събота, 1 февруари 2014 г.

Храмът


        Има толкова много храмове по света. В някои от тях си влизал, други си виждал на снимка или по телевизията. Хората ги строят от най-дълбока древност. Като започнем от Вавилонската кула и преминем през пирамидите, зикуратите, скинията, църквите, пагодите, джамиите... и стигнем до наши дни, можем да ги открием във всяко кътче на планетата. Кое ни мотивира да ги изграждаме, какво изразяваме с тях, какво бихме желали да почувстваме, когато прекрачим праговете им?
Храмът е място, в което ние търсим Божието присъствие. Място, което създава молитвено настроение и ни потапя в дълбините на мистерията, наречена „Дух”. Място, където бихме могли да открием тайната си стаичка и независимо от липсата на усамотеност да влезем в нея и да протегнем ръка към Небето. Храмът е издигнат, за да постигнем общуване с онези Сили и Същества, Които са участвали в нашето сътворяване и бдят над нашия земен път. Те неизменно са около и сред нас и очакват да ги призовем. Това може да се случи с успех – ако не сме във състояние да контактуваме с тях по всяко време и на всяко място – именно в храма.  

Установено е, че всички храмове и светилища от зората на времето до днес са построени върху терени с ярко изразена положителна енергийна картина. Това означава, че в тяхното изграждане неизменно са участвали хора с развито духовно зрение и способности, които днес назоваваме екстрасензорни. Това разположение на храмовете улеснява връзката с невидимия свят, прави ни съпричастни към изживявания, които трудно бихме достигнали в ежедневието.
Божият Дух присъства едновременно във всички точки на Вселената. Затова Го наричаме „вездесъщ” (т.е. всеприсъстващ). Особено осезателно е Неговото присъствие именно в храма. Там Той ни се разкрива чрез най-различни форми и образи: икони и други свещени изображения, църковни утвари, богослужебни действия, песнопения, огъня на свещите, действията на свещенослужителите. Целта е да почувстваме колкото се може по-дълбоко Божественото, да се потопим в него и да пожелаем да го направим свое постоянно състояние. Сиреч докосвайки се до Божието присъствие, да го открием у самите себе си и да го изявим в пълнота – не само в храма, но и извън него, във всекидневния живот.
Храмът ни е нужен, понеже той ни напомня, че има и един друг свят, в който сме призвани да преминем, след като извървим земния си път. И това не е заплаха, а обещание за онези, който достойно са крачили по този път и са творили дела на добро, на всеотдайност и служение за Общото благо. В храма ние разбираме без думи,  че той е символ на нашия истински дом – родината на душата ни. И още нещо разбираме: че самите ние сме храм на Духа, Който чрез всекиго от нас изразява нещо красиво и неповторимо.
Храмът не е единственото място да общуваме с Бога. В библейския епизод, в който Спасителят разговаря със самарянката (Йоан 4 глава), Той заявява, че е дошло време да се покланяме на Бога навсякъде, стига да е в Дух и Истина. Нямаме никакво основание да се съмняваме в думите Му. Бог е навсякъде чрез Своя Дух. Ала точно в храма най-осезателно усещаме това присъствие и сме готови да го прегърнем и да се постараем да го задържим в душата си завинаги.
Жертвата като същност и съдържание:
   а) в старозаветната епоха:
В епохата на Стария Завет жертвата се явява важен елемент от Завета (от евр. – берит = договор) между Бога и човека. Изпълнител на Завета от страна на земното човечество е богоизбраният израилски народ. Той получава извънредно отговорната мисия да отстои и утвърди монотеизма в онази далечна епоха. При това – в обкръжението на езически държави и народи.
В старозаветните времена жертвоприношенията са характерни не само за Израил, но и за множество други народи (ср. Съд. 16:23). Писмените паметници от древния Угарит (ок. 1400 г.пр.Хр.) свидетелстват недвусмислено за разгърната ритуалност на жертвоприношения, носещи названия, сходни с тези в Стария Завет на Библията. Съдържанието на жертвата предполага заместителен характер – изкупление за греховете на хората чрез принасяне в жертва на животни, птици, храни или културни растения. Има и жертви за възхвала или благодарност към Бога заради Неговата доброта и любов към хората. Основният принцип е, че най-доброто трябва да се посвещава на Бога. В този смисъл често се среща изискването “без недостатък” (ср. Лев. 1:3).
В старозаветната епоха различаваме четири основни вида жертвоприношения:
-          жертвоприношение чрез изгаряне (всесъжение, всеизгаряне);
-          хлебен принос (принасяне на храна);
-          приноси за мир (примирителни приноси, мирна жертва) и благодарствени приноси;
-          приноси за вина и грях.
В последния случай жертвата за вина се отнася повече за греховете спрямо други хора, а жертвата за грях е свързана с прегрешенията спрямо Бога.
Целта на жертвоприношението е изкупление (ср. Лев. 1:4), което би могло да се тълкува като “да покриеш”, “да изтриеш” или “да изкупиш чрез заместител” (ср. Лев. 17:11).
  б) в новозаветната епоха:
      В епохата на Новия Завет за всички вярващи християни има само една единствена жертва – кръстната смърт на Иисус Христос на Голгота. Чрез нея Той поема целия грях на света – за всички хора и за всички времена. Този духовен факт обуславя универсалността на Христовата изкупителна мисия на планетата Земя. Апостол Павел в своето Послание към евреите обосновава върховенството на Спасителя спрямо старозаветната система от жертвоприношения. Той е принесъл Себе Си в жертва веднъж завинаги и за всички (Евр. 10:1-18).
Изразено на езотеричен език, това означава, че Христос чрез Своята кръстна жертва изплаща планетарната карма. Вследствие на този нямащ равен на себе си духовен подвиг Той възприема функциите на Планетарен Дух (Логос), както и отговорността за еволюцията на планетата и земното човечество. С този акт на върховно самоотречение бива сложен край на господството на “княза на този свят” – Сатаната, и великото Космическо Същество Христос поема в ръцете Си съдбините на нашата общност на разума.
Ако си припомним един от водещите постулати на езотеричното познание: “Всичко е енергия!”, и го отнесем към разгледаната ситуация, бихме могли да заключим, че след триумфа на Своята земна мисия, на Първото Си пришествие (идване) в познатия ни материален свят, Христос предлага шанса на всички, които приемат Неговото учение и го следват в живота си, да се присъединят към Неговата извисена енергийна сфера, сиреч – към Неговия егрегор.
За връзката и приемствеността между жертвоприношението в старозаветната и новозаветната епоха говори и Учителят Петър Дънов (Беинса Дуно). Той разкрива качествената разлика между естеството, съдържанието и резултатите от тази човешка изява в двете ери от планетарната история, разграничени от рождението на Спасителя Иисус Христос: “В Стария Завет хората са принасяли жертвоприношения пред Господа. Ние, съвременните хора, като се явим пред Господа, какво ще принесем? – Най-хубавата мисъл, най-хубавото чувство, най-хубавата постъпка.” Очевидно – в смисъла на казаното от българския духовен Учител – жертвата не е задължително да има материален, веществен външен израз. Всяка положителна мисъл и благородно чувство по свой начин представляват жертвоприношение пред олтара на Божественото съвършенство.

Няма коментари:

Публикуване на коментар