Ново мото ( продължение)

(Размисъл върху беседата на Учителя Беинса Дуно „През Седемте езера” от книгата „Разговорите при Седемте рилски езера”)

 Любов и ефективност:

- Някои казват: „Условията са лоши”. Не, условията са лоши, защото вървиш по лошия път.

Няма лоши и добри условия, а само възможности, от които бихме могли да се възползваме или които пренебрегваме. Лоши са условията тогава, когато сме убедени, че не можем да ги превъзмогнем. Тогава се предаваме и намираме оправдания за бездействието си. Добри са условията, когато открием шанса, който ни предоставят, и го употребим за добро, за нещо смислено, съзидателно, надграждащо. Условията биват лоши или добри в съответствие със субективната ни оценка за тях, а не толкова поради своето обективно състояние.

Да вървиш по лошия път означава, че не схващаш правилно какво ти предлага средата и не го използваш по най-рационалния начин. Лош е пътят на отклоняването от твоето действително предназначение на тази земя. Той те води надолу, т.е. към низините на личния ти живот, към бездните на духовно-нравственото падение, към обезличаването и самоунищожението. Лош е, понеже не отговаря на изконната ти същност, устремена към Бога и Доброто.

Най-лесно е да кажем: „Условията са лоши, не мога да го направя”, и да се откажем. Ала достойният образ на мислене и поведение е да се напрегнем и да установим какво в тези условия подлежи на корекция и да я извършим. Така спасяваме и положението, и честта си.

Арабите имат поговорка: „Който иска, намира път; който не иска, намира причини.” В разглеждания тук случай бихме могли да я перифразираме: който не иска да извърши нещо, определя условията като лоши; който има искреното желание да изпълни възложената задача, променя условията и се справя успешно с проблема. От определящо значение е вътрешната настройка и мотивацията на човека, изправен пред такъв казус.

- При Любовта искаш да учиш; тогава ставаш силен; изгубиш ли това чувство, пак ставаш слаб. Това става моментално. Това е контакт. Туриш ли контакта, силен си. Изгубиш ли контакта, пак нямаш сила.

Любовта ни мотивира да придобиваме нови знания за света и за самите себе си. Средновековният Ренесанс утвърди идеята, че знанието е сила. Тази сила може да бъде прилагана както за съзидание, така и за разрушение. Ако човек е поел безусловно по духовния Път, тогава за него знанието има само и единствено конструктивна, творческа стойност. 

Обратното на знанието – незнанието, невежеството – също е сила. Само че тя, за разлика от знанието, неизменно тегли надолу. 

Импулсът към придобиване на знания ни прави по-силни, по-целенасочени, по-продуктивни. Той е в състояние да ни преведе с успех през всички житейски изпитания. Изгубим ли го, не просто страдаме, а губим получения чрез него енергиен заряд. 

Любовта е не само цел, велико чувство, Божествен принцип и добродетел от висш ранг. Тя е и Учител, пратеник на Духа. В нея и чрез нея научаваме най-важните уроци на живота и на първо място – как да я приемаме и отдаваме. Ако следваме напътствията на този сияйно красив Учител, ще осмислим цялото си съществуване в материалния свят; и не само в него, а и във всички сфери на Проявеното Битие.

- Щом изгубиш най-малкото равновесие в любовта, не можеш да работиш. Например, имаш неразположение към един свой приятел; работата ти не върви. Когато сърцето ви е пълно с любов, вие сте експедитивни.

Любовта поражда мощен стимул за изява, за плодотворна работа, за служение на Цялото. Нейното присъствие в сърцето е двигателят за всяка наша позитивна дейност. Ако тя отлети, изчезва мигом и импулсът за съзидание. Равновесие в любовта съществува тогава, когато сме балансирали мислите и чувствата си, когато умът и сърцето функционират хармонично – едното не пречи на другото, а взаимно се допълват и подпомагат. В човешката любов като правило преобладава чувството; то не винаги е най-добрият съветник. Оттам се е родила и пословицата: „Когато се борят разумът и сърцето, винаги отстъпва разумът, защото е по-умен.” В Божествената Любов цари съвършена хармония между троицата на човешката проява: мисъл, чувство и действие, съответстващи на ума, сърцето и волята. Когато Любовта ни е чиста и безкористна, това се отразява и на всичко, което извършваме – вършим го с Любов и сме готови да раздаваме плодовете от стореното на всички нуждаещи се.

