Умът – господар или слуга?

                        (Есе върху беседата „Умовете им”)

          Мъдрият български народ има пословица: „Ум царува, ум робува, ум патки пасе.” В тази кратка, но оцветена от Божествената Истина фраза се открояват три състояния на човешкия ум:

1. Той царува, т.е. господар е на човешките мисли, чувства и дела.

         В случая умът е подчинен на безсмъртното духовно начало у човека. Той съдейства за проявлението на Божественото у личността и за изпълнението на плана на Бога за нея. Това е висшият ум на индивида.

2. Умът робува – подчинен е на чувствата и телесните потребности на човека. Той съдейства за изява на неовладени чувства и страсти, за задоволяване на плътските желания. Това е низшият ум у човека, който го свързва здраво с материята и го отдалечава от целта на земното му съществуване.

3. Умът „пасе патки”, сиреч той е слаб, притежателят му страда от интелектуална недостатъчност, умствените му способности са съвсем скромни и нито той, нито околните могат да разчитат на тях. това трето състояние на ума съответства на началната фаза от неговото развитие.

          В разглежданата беседа Учителят Беинса Дуно отделя значително внимание на проблема за свободата, включително отношението ѝ към Божествените принципи на Любовта и Истината. В такъв именно контекст той заявява: „Когато Божията и човешката Любов се съединят в една цяло, човек ще придобие свободата си. Човек не може да съществува без свобода.” От тези думи на великия Посветен следват два важни извода:

а) човек трябва да премине през етапа на низшата проява на Любовта, да осъзнае действителната ѝ стойност и постепенно да израсне до стъпалото на висшата, Божествената Любов. В нея и единствено в нея той ще придобие свободата на духа си, която е негова еволюционна задача (формулирана в беседата с репликата: „Най-важното нещо за човека не седи във вярването му в едно или друго нещо, но в придобиване на свобода.”);

б) ако не завоюва своята духовна свобода, човек си остава марионетка в ръцете на собствените и чуждите желания и страсти, на външна за него воля, която далеч не винаги е добронамерена.

Друго възлово изявление на автора на беседата в тази насока е: „Свободата не може да се прояви без Истина.” Което от своя страна означава, че ако не си напълно истинен, ако не живееш, изцяло потопен в Божествената Истина, ти никога няма да успееш да завоюваш своята духовна свобода. Може да разполагаш с неограничени възможности в областта на материалното, ала духът ти ще си остава окован във веригите на фалшива ценностна система и продиктуваното от нея поведение.

            Огромно предизвикателство за ума се явява и следната мисъл от беседата: „Всичко в света е духовно, нищо не е светско.” На пръв прочит трудно бихме се съгласили с това твърдение , тъй като до гуша сме затънали в светското и едва ли някой би се наел да оспори неговата реалност. Тогава какъв е смисълът в тези слова на Учителя на Всемирното Бяло братство? Той очевидно разграничава двете сфери в обитавания от нас свят: първата, сътворена непосредствено от Бога и следваща своето назначение в съответствие с Неговия изначален промисъл; и втората, създадена от човешки ръце, с нашия собствен разум, който в редица отношения се отклонява от Замисъла на Твореца или дори му се противопоставя. Следователно всичко в света е духовно, понеже има за свой Първоизточник Бога и Неговата творческа воля; а нищо не е светско, защото това, което наричаме „светско”, също има своите корени в духовното Първоначало на Вселената и рано или късно ще се трансформира в духовна същност. Ако ли не, ще бъде унищожено.

Духът е вечен и неунищожим, а материята му осигурява форми за проявление. Т. нар. „светско” е или би трябвало да бъде една от тях.