Отношение към християнските тайнства и обреди

      

            Изясняването на този проблем не бива да бъде подценявано в светлината на взаимоотношенията между теоретичната система на Учителя П. Дънов и класическото християнско богословие (в случая - в неговата православна редакция). Актуалността му се повишава и от факта на присъствието на духовната общност "Бяло братство" именно в България, където Православната църква е традиционно водещата религиозна институция, както и поради поста­вянето на знак за тъждественост от самия П. Дънов между неговото учение и християнството, макар и в езотеричното измерение на по­следното.

      В своето съчинение "Учебник по мисионерство" (София, 1937) видните православни богослови от първата половина на ХХ век Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски издигат тезата, че "Дънов отрича християнските обреди и тайнства" (с. 351). Според тях Учителят П. Дънов не взема под внимание факта, че самият Господ Иисус Христос е основоположник на тайнствата и че тяхното предназна­ние е да свеждат благодатните сили на Светия Дух до вярващите християни с цел тяхното духовно възрастване, укрепването им във вярата и нравствеността на християнското учение. Посочените двама възпитаници на българската православна богословска школа изтъкват, че Иисус Христос и Неговите апостоли са спазвали реди­ца обреди: поклони (Мат. 28:9; Лука 22:41; 24:52; Деян. 7:9; Еф. 3:14), молитвено въздигане на ръце (I Тим. 2:8), кадене с тамян (Фил. 4:18; Откр. 8:3-4), запалване на светилници при богослуже­ние (Деян. 20:7-8), употреба на свещени одежди при богослужени­ето (II Тим. 4:13).

      Двамата автори смятат, че в замяна на горепосочената обредност Учителят П. Дънов е създал: "...свой култ: поклони, гимнастика, хо­дене по роса преди и след изгрев слънце, посрещане на слънцето, песни и други. В много създадени от него форми има от образ езичес­кото обожаване на слънцето и неоспорвано суеверие" (с.352). Справедливостта и обективният анализ ни задължават да отбележим, че в тази си преценка Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски са допуснали сериоз­но изкривяване на действителното положение на нещата. Истината е, че последователите на Учителя П. Дънов (членовете на ББ у нас и в чужбина) действително притежават своеобразна култова система, но в нея няма нищо езическо. Твърденията от рода на "поклони" и "ходене по роса преди и след изгрев слънце" са напълно безпочвени. Може би в този случай авторите на учебника по мисионерство са имали пред вид някои от упражненията на Паневритмията).

      Последователите на Учителя на ББ у нас наистина посрещат изгрева на слънцето, но не защото са езичници, а понеже знаят, че то е енергийният източник на живота в цялата Слънчева система и че в миговете на изгрев (особено!) и на залез то отдава най-големи количества от тази благодатна енергия на Земята. Днес това вече е установено със средствата на официалната наука, измерено е с безпристрастните апаратури на специалистите в областта на природните научни дисциплини. 

     А що се отнася до песните - няма нищо по-нормално от тях в дейността на една духовна общност, каквато е ББ. Те са естествен елемент в една завършена схема, в която се преплитат познания за Бога, света, живота и човека с конкретни практически действия за реализация на тези познания. Като се започне от тамтама на пъ­вобитните племена, на който те са пригласяли около грамадния червен купол на огъня и се стигне до най-съвършените образци на Моцартовата музика и прекрасните православни песнопения, винаги и навсякъде песента е изразявала най-ясно и проникновено копнежа на човешкото същество към красивото и неизвестното, допира му с многообразието на заобикалящия го свят и стремежа му да се докосне до невидимата реалност на духовното, до Бога.

      Автор на повечето песни е самият П. Дънов (той самият ги нарича "окултни упражнения''. Такава практика съществува в работата на пове­чето духовни Учители с техните последователи. Причината за ог­ромното значение, което те отдават на музиката (вокална и инструментална), е съсредоточена в доказания факт, че чрез нея хората по-лесно и непринудено възприемат духовните истини, изпълват се с положителна енергия, извисяват нетленната си природа и се прев­ръщат в проводници на идеите, спускани от високите сфери на не­видимия свят. Учителят П. Дънов обръща внимание върху обстоятелството, че когато вярващият човек преувеличава значението на външната, обредна страна на религията, той се отдалечава от нейната дълбока, духовна същност. Култовата схема на избраната от него религиозна общност се превръща за него във фетиш, в спазване на поредица правила и обредни действия, чието съдържание в по-голяма или по- малка степен е чуждо за съзнанието му. Той ги извършва механично, уверен в тяхното спасително въздействие върху душата му. В същност подобно въздействие няма и не може да има без проникновено осмисляне и разбиране на извършваното. В този смисъл Учителят на ББ в България поставя разграничителна линия между религиозен (външен) и духовен (вътрешен) живот: "Аз не препоръчвам на хората религиозен живот. Под "религиозен живот " разбирам външната страна. Религиозният живот трябва да бъде отмерен. А като говорим за духовния живот, то е същината на човека . Всяко едно същество е духовно по същината си. А религиозният човек трябва да изпълнява. Но ако цялото внимание на човека е погълнато от външната, обредната страна, погубва се вътрешната същина. Вие, като ученици, трябва да се пазите. Щом съзнанието ви се интересува само от външни форми, образува се едно вътрешно бълникане - човек става недоволен от себе си." Учителят П. Дънов е също така категоричен в предупреждението си да избягваме всякаква форма на догматизиране на своите верови убеждения. За него вярата и знанието вървят ръка за ръка и ако едното изпреварва другото, то би трябвало да бъде само и единствено за това, излязлото напред да подтикне изостаналото да го настигне. Ако едната от двете везни натежи чувствително, отрицателните последс­твия не закъсняват. Ако знанието вземе решителен превес, тогава човек въздига в идол интелекта си и сърцето му (в което пониква и израства цветът на вярата) изстива. Обратно - ако религиозната вяра надделее значително, тогава възниква именно опасността, за която сигнализира Учителят на ББ у нас: съсухряне и догматизиране на личността, пренебрегване мъдрия глас на разума, склонност дори към фанатизъм с цялата му разрушителна външна проява. 

