сряда, 15 юли 2015 г.

Православие, римокатолицизъм, протестантство




В историята на християнската Църква се очертават четири главни периода:

1) От основаването на Църквата на празника Петдесетница (след Възкресението и Възнесението на Господ Иисус Христос, когато Светият Дух слязъл над апостолите във вид на огнени езици, те проповядвали на огромното множество поклонници в Йерусалим и три хиляди от тях повярвали в благовестието – Деян. 2 гл.) до Миланския едикт на имп. Константин Велики от 313 г. (с който християнството е обявено за официална и равноправна религия в пределите на Римската империя наред с всички останали).
2) От Миланския едикт до Великата схизма – разделението на Източната и Западната църква през 1054 г.
3) От Великата схизма до:
- на Изток – до падането на Константинопол под турска власт на 27.05.1453 г., с което Византия изчезва като държава и цялата политическа и духовна власт отива в ръцете на османските завоеватели;
- на Запад – до 1517 г., началната година на Реформацията.
4) От посочените в т.3 събития до наши дни.
В първия период Църквата е била единна, но подложена на гонения. Първите християни не са разполагали със собствени храмове и светилища, събирали са се в катакомби, подземия, пещери, частни домове и пр., за да засвидетелстват своите убеждения. Мнозина са дали живота си като мъченици за Христовата вяра.
През втория период Църквата вече е официална институция, призната от държавната власт. Започва масово строителство на храмове и манастири, изповядването на вярата е свободно, църковната йерархия постепенно завоюва важно място в обществения и духовния живот на хората, както и в социалната структура. Оформят се два главни центъра на християнството – Константинопол на Изток (тук водещата фигура е императорът, който доминира и над духовната власт) и Рим на Запад (тук водеща фигура е папата, който коронясва крале и императори и притежава властта да ги отлъчва от Църквата). Постепенно се очертават различия между Изтока и Запада и в теоретично отношение (най-важна тук е появата на т.нар. filioque във вероизповедта на Римската църква – букв. означава „и от Сина”, сиреч Светият Дух изхожда и от Бог Отец, и от Бог Син), и в практическата област (разлика в датите за честване на Великден, използване на квасен хляб в Евхаристията/Причастието на Изток и безквасен на Запад, безбрачието на всички духовници на Запад и само на монашеството на Изток и др.). Натрупването на противоречия и засилването на борбата за надмощие довежда до Великата схизма и разделението на Източната/Православна от Западната/Римокатолическа църква.
След падането на столицата Константинопол под османско владичество Източната/Православна църква продължава съществуването си, но под егидата на турската власт. Султанът предоставя на Константинополския патриарх освен религиозните и административни пълномощия и го издига до ранга на най-видна личност в поробената територия. Разбира се, всичко се извършва под зоркото око на новите управници, които проявяват известна веротърпимост, но не пропускат случай да наложат собственото си верую.
На Запад Църквата придобива статут на върховна обществена институция. Йерарсите потъват в разкош и постепенно забравят задълженията си на духовни пастири. Стремежът към все повече власт и богатства довежда до сериозни деформации във вътрешноцърковния живот. Така се стига до появата на индулгенциите – документ, парче хартия, което – ако си платиш – ти опрощава не само миналите, но и бъдещите грехове. Германският монах Мартин Лутер въстава срещу това безобразие и закрепва своите прочути 95 тезиса върху портала на катедралата във Витенберг. Така е положено началото на Реформацията. Лутер не е имал идея да основава ново християнско изповедание или самостоятелна църква, а само да изобличи недъзите в римокатолицизма и да предизвика реформи. Оттам и названието на цялото движение. Римокатолическата йерархия, естествено, не приема критиката и се вдига на борба срещу новопоявилите се реформатори. Векове наред продължават кръвопролитните схватки между римокатолици и протестанти (наречени така заради протеста си срещу недъзите на римокатолицизма), та дори и до наши дни. Постепенно протестантството се обособява като отделна конфесия/изповедание, изгражда своя структура, приема своя вероизповед и започва самостоятелен църковен живот.
В нашата съвременност християнството е най-разпространената, най-многочислената и най-авторитетна религиозна общност на планетата. Всеки трети човек днес е християнин, кръстен в една или друга църква. Най-многобройни са римокатолиците – около 1,3 млрд. души, след тях протестантите – ок. 600 млн. души, а най-малко са православните – ок. 300 млн. души (от които почти половината членове на Руската православна църква, т.нар. Московска патриаршия).
Римокатолицизмът притежава строго централизирана структура – начело на цялата общност от вярващи стои папата, възприеман като наместник на Христос на Земята. Най-приближените до него са кардиналите, съставляващи колегия, измежду които се избира всеки нов папа. Всички поместни (изградени върху национален или териториален признак) църкви са подчинени на Римския престол. След II Ватикански събор (1962-1965), иницииран от големия приятел на България папа Йоан XXIII, във всички поместни църкви богослужението се извършва на роден език. Латинският остава официален, но само за представителни цели. Римокатолиците отдават изключително висока почит на Св. Богородица – Дева Мария, и догматично на практика я приравняват със Света Троица (Бог Отец, Бог Син и Св. Дух). Центърът на Църквата е Ватиканът – най-малката държава в света, разположена в сърцето на италианската столица Рим, с площ от 0,44 кв.км и население (при цялата условност на подобно определение) около 1000 души.
