение на връзката си с ограничителните условия) Той съществува като индивидуална душа. Вечността на съзнанието не означава нищо друго освен доказателство за безсмъртието на душата. “Индивидуалните души са част от Бога...” (БС II.3.43.). Всички индивидуални души са Брахман, който е влязъл в човешкото тяло и органите, създадени с определено име, форма и функции. “Човек става безсмъртен, щом е познал Премъдрия, който, след като е създал всички имена и форми (и като е влязъл в тях), продължава да ги пресъздава (т.е. да ги използва)” (Тай. А III.12.16.). Тази идея се потвърждава и от ведически текстове като: “Той единствен вижда всичко” (Бр. III.7.23.).

Индуизмът рисува и колоритни образи на живота в отвъдния свят, включвайки в панорамата на невидимата реалност персонажи от многолюдния си пантеон от божества (330 млн. на брой!): “Яма (богът на смъртта – б.а.) беше първият, който ни намери в нашата обител – място, което никога не може да бъде отнето, където са отминали нашите древни праотци; всички, които се раждат, отиват там по този път, но всеки по своему. Виж се с праотците, посрещни Яма, получи изпълнение на своите желания на най-високото небе, избави се от недостатъците, придобивайки своето ново жилище и възсъединявайки се със сияещото тяло” (Риг-Веда 10.14.2,8). “Златната пуруша (индивидуалната душа – б.а.), самотният гъсок... Охранявайки чрез жизненото дихание невисокото гнездо, безсмъртният, излизайки от гнездото, той – безсмъртният – отива където пожелае” (Брихадараняка упанишада 4.3.11-14,35).

Ишвара (Всевишният) защитава вярващия от бремето на земното съществуване и пак той “го спасява от океана на смъртта” (БГ ХII,7), от вечното колело на преражданията (сансара). В “Бхагавад-Гита” състоянието на освобождение се разбира като отхвърляне оковите на двойнствеността: изчезва преградата, която отделя личността от Божеството или от природата. Целта според “Гита” се постига преди всичко с помощта на бхакти (чистата любов и преданото служение на Бога) – последователите на Бхагавад (Кришна) го почитат, “освободени от двойнствеността” (БГ VII, 28). Ведическите представи з арая и ада също намират място в учението, изложено в “Бхагавад-Гита”. Подчертава се, че лошите постъпки водят до проваляне в бездната на мрака и страданията. “Трояки са дверите на преизподнята (нарака), която погубва човека: похот, гняв, алчност. Тези три е редно да се изоставят” (БГ ХVI, 2. Раят (сварга) бива изобразяван като обител на радостта, в която пребивават боговете. Добрите дела отвеждат вярващия в “небесния свят”, но след като изразходва добродетелите си, той се завръща в земното лоно. Идеята за рай и ад има връзка с цялостното учение на “Гита” за превъзходството на освобождението (мокша) над райското блаженство, обещавано от Ведите. Раят може да бъде постигнат още по време на земния живот, ако последователят на индуизма следва пътя на истината и Божественото служение: “Погледни! Няма различия между световете на смъртните и боговете! Когато говориш истината – това е светът на боговете; е когато (говориш) неистина – светът на смъртните. Добри дела – ето ти рая, скверни дела – това е адът; свидетел си Ти, о, Господи” (Басаванна, Вакана 239). От друга страна, мъките в ада не са вечни – те носят преди всичко възпитателно, пречистващо въздействие: “Изпитал в съответния порядък тези мъчения..., той отново се завръща тук (в материалния свят, на Земята – б.а.) очистен” (Гаруда пурана 3.49-71). Идеалът на “Бхагавад-Гита” за съвършен земен живот, устремен към безсмъртието (разбирано като освобождение от цикъла на мъчителните телесни въплъщения и съединяване с Бога), е преданото служение на Всевишния – Кришна: “Като се отдават на предано служение на Господа, великите мъдреци, т.е. преданоотдадените, се освобождават от резултатите на работата в материалния свят. По този начин те се освобождават от кръговрата на раждане и смърт и постигат състояние, неподвластно на никакви страдания (защото се връщат обратно при Бога)” (БГ 2.51).