събота, 6 май 2017 г.

Измерения на живота



(Есе върху беседата „По-драгоценен”)


Животът като явление, съдържание и развитие осмисля съществуването на Космоса. Без него всемирното пространство би се превърнало в безмерно тъжна пустота. Когато Бог е сътворил Вселената, в Неговия велик План е била заложена идеята да я изпълни на всички равнища с живот. Тъй и сторил.
Свикнали сме да приемаме живота като даденост, като нещо, което ни се полага без никакви усилия от наша страна. Така разсъждава невежата – онзи, който няма понятие от движещите сили на глобалната еволюция. За пробудената душа животът не е даденост, а преди всичко отговорност. Отговорност пред Твореца и пред самия себе си относно това, с какво съдържание ще запълниш земните си дни, с какво ще допринесеш за осъщестяването Промисъла на Първата Причина за света като цяло и за теб самия.

Според Учителя Беинса Дуно животът би могъл да се развива, само ако са налице условията за това. Липсват ли те, той заглъхва и изтлява. Този закон е в сила за минералите, растенията, животните и човека. Той не засяга висшите йерархии от духовния и Божествения свят, понеже те са прекрачили портите на безсмъртието.
Щом условията за живот на индивида изчезнат, той умира. А когато изчезнат условията за цяла една общност на Всемирния живот, тогава съществата преминават в „друго състояние“, т.е. във фазата на непроявеност, известна и като мировата почивка или Пралайя. От друга страна, думите на Христос „Работете, докато е ден!“ се отнасят за етапа на проявеност. За отделното живо същество той е тъждествен с цикъла на самсара (раждане – смърт – ново раждане). За цялостната система на живота той представлява един Цикъл на Проявеното Битие, обхващащ огромен брой земни години.
Изгубим ли условията, не можем да ги върнем, защото – макар и Всемирното развитие да протича циклично – нищо никога не се повтаря в абсолютно същия вид.
На всяка крачка животът ни изправя пред различни задачи. Начинът, по който ги решаваме, свидетелства за величината на духовния ни ръст. В случая определящи са знанията и опитностите на личността, впрегнати на работа от нейната воля: „От това как човек се справя с мъчнотиите си се определя неговата сила. Следователно силата на човека седи в неговото вътрешно знание, да може правилно да разрешава задачите на своя живот.“
„Вътрешно знание“ е синоним на качествата на душата, на нейните опитности, придобити в поредицата материални въплъщения. А силата от своя страна е синоним на съчетанието от знания и умения, подплатени с целенасоченост на волята за тяхната реализация на практика.
Всеки от нас възприема живота в зависимост от своя мироглед. За незнаещия той е игра на случая, поредица от събития без вътрешна връзка помежду си. За посветения в космическите Истини животът в неговото съдържание е плод на закономерност, на причинно-следствени връзки. Той ни предлага плодовете, чиито семена самите ние сме посели и отгледали. По този повод Учителят на Новата планетарна култура отбелязва: „Съдбà съществува за глупавите, за обикновените хора, а за разумните, за великите хора съществува Божий Промисъл. За глупавия, за неразумния човек съществува карма, а за разумния – дихарма.“
В това разсъждение на Посветения от най-висок ранг терминът „съдбà“ е тъждествен на „карма“, на кармично разплащане – като правило с негативен оттенък, сиреч разплащане чрез изпитание или страдание.
Божият Промисъл, от друга страна, се трансформира в дихарма (тоест в отплата за доброто, което си сторил; дихарма = блага карма), когато пробуденият за Божественото индивид е озарен от знанието за този Промисъл и го провежда с успех по жизнения си път. Тогава той уроците в земното училище чрез положителния опит – без страдание, с разбиране, радост и благодарност за всичко, което му се случва.
Авторът на текста обръща вниманието ни към необходимостта да култивираме три качества, които да ни послужат за пълноценен контакт с трите области на Битието:
а) честност – за връзка с физическия свят;
б) благородство – за връзка с духовния свят;
в) милосърдие – за връзка с Божествения свят.
Да си честен, означава, че си станал предан служител на Божествената Правда, която се явява проявление на Божията Любов на физическото поле.
Да си благороден, означава, че си способен да прощаваш всички погрешки на ближния и си готов да пожертваш за него всичко, дори и живота си.
Да си милостив, означава, че осъзнаваш с пределна яснота потребностите на всяко живо същество и би направил всичко, за да ги удовлетвориш, без да търсиш нищо в замяна.
Поантата на Всемирния живот е работата за Общото благо. Тя е достояние единствено на съществата с висок духовен ръст. За останалите важат правилата на мъчението и труда.
В Словото на Мировия Учител Беинса Дуно работата е издигната на пиедестал – като благодарност и отплата към Бога за живота, който безвъзмездно ни е дарил: „Работа се изисква от всички. Тази е единствената философия – никаква друга философия не може да ви помогне. ... Освен работата нищо друго не може да ви спаси. Освен вярата ви в Божия Дух и в Божествената наука нищо друго не може да ви спаси.“
Философията на работата е извънредно проста – наш свещен дълг е да реализираме духовния потенциал, който сам Бог е вложил в нас като безсмъртно ядро на същността ни. А това може да стане само чрез работаосъзнато активиране и разгръщане на този потенциал в неговата максимална мощ в името на Общото благо.
Вярата е предпоставка за осмислено и целенасочено разгръщане на потенциала, а работата е самото му привеждане в действие. Вярата в Божия Дух и в познанието, което Той ни предлага посредством Словото на великите духовни Учители, е нашият мост към Царството на Духа. Ще успеем да преминем по този мост и ще станем завинаги поданици на това окъпано от вечна Светлина Царство, ако съумеем да превърнем своя духовен потенциал в живо и действено проявление на изначалното ни Божествено естество.


 Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар