Светлината на Словото

(Есе върху беседата „Две думи”)

 

Начало на всички начала е Божието Слово. По своята същност то представлява материализация на мисълта на Бога. Така то се превръща в най-могъщата творческа сила във Вселената. Бог твори именно чрез Своето Слово, т.е. чрез трансформация на Своите идеи в реалност. Словото е проявление на тези идеи във всички светове и области на Битието.

Словото притежава съзидателна, но и разрушителна мощ. То насочва енергията на своя източник към конкретна цел и в зависимост от капацитета и посоката на тази енергия Словото постига определени резултати. Мисълта се превръща в действителност посредством силата и енергията на Словото. От концентрацията на тази сила и от заряда, вложен в нея, зависи и крайното постижение.

В Словото на Учителя Беинса Дуно изпъква терминът „права мисъл”. Това е мисълта, която е уловила вибрацията на Божественото и я пренася в сферата на физическото поле. И не просто я пренася, а я облича в плът и я вгражда в ясен образ. Права е тази мисъл, която отговаря най-адекватно на потребностите на ситуацията.

И понеже Словото на Всевишния се явява въплъщение на мислите, родени в Неговия Ум, то: „Словото представя Божествения план, който постепенно ще се реализира.” Планът на Твореца за творението също е Негова мисъл или стройна система от Негови мисли, които проследяват последователното осъществяване на предназначението на всички космически обекти, както и на Космоса като цяло. Тази последователност е отразена в цитата чрез думата „постепенно”. И действително, еволюционният ход на всяка обективна реалност в Битието е плавен, постепенен, последователен, равномерен. Тази изходна позиция не отрича еволюционните скокове, а само подчертава тяхната изключителност.

Словото Божие е Начало на творческия процес във Вселената – Начало, което може да се разгърне в безкрайността или пък да залезе в нечий тъжен край. Така възниква въпросът за съдържанието на понятията „начало” и „край”. Словото на Бога е абсолютно Начало, тъй като произхожда от абсолютна същност – Създателя на всичко съществуващо. В сътворения от Бога свят, обаче, начало и край са понятия, подчинени на относителността. Авторът на беседата ги обвързва с религиозните топоними „ад” и „рай”: „Който иска да намери края на нещата, той трябва да слезе в ада, дето ще намери края на всички противоречия. Който търси началото на нещата, той ще отиде в рая. Значи, краят на всички неща се намира в ада, а началото им – в рая.”

В посочения контекст краят е обвързан с ада. Защо? Във всички религии адът е мястото на вечните мъки, на духовната смърт. Всички противоречия приключват тук, но по един трагичен начин – индивидуалността е разложена до степен на нелечимост и се разпада на съставните си части. И обратното, раят е синоним на началото, понеже е местообитание на самия Творец, където Същността Му се проявява в пълнота. От това Първоначало се ражда всяко друго битие, всяка единица живот; оттук именно се разгръща всемогъщият импулс на Божията творческа дейност и постепенно се разпространява във всички зони и измерения на всемирната проявеност, за да посее навред семената на Живота, да им осигури условия да покълнат и да дадат плодове.

Думата „Начало” или „Праначало” свързваме единствено с Бога. Неговата абсолютност изключва възможността да Му припишем какъвто и да било край. Краят е белег на сътворението и най-вече – на неговата материална област. Словото на Върховното Божество увенчава творческата Му изява с овеществяването на идеите Му. И както Бог е безначален и безкраен, така неизчерпаемо в дълбочина и ширина е Неговото творчество. Светлината на Неговото съзиждащо Слово огрява надлъж и нашир вселенските простори, изгаря мрачните цитадели на невежеството и окрилява безбройните творения с устрема да завоюват Неговото извечно съвършенство.