Нов поглед към живота

(Есе върху беседата „Посред тях”)

Всички сме живи, всички живеем по някакъв начин, но рядко си задаваме въпроса какво представлява самият живот по своята същност. Световните религии и духовните учения предлагат свой отговор на този въпрос, но ако ние не сме узрели да го възприемем, той остава като мащабна и красива, ала безполезна абстракция извън съзнанието ни.

Всемирният живот притежава безброй равнища и форми на проявление. За нас най-важни са две от тях:

1)    Собственият ни живот – това е неговото вътрешно, личностно равнище.

2)    Целият живот извън нас – това е неговото външно, надличностно, социално, биологическо, планетарно и космическо равнище.

В началото на беседата Учителят Беинса Дуно определя живота като изкуство: „Сам по себе си животът, т.е. проявяването на живота, е изкуство, а изкуството представя външната страна на науката.” Защо именно изкуство? – Защото проявяването на живота – сиреч начинът на живот – изисква познаване на законите и правилата, според които протича животът, и тяхното стриктно спазване. Изкуството тук се състои в това, да приложиш своето знание на практика и да го превърнеш в действителност, в зрели плодове на живота.

Подобна е логиката, въз основа на която изкуството бива разглеждано като външна страна на науката. Рационалното и емпирично знание в лицето на науката довежда изследователя до откриването и утвърждаването на принципи и закони, лежащи в основата на проявлението на Живата Разумна Природа. Тяхното прилагане във всекидневния живот подобрява неговите условия, разширява хоризонта на умствените и практически постижения на човечеството и му разкрива нови пътеки към бъдещето. Външната страна на науката е синоним на прилагането на нейните резултати и придобивки във всички области на живота. Начинът на това приложение от своя страна е синоним на изкуството да се възползваме от постиженията на науката.

Разширявайки обхвата на своите разсъждения, Учителят на Бялото братство търси корените на смисъла на живота: „Смисълът на живота се крие в желанието на човека да живее.” Всяко живо същество има желание да живее, да продължи съществуването си колкото се може повече. Изключение правят единствено самоубийците при хората (в животинското царство не се наблюдават самоубийства), но това изключение, както обикновено, само подчертава правилото. Смисълът на живота – от тази гледна точка – е съсредоточен в неговото качество. Желанието на човека да живее е свързано с неговата жизнена мотивация, чиято цел е повишаване качеството на живота. От своя страна качеството на живота се измерва не с неговата материална осигуреност, не с изобилието на блага или добрите условия на съществуване, а с разгръщането на неговия духовен потенциал. Вярно е, че за хората със средно и ниско еволюционно ниво качеството на живота се обуславя от количеството материални блага, с които разполагат. Но за високо еволюлиралите техни братя и сестри качеството на живота е обвързано единствено с разширяването на съзнанието им, култивирането на добродетели и изявата на Божественото начало, стаено в ядрото на тяхната индивидуалност.

Следователно желанието да живеем би следвало да ни зареди с мотивацията да извлечем от живота най-ценното – импулса за духовно-нравствено развитие и усъвършенстване. И не само да придобием този импулс, но и да го следваме с всички сили, с цялото си същество.

Прозренията на автора на беседата довеждат до съществено обобщение: „Животът е резултат на изкуството да се живее, вложено във всеки човек.” И тук не става дума просто за живота като такъв, а за живот с максимално качество – живот, провеждан изцяло в съзвучие с неговото Божествено предназначение.

По-нататък Учителят Беинса Дуно въвежда две нови понятия, допринасящи за изясняването на същността на изкуството да живеем: „... Животът като изкуство представя обширно, необятно платно, върху което всеки човек трябва да се ориентира, да намери изтока на своя  живот, специално точката на изгряващото за него Слънце.” В тази реплика на великия Посветен отличаваме следните най-важни моменти:

а) Изкуството на живота изисква от нас да открием най-вярната посока за неговата реализация, за изпълнение на неговоот предназначение и да я следваме неотклонно.

б) Посоката на истинския живот, на живота с максимално високо качество е духовният изток – стремлението да разгърнем изцяло вътрешния си потенциал до степен на постигане на Божествено съзнание.

в) Крайната цел на живота е „точката на изгряващото за него Слънце”, т.е. проявление на вътрешната светлина в нейната пълнота, цялостно одухотворяване на материята и концентриране на индивидуалното съществуване в Божественото Слънце, сиреч в монадата – съвършеното праначало на обособения живот.

Тук не бива да отминаваме без внимание и следната мисъл на Учителя Беинса Дуно: „Да живее човек, това е резултат на живота, но не и самият живот.” На пръв поглед тя е много трудна или дори невъзможна за разтълкуване. Все пак какво е искал да ни каже той с нея? Може би следното:

Резултат на живота е нашето битие като отделни форми и проявления на Всемирния живот.

Самият живот е изява на Божия Дух, предоставящ на всяко живо същество, на цялото творение шанса да постигне съвършенството на своя Създател.

По този начин отново се връщаме към целта на живота – съвършенството. То е дефинирано от Учителя на Новата планетарна култура, както следвва: „Съвършенството подразбира единение с Бога. Това единение е органическо, а не външно, механическо, наложено от хората.”

Следователно да си съвършен, означава да си едно с Бога, да си обединил своето индивидуално съзнание с Неговото – универсално и всеобхватно, и да си станал съ-творец, пълноценен и мащабен изпълнител на Неговия План за Вселената.

Това е последната фаза, заключителният акорд в човешката духовна еволюция. От нея нататък следва продължаване на безкрайното индивидуално развитие и усъвършенстване в духовните сфери и ангелските йерархии.

Единението с Бога е органическо, т.е. единение между две същности с общ произход, изградени от една и съща субстанция. Божественото като потенциал у човека се съединява с Божественото като Първоизточник на Всемирния живот, като абсолютна и съвършена изначална Свръхсъщност, Свръхмонада, дала началото на всичко съществуващо и призоваваща го да се завърне към нея, след като е изпълнило своя дълг – еволюционното си предназначение.

Константин Златев