Православието е представено понастоящем от обособени, самостоятелни поместни църкви. За Църква-майка се приема още от периода на ранното християнство Цариградската Вселенска патриаршия със седалище в Истанбул, получила този статут по политически и духовни причини като многовековен център на източното християнство. Вероучението на всички поместни православни църкви, между които и българската, е единно, като вътрешноцърковният живот на всички тях се отличава с някои местни традиции, които обаче не засягат каноническото единство на Православието. Православните християни признават наличието в исторически план на седем вселенски събора (проведени съответно през 325, 381, 431, 451, 553, 680 и 787 г.), на които са приети най-важните догмати и канонически вероопределения на това изповедание. За разлика от тях, римокатолиците признават някои поместни събори, състояли се на Запад, за вселенски, т.е. със значение за цялата Христова църква. По този начин те „обогатяват” своето вероучение с редица догмати, непризнати от православните, вкл. и този за върховенството на папата над всички християни и църкви и неговата непогрешимост „екс катедра” (по въпросите на вярата и морала).
Начело на православните църкви стоят като духовни глави патриарси, екзарси, архиепископи и митрополити. Църквите биват два вида – автокефални (напълно независими) и автономни (относително зависими, подчинени на някоя от автокефалните църкви). Българската православна църква е автокефална и независимо от богатата си и на моменти твърде противоречива историческа съдба заема незавидно място в т.нар. православен диптих – подредбата на православните църкви по старшинство. В тази своеобразна класация по достойнство, както вече бе изтъкнато, първо място е отредено на Цариградската Вселенска патриаршия, следвана от Александрийската, Антиохийската и Йерусалимската (най-старата от всички) патриаршия.
Най-многобройни от всички са протестантските църкви – над 4000 (!) обособени религиозни общности. Причината за тази многочисленост е либералният дух на протестантството и правото на всеки да чете Библията и да я тълкува, както намери за добре. Най-авторитетни и с най-дълга история са протестантите баптисти, методисти, конгрешани, лутерани, а в по-ново време – петдесетници, адвентисти и др. Измежду водещите западни държави в САЩ преобладава протестантството, във Великобритания – Англиканската църква (смес от оформена по римокатолически образец църковна йерархия и протестантска вероизповед), във Франция, Испания и Италия – римокатолицизмът, в Германия – люлка на протестантството и негов челен отряд, и т.н. Протестантите, за разлика от православните и римокатолиците, не признават светиите, иконите, свещите и начина на извършване на богослужението в другите две изповедания, както и наличието на ръкоположени духовници, изграждащи църковна йерархия. Между самите протестанти има съществени различия и във вероучението, и в обредността. Именно тези различия обуславят многобройните протестантски църкви, продължаващи да се роят и в наши дни.
От втората половина на XIX век сред протестантството се оформя движение, наречено „евангелизъм”, като самото название подсказва, че това са общности, отделящи основно внимание на Новия Завет. Най-авторитетните съвременни протестантски църкви са именно евангелските. Протестантите се обединяват и на национална, и на международна основа в т.нар. алианси (у нас също е изграден Евангелски алианс, в който членуват най-разпространените протестантски църкви).
На протестантите принадлежи и инициативата за създаването на Световния съвет на църквите (основан през 1947 г. в Амстердам, Холандия, при участието на 147 християнски църкви и общности от цял свят), оглавяващ движението за християнско единство, т.нар. икуменизъм. Седалището му е в Женева, Швейцария, и той и до днес развива широка дейност в тази насока.
Освен трите главни изповедания – православие, римокатолицизъм и протестантство, към християнството се числят и някои по-малки общности, като старокатолическата църква, споменатата Англиканска църква (която не принадлежи официално към никое от трите водещи изповедания), т.нар. монофизитски църкви, отделили се от останалите след IV Вселенски събор през 451 г., Малабарската църква в Индия и др.
В последните десетилетия протича процес на сближаване между православната общност и римокатолицизма. В резултат от него двете църкви признават взаимно извършените тайнства, седем на брой (Кръщение, Миропомазване, Изповед/Покаяние, Причащение/Евхаристия, Брак, Свещенство, Елеосвещение/Маслосвет), което означава, че тайнство, извършено в едната от тях, е валидно и в другата.
Всички велики сили в нашата епоха са християнски държави. Макар и толкова раздробено, християнството остава най-важната религиозна общност на Земята. Общото във вероучението на всички християнски църкви – това, което ги обединява, е Божественият елемент, фундаментът на Откровението. Различията са се породили от начина, по който ние, хората, възприемаме и прилагаме същото това Откровение, запечатано върху страниците на Свещеното Писание – Библията. Дали християните по цялото земно кълбо са в състояние да преодолеят различията и да се обединят под едно общо знаме – на обща вероизповед и духовна практика, това ще покаже бъдещето.



Няма коментари:

Публикуване на коментар