      Никаква ритуалност - колкото и сложно и впечатляващо да е изградена тя - не може да замени Любовта! Никоя молитва няма да стигне до Бога, ако не бъде предшествана от искрено и дълбоко покаяние! Всевишният никога няма да откликне, колкото и да при­зоваваме името Му, ако не сме издигнали в сърцето си храма на Неговата всеотдайна милост, безкористна пожертвувателност и го­товност за служение в полза на Неговия велик План за света. Ако християнинът разчита, че ще достигне до спасение, само ако изпълнява църковните обреди и посещава редовно богослужението - без цялостна вътрешна трансформация в посока към доброто, той жестоко се заблуждава. Християнското учение безспорно е право в едно - спасението е лично дело! Хармоничното единство между вяра и дела (ср. Як. 2:17, 20) е единствената и неизменна гаранция за успех по духовния Път. До такъв извод водят и разсъжденията върху следните думи на Учителя П. Дънов: "Само онзи може да служи на Бога, който има Любов към Него. Ще кажете, че се раз­кайвате, че се молите. Това не може да ви спаси. Години усилена работа се изискват от човека, за да дойде той до дълбоко, вът­решно разкаяние и да започне да работи за Бога. Иначе никакви молитви няма да помогнат. При това положение никой Учител в света не може да ви изкупи. Вие сами трябва да се изкупите, сами трябва да дойдете до разкаяние. Всичко това зависи от вас. По­някога сърцето на човека се смекчава и после отново се втвърдява. Тази мекота не може да подкупи небето. Мекота, която се крепи на материална основа, е временна. Друга мекота на сърцето се изисква от човека - мекота, основа на която е Любовта. Мнозина употребяват напразно името Божие. Две думи кажат и ще спо­менат това име. Не, Божието име е свещено и само онзи може да го изговаря, който върши Неговата воля. Дръжте това име дъл­боко в душата си, ако искате да се повдигнете." За Учителя на ББ в нашата страна вярата е основа, фундамент, върху който човекът по духовния Път следва да гради. Следващото стъпало по този път, който води напред и нагоре, е осмислянето на вярата, т. е. превръщането й в истина. Това е личната истина на вярващия човек, който продължава да се развива в духовно-нравствено отношение, а не спира на първото стъпало на сляпата вяра. Постепенно той достига и до третата фаза на своята индивидуална еволюция в тази насока - знанието. На този етап от пътуването си към Божественото той вече е съединил в красива цялост вярата и разума, които - имайки под себе си непробиваемата твърдина на истината - раждат знанието: за Бога, за света, за законите на Битието, за мястото на човека в този тъй пъстър конгломерат от възможнос­ти за извисяване и пропадане. Ето как и Учителят П. Дънов рисува контурите на описаната схема: вяра - истина - знание, върху фо­на на размисли за символиката в Христовата Школа: "Да бъдем Христови ученици, това е един вътрешен процес. Хлябът означава Христовото учение, а виното - неговата Любов, чрез която ние се повдигаме и ставаме едно с Него. Житното зърно, това именно е Христос. И ако днес това житно зърно е толкова много в употре­ба - означава, че целият свят се храни с Христа. Житното зърно е Неговото тяло. Веществото на житното зърно - това са соко­вете, манната, с която ангелите са се хранили. Житното зърно е символът, емблемата на Христос. И във всички плодове, които имаме пред нас, се олицетворява Христос в Своята чистота. Ко­гато един ден вие разберете вярата, тя ще се превърне в истина, а истината ще се превърне в знание. Затова трябва да се държи­те за въжето. Вярата е едно въже, тя е една Божествена ръка. През тези времена, всред бурните вълни, дръжте се за вярата. Ние трябва да бъдем избавени."

        Предупреждавайки строго всички търсещи в Духа да не се при­вързват излишно и вредоносно към външната страна на религията, Учителят П. Дънов предлага същевременно интересни и извънредно дълбоки съждения за нейната вътрешна страна. За него религията е преходна форма на вечното Божествено учение, извиращо пряко от вечния Първоизвор на всичко съществуващо - Бога. Тя отразява по свой начин - повече или по-малко адекватно, но никога цялостно - Истината за сътворения от Създателя свят. Ако обвържем съзнани­ето си единствено с формата, ще изгубим връзката със съдържанието и ще останем твърде далеч от смисъла: "Ще ви говоря върху вътреш­ния смисъл на религията. Религията е наука за формата . Когато говорим за физическото поле, ние се намираме в областта на науката за формата на туй поле. Еволюцията в чо­века и в природата представлява едно видоизменение на тази форма. Следователно, когато Истината се проявява на физическото поле, тя се проявява именно в изменение на формата. И колкото една форма е по-близо до изразяване външната страна на Истината, доколкото тя я въплътява, толкова тя е по-силна."

 Константин Златев