Съботата е за човека

(Есе върху беседата „Другата събота”)

Когато фарисеите обвиниха Христос, че Неговите ученици в съботен ден късат житни класове, подгонени от глада, Той им отвърна, че „съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк 2:27). От своя страна Учителят Беинса Дуно допълва: „Съботата е Божествен ден. Кога? – Когато човек прави добро. Съботата е ден на доброто.” А кога можем да вършим добро? – Винаги, когато изпълняваме волята на Бога. А „... първото условие за изпълнение волята Божия е да бъде човек във връзка с Бога, с възвишения, разумен свят”.

Щом хората следват волята на своя Небесен Отец, между тях възникват отношения на братство и сестринство: „... Братство и сестринство съществува само между хора, които изпълняват волята Божия.” Това единодушие в техните мисли, чувства и дела ги сродява, понеже единственото истинско родство е в Духа. Роднинските връзки в земния живот са в сила само за конкретното въплъщение и като правило носят печата на кармичната обремененост.

За да могат хората безупречно да следват волята на Всевишния и неизменно да остават верни на Доброто, те би трябвало да придобият „нови разбирания, нови възгледи за нещата, нова вяра”. Авторът на беседата разглежда вярата като проявена в четири степени: лековерие, суеверие, вярване и вяра. И заключава: „Вярата минава най-после в знание.”

Нека се опитаме да дефинираме тези пет разновидности на вярата:

1) Лековерие – присъщо е на хората, които приемат всичко на доверие, без да се стараят да проникнат в същността му и да достигнат до корените на обекта или явлението. Те се уповават безкритично на чуждата преценка и често остават излъгани или подведени.

2) Суеверие – суетна, т.е. фалшива, неправилна вяра. Това е вяра, която не почива на реална основа и винаги остава далеч от Истината. Присъща е за хората от ниско еволюционно равнище.

3) Вярване – да вярваш в нещо, без да си сигурен, че то действително съществува, че е реално или истинно. Просто вярваш и не търсиш доказателства за това, в което вярваш.

4) Вяра – тя е достояние на сърцето и може да съществува без подкрепата на ума. Вяра в нещо, надвишаващо човека и вдъхващо му упование да извърви своя път в живота в хармония със стълбовете на тази вяра. Обикновено свързват понятието „вяра” с религията, ала първото е с несравнимо по-широк обхват от второто. Религиозната вяра е само частен случай от съдържанието на вярата въобще, която може да бъде насочена и в направление, противоположно на това на религията (например вярата на сатанистите).

Учителят Беинса Дуно свързва съдържанието на вярата с духовния свят, имайки пред вид вярата в Бога.

5) Знание – вярата като метафизична величина, надмогнала света на емпиричното и рационалното и обединена с постиженията на разума. Сърцето и умът си подават ръка, за да бъде изградена здрава основа за вярата. Ти не просто вярваш, ти вече знаеш, че вярата ти е реална, че обектът на твоята вяра действително съществува – независимо дали е достъпен за физическите ти сетива, или не.

Отношението към вярата до голяма степен обуславя и отношението към живота изобщо. Всичко зависи от степента на осъзнаване, от духовната зрелост. По този повод Учителят Беинса Дуно отбелязва: „... Ако си глупав, ще се забавляваш; ако си умен, ще учиш.” Тези негови разсъждения са в унисон с една популярна максима, изречена от същия велик Посветен: „Животът глупавите забавлява, умните учи, а на мъдрите разкрива своите тайни.”

Има напреднали по духовния Път люде, които са се докоснали до тайните на Всемирния живот и се стремят към съвършенство. Тях авторът на текста предупреждава: „Има неща, които се прощават на всички хора, но на ония, които се стремят към съвършенство, нищо не се прощава.” Защо? – Защото който си е поставил за цел да постигне Божественото съвършенство, е длъжен целия си земен живот да изживее по високия идеал и никога да не накърнява безсмъртното духовно ядро, стаено в глъбините на неговата индивидуалност. Неговата кармична отговорност е несравнимо по-висока от тази на непробудените души. Освен всичко останало той трябва да е готов на всякакви жертви в името на отстояване на Божественото. Саможертвата е последното стъпало пред портата на храма на Божия Дух.

Често сме чували хора, убедени в своята мъдрост, да ни съветват: „За да продължиш към бъдещето, трябва да скъсаш с миналото!” Учителят на Новата планетарна култура не споделя това мнение: „... Не трябва да скъсате с миналото, но трябва правилно да разрешите въпросите на миналото.”

Как да сторим това? – Като с безпощадна обективност, откровеност и самокритичност анализираме допуснатите от нас грешки в миналото, както и плодовете от тях в настоящето ни. Да отсъдим не от позицията на човешкото ни несъвършенство, а от висотата на Божествената Истина и Любов.

Не можем просто да скъсаме с миналото, тъй като то е и си остава част от самите нас. Мъдростта е в това, да научим уроците му и да използваме придобитото знание по пътя си напред, ъкм бъдещето. И да осъзнаем с кристална яснота, че „... смисълът на живота не е в парите, нито в знанието, но в Любовта”.

Понеже парите ще похарчим, знанието ще остарее, а Любовта ще ни проправи пътека към Вечността.

 Константин Златев