неделя, 23 февруари 2020 г.

Приложено знание





(Есе върху беседата „Сам се опасваше”)


Когато Христос се обръща към ап. Петър с думите, че той като млад сам се е опасвал, Спасителят има пред вид, че по онова време бъдещият апостол на Новото учение не се е нуждаел от чужда помощ в ежедневните си дела. Бил е в добро физическо състояние и всичко е извършвал сам. А сега, на стари години, вече има моменти, в които външната подкрепа е наложителна. Синът Божий влага и друг смисъл в думите Си, загатвайки за мъченическата смърт на Своя предан, но емоционално неовладян ученик (според църковното предание ап. Петър е бил разпънат на кръст с главата надолу в Рим на 29.06.67 г., понеже не се смятал достоен да претърпи същата смърт като своя Господ и Учител; тогава бил на 75 години; в същия ден на другия край на Вечния град бил обезглавен ап. Павел).
От духовно-езотерична гледна точка опасването като млад означава способност за придобиване на знания, усвояване на космически истини и тяхното прилагане в живота. Според Учителя Беинса Дуно единственото реално знание е онова, което е приложено. В тази беседа той разширява представите ни как да използваме получените знания: „Онзи, който знае, той не чака.” Изводът е, че щом веднъж се увериш в истинността на усвоеното знание, твой дълг е да го приложиш. Разбира се, не напосоки, а в зависимост от сферата на неговата приложимост.
Да не чакаш в случая не значи да проявиш нетърпение, да избързаш да блеснеш колко си учен, а да подбереш подходящия момент за употреба на конкретното знание. Прибързването е свойствено на зелените глави, на неукрепналите духом индивиди. Зрелите духовно хора, напротив, въз основа на съвършения си самоконтрол, самонаблюдение и обективна самооценка като правило избират безпогрешно и ситуацията, и момента, за да покажат на дело какво са научили.
От особено, решаващо значение в подобни случаи е липсата или наличието на връзка с Бога. Ако я има, се ражда нещо добро; ако я няма, наливаме вода в мелницата на злото. Ясен ориентир за такива положения отново ни предлага Словото на последния Миров Учител: „Питам, де е сега злото? Злото седи в неразбирането на онези отношения, които хората имат към Бога.”
Ако отношението ни към Всевишния е като на потенциален грешник към строг Небесен Съдия, значи не сме разбрали, че Той е Любов и не осъжда никого за нищо. Ние сами осъждаме себе си, като нарушаваме законите, който Той е вложил в Битието. Ако нарушението е от незнание или невежество, присъдата е една. Ако е от злоупотреба със свободната ни воля, при положение че познаваме Неговите закони, присъдата е друга, по-строга.
Изграждайки отношението си към Бога върху фундамента на дълбоката вяра, че Той е наш Небесен Баща, а ние – Негови деца, значи сме на прав път. Родителят винаги се стреми да даде най-доброто на рожбата си. В случая Бог дарява Своите деца – хората: първо, с живот; второ, с физически, умствен и духовен потенциал да се осъществят според Неговия Промисъл за тях; и трето, създава им необходимите условия за реализирането на този потенциал. Свещен дълг на разумното същество човек е да осмисли тези отношения и придобитите дарове и да се възползва от тях по най-целесъобразния начин.
Когато не разбираме тези отношения така, както сам Творецът ги е режисирал, сме на една крачка от злото. Превръщането на неразбирането в действие означава затъване в бездната на злото.
Окултният ученик се отличава на първо място по своето правилно отношение към Бога. То включва безусловна вяра, готовност за предано служение и, ако се наложи, за саможертва, вникване в Божия План за Вселената, за планетата Земя и за самия себе си и стриктното му следване на всяка крачка по житейския път.


Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар