Вечната гонитба за щастие

(Есе върху беседата „Оскърбени”)

Няма човек, който да не търси щастието. Според равнището на съзнанието си всеки го търси по различен начин и на различно място. Повечето хора свързват представата си за щастие с материални и емоционални придобивки: богатство, слава, споделена (човешка) любов, добро семейство, хубава работа, безгрижно съществувание и пр. Те не са разбрали, че „... щастието на човека не е на Земята. Няма човек на Земята, който може да се нарече щастлив. Всички хора са търсили и търсят щастието на Земята, но и до днес не са го намерили. Елементите на щастието са на земята, но самото щастие, като нещо цяло, не съществува на Земята.”

Кои са елементите на щастието? Те нямат веществен характер, не притежават материално измерение. Те са на Земята, понеже именно тук учим уроците си в това голямо училище. Елементите на щастието са заложени в нашето духовно естество. Назоваваме ги добродетели – брилянти в короната на душата. Култивираме ги в борбата със собствените си слабости и недъзи, в общуването със себеподобните и с Природата. Следователно тези елементи са невидими за физическото зрение, но израстват и укрепват в материалната, видима среда на нашия живот. Щастието в неговата цялост – както заявява Учителят Беинса Дуно – не ще срещнем в земната действителност. Неговата пълнота е постижима единствено в духовния свят, в единението с Божественото Начало във Вселената. На Земята бихме могли да се докоснем само до сенките на това истинско щастие, в някои мигове дори да почувстваме и да преживеем цялото му неизказано величие, но не и да го задържим за постоянно. Волна птица е то и не търпи ничие владичество. Затова и който обещава щастие в земния живот, е твърде далеч от истината. Налага се да се задоволим с по-малкия брат на щастието – удовлетворението, което ни спохожда най-вече, когато сме изпълнили дълга сиили сме сторили някакво добро.

Истинското щастие може и да има външен израз, но то е преди всичко вътрешно състояние. Защото: „Всички процеси, които стават по Бога, са вътрешни. Те съществуват вечно. Всяка връзка, направена от Бога, е вечна. На Земята тя само се проявява, а не се прави сега.” По своята същност щастието е преживяване на Божественото, на извечната връзка между човека и Бога. То не е просто глътка от Извора на безсмъртието, а пълно утоляване на изконната жажда на човешкото същество за Любов, Мъдрост и Истина. Това е живата вода, която Иисус Христос предлага на самарянката до кладенеца, от който тя е дошла да почерпи вода за дома си (Йоан 4:7-10). Който пие от водата, която Спасителят му предлага, „той вовеки няма да ожаднее” (Йоан 4:14).

Всичко, което сме споделили с Божественото, остава за вечността. Божественото има своите проекции в нашата земна реалност. То се проявява във всичко съществуващо и най-вече в творческата природа на човешкия дух, в устрема на пробудения човек към красотата, хармонията и съзиданието. Така постепенно материята се освещава и увеличава своята вибрационна честота, надмогвайки веригите, на земното, на плътското, в полет към обителите на чистия Дух. Връзката с Божествената Първопричина е извечна. Тя намира своето отражение в света на преходността – там, където семената, посети от Словото на Истината, са покълнали и са готови да дадат плод.

Главният проблем на нас, хората, е, че търсим „... щастието там, дето то не съществува. Никоя жена не може да даде щастие на мъжа и никой мъж не може да даде щастие на жената. Това всички хора трябва да знаят.” Длъжни сме да сме наясно, че не може да ни направи щастливи човек, който сам по себе си е нещастен, т.е. непробуден, недостатъчно зрял духовно. Длъжни сме да проумеем, че интимният контакт между мъжа и жената не е спасителен пояс сред бурите и ураганите на житейския океан, а само полигон за сурови изпитания и предметно обучение за превръщане на човешката измамна и егоистична трактовка на Любовта в чисто, свято и възвисяващо духа нейно висше проявление. Докато не осъзнаем всичко това и не го вдълбаем като крайъгълен камък в крехката постройка на земното ни битие, ще продължим да страдаме от несбъднати мечти и горчиви разочарования, да приемаме желаното за действително и да проклинаме съдбата за поредния малшанс, срутил ни в бездната на самосъжалението и душевната разруха.

Докато прозрем с кристална яснота, че: „Ние сме пратени на Земята да работим и от своите добри мисли и чувства да създадем нещо хубаво. Всички наши мисли и чувства ще останат на Земята, за да влязат един ден в общия строеж на човечеството.” Едва когато осмислим отношението ни към щастието и към общуването между половете като неразделна част от нашата духовна работа в рамките на конкретното въплъщение, едва тогава ще можем да се наречем достойни за Божията безвъзмездна благодат – синове и дъщери на Всевишния, заслужили с мъдрост, сила, упование, постоянство и духовна дързост своето място в Неговото царство на вечната Светлина.

 Константин Златев