Експедитивността, проявена в извършеното с Любов, има своите корени във вътрешното ни желание да дадем външен израз на красивото чувство, което ни е завладяло. Нека целият свят научи, че обичаме, че сме доброволни пленници на Любовта и че в нейно име бихме сторили всеки подвиг, достоен за висотата ѝ.

- Всичко става много лесно с Любовта. Изчезне ли тя, изчезва песента  и човек казва: „Не ми се работи”.

Да работиш по принуда – това е мъчение. Да работиш от Любов и с Любов – това е песен на душата. Всички сме преживявали състоянието на изпълнено с Любов сърце, което пее и възхвалява не само прелестта и достойнствата на възлюбения, но и цялото Божие творение. Иска ти се да полетиш и този полет да не свършва никога. И както песента е полет на духа и те извисява над земните сенки и ограничения, така и извършеното с Любов извисява безсмъртното начало у теб и те доближава до райските градини на Божественото сбъдване. 

Ала волна птица е Любовта! Никога не разбираш как идва и кога си отива. Вместо полет в кристално сините небеса на взаимността тя може да те сгромоляса в най-мрачните бездни на тартара. Тогава загубваш желанието да живееш, струва ти се, че си загубил всичко. Ако чувството ти е било човешко, не съжалявай. Скоро ще го надмогнеш, времето ще заличи крехките му дири по пясъка на твоята така лесно ранима душевност. Ако ли пък е било белязано с печата на Духа, тогава си заслужава истински да го изстрадаш. И да направиш възможното отново да го върнеш към битие, да го съживиш и – възкресено – да те дари с вълшебните си плодове. Оправдана е единствено битката за спасение и съхраняване на Божественото. Всичко останало ще бъде отнесено от вихрите на тленността...

5. Да изгубиш Любовта:

- Когато човек изгуби Любовта, казва: „Нищо не искам, нито хората искам да срещам”. – Когато момата изгуби любовта, хвърля дрехите си, събува обущата си, ходи боса и казва: „Нищо не искам, не ми трябва нищо”. Щом изгубим любовта си, изгубваме своите мисли, желания и действия, оставаме като суха, мъртва кост.

Когато Любовта ни посети, това е истински празник за душата, полет към неизмеримите висоти на слънчевите мечти, към трона на всемирната красота, която с изненада откриваме навсякъде около себе си. Тръгне ли си веднъж Любовта, слънцето угасва, сърцето се свива, действителността си връща стария, обичаен и скучен облик, проза и безличие ни заливат от всички страни. В същност нищо извън нас не се е променило. Само нейде в дълбините ни се е стопило едно нежно чувство, един крехък кълн на надеждата за щастие. А това променя всичко...

Влюбеният е готов да общува с всички и да се раздава без остатък. Изгубилият любовта си не желае да вижда никого, сякаш ако се скрие от света, би могъл да потули болката си. Сухата, мъртва кост е синоним на смъртта. Не тялото умира, а частица от душата. С всяка прекършена любов си отива нещо съкровено, което никога повече няма да се върне.

В човешката любов изстрадваме загубата на онова, което сме си въобразили, че вече притежаваме. Това е мъчителна, извънредно болезнена раздяла с илюзия, родена и поддържана от егото. В Божествената Любов няма и не може да има загуба или поражение, понеже тя – в силата си на космически принцип – обхваща всичко и всички. Надмогнала веднъж завинаги личното, користното, убеждението, че обектът на обичта ти е твоя собственост, тя надраства егоистичния стремеж към обсебване и се разпростира над цялото Божие творение.

6. Потребност от истинска Любов:

- И тъй, потребно е да обичаме! Ако в нашето сърце има Любов, скърбите, недоразуменията, всичко това ще изчезне. Пред този свещен огън няма преграда в света, която да не се разтопи. Излъчвайте светлата струя на Божествената Любов. Тогава ще придобиете мекота. Това е едно естествено средство за разхубавяване.

Всяко живо същество има потребност да обича и да бъде обичано. Това е вътрешно стремление на всички форми на съзнанието. Любовта е истинската храна за душата. За жалост съвременната цивилизация предлага безброй нейни имитации, сурогати, недодялани отражения... И всичко в края на краищата опира до сексуалността, възприемана като абсолютна ценност. Каквато тя не е и не би могла да бъде.

Колко далеч от подобно погрешно разбиране е виждането на Мировия Учител за насъщната нужда от Любов! Тя е не просто сбъднато въжделение, а „свещен огън”, който изгаря всяка болка и страдание, всяка заблуда и изкривен поглед към действителността. Тя е съвършен израз на вътрешната реалност, който се проектира навън и изгражда непоклатимата сграда на духовното извисяване, на онзи творчески импулс, който извайва нови вселени. 

Когато приемаш Любовта, тя те изпълва целия и те пресъздава по образа и подобието на твоя Творец. Когато отдаваш Любов, ти предаваш това сияние на всеки, към когото си насочил лъча на безкористното себераздаване. И тогава именно у теб пониква светлият кълн на мекотата. Само който е познал Любовта в нейното Божествено измерение, би могъл да бъде мек, т.е. да прониква до дъното на всяка душа и да откликва според нейното изконно желание, според насъщната ѝ потребност. И като част от наградата, която Небето му дарява, е и хармонията във физическия му облик. Той е станал по-красив не само вътрешно, но и външно. Единствено Любовта е тази, която притежава такава сила на пресътворението.

 Ново мото:

Учителят на Новата планетарна култура завършва своята беседа с една формула, произнесена от неговите слушатели три пъти, за да свърже в неделима цялост енергиите на трите свята – материален, духовен и Божествен:

„Бог е Любов.

Божията Любов съживява.

Бог е Мъдрост.

Божията Мъдрост освещава.

Бог е Истина.

Божията Истина освобождава.”

Трите водещи Божествени принципа на Всемирното развитие – Любов, Мъдрост и Истина, в своето единство изграждат фундамента на мирогледа на съвременния човек, строител на Новата планетарна култура. 

Любовта на Бога поражда живота във всичките му форми и проявления. И не само го поражда, но обладава и силата да го възвръща от лоното на смъртта. Самият Бог-Творец е Любов и чрез тази Любов Той съгражда безбройните светове в Своето творение, влага в него вечни принципи и закони, в съответствие с които то се развива, израства и се устремява към изпълнение на предназначението си.

Мъдростта на Бога прониква с разумност и целесъобразност всяка частица от творението. Там, където Мъдростта е възкачена на пиедестал, там именно Божият Дух отстранява всяка частица небожественост и утвърждава светостта и вечната Светлина. Освещаването на материята чрез Духа не би могло да бъде осъществено без действието на висшата Мъдрост.

Истината на Бога отразява Неговото съвършенство във всяко от творенията Му. И когато някое от тях изкачи върха на собствената си реализация, тогава то поема у себе си толкова от Божия Дух, колкото е способно да усвои, и като награда придобива свобода. Завоюваната от всяка създадена индивидуалност свобода е право пропорционална на способността ѝ да проникне Божествената Истина и да я направи неразделна част от собственото „аз”. В световете, където царува относителността, и свободата е относителна. Абсолютна свобода има само във владенията на Божественото, сиреч за онези, които са придобили Божествено съзнание.

Любовта, Мъдростта и Истината в своето всепобеждаващо единство са трите опорни точки и същевременно върхът на космическата пирамида, отразявайки безпогрешно от три страни Същността на Всевишния.

 Константин Златев