Светлината и ученикът по духовния Път

       Напътствието на Учителя П. Дънов към неговите последователи и, в частност, към онези, които са поели по пътеката на окултното ученичество, не оставя никакви съмнения в необходимостта от еднозначно обусловена принадлежност към царството на светлината: „Ученикът живее в Светлината. Това е единственият реален свят. Сянката не е реална. Търси Светлината, която няма сенки. Избягвай всяка мисъл и чувство, които внасят тъмнина в твоето съзнание.“ Ученикът по духовния Път е разумно същество, което е достигнало такава степен на личната си еволюция, която му позволява да възприема пълноценно светлината, да я усвоява и раздава на всички и на всичко наоколо с щедростта на позналия Божествената Истина.
Именно него има пред вид Учителят на ББ в нашата страна, когато заявява: „Светлината се привлича от тела или от съзнания, които са високо организирани.“ Вътрешната светлина на окултния ученик е достатъчно силна, за да надмогне всички външни изпитания, съблазни и изкушения. Тя е неговият неугасващ факел в лабиринта на живота. Имайки я всякога на разположение и използвайки я разумно, за целите на Божия план за света и за него самия, той остава неизменно неподвластен на странични въздействия. („Ученикът трябва да ходи винаги със Светлина, за да не се спъва.“) Вътрешната светлина на пилигрима по духовния Път го води към невидимата обител на неговата самодостатъчност – характеристика на великите духовни Учители на човечеството. Той остава безразличен към всички пъстри примамки на материалното битие: „Докато ученикът търси светлина отвън, нищо не може да му се говори за Бога. Когато отвън се яви тъмнина, буря – вътрешна Светлина озарява съзнанието му и у него се ражда Любовта към Великото! Нека той пази вътрешната Светлина. Ученикът очаква този момент в своя живот.“

         Учителят П. Дънов предлага на учениците едно ценно правило, което да им служи за обективна самооценка: „Още едно не забравяй: Ако в пътя, по който си тръгнал, твоята звезда постоянно изгрява, ти си в пътя на светлината. Ако в пътя, по който си тръгнал, твоята звезда постоянно залязва, ти си в пътя на тъмнината.“ В случай под „звезда“, която изгрява и залязва, той по всяка вероятност би трябвало да има пред вид: 1) степента на будност на съзнанието на ученика; 2) обратната връзка между окръжаващата среда и собственото битие на ученика – т.нар. „знаци на съдбата“ в езотеричното познание. Будността на съзнанието от своя страна обуславя мисловния потенциал на човека, способността му да мисли правилно (или „право“, както казва същият Учител). А пък правилната мисъл е тази, която излъчва приятна, хармонична светлина и обагря аурата на ученика в красиви багри и цветови съчетания. Мисловният процес протича нормално и конструктивно тогава, когато светлинният поток е възприет и усвоен адекватно от човека: „Който не възприема светлината правилно, не може да мисли. Колкото светлината е по-малка, толкова и умствената деятелност се намалява.“ Без наличието на светлина в душата окултният ученик не може да упражнява пълноценно различаването – първата стъпка по пътеката на самоусъвършенстването. Той не може да отличи Истината от неистината и не е в състояние да защити Божествената Правда: „Онзи ученик, който няма светлина, няма правда.“

      Светлината достига до човешкото зрение в богата гама от цветове, тонове и нюанси. Всеки от тях е субект – притежател на съответна духовна информация, и всеки от тях упражнява въздействие върху определена страна или елемент на психо-физическото единство на личността: „Цветовете са форма на светлината, а светлината е носителка на Божествената храна. Ако не знаете как да сгъстявате и как да възприемате светлината, не може да сте нито много умен, нито здрав, нито благороден.“ Пълноценното усвояване и използване на даровете на светлината води ученика към жадувания бряг на духовната свобода: „Обичай светлината и свободен бъди!“

       Специално внимание в своята теоретична концепция Учителят П. Дънов обръща на бялата светлина. Божественото учение свидетелства, че тя е символ на Христос, на Христовото присъствие и Свръхсъзнание. В своето дълбоко мистично съчинение „Заветът на цветните лъчи на светлината“ (написано и публикувано през 1912 г.), събрало върху страниците си най-съкровените стихове от Библията, вдъхновени пряко от Божия Дух, българският Учител на Любовта е отделил раздел на т.нар. от него „Диамантовите бели лъчи“. Те са знакът и връзката с Христовия Дух (с. 40-47). Основавайки се на това познание-откровение, той разкрива завесата пред едно от най-великите постижения по пътя на окултното ученичество: „Когато ученикът се потопи в Бялата Светлина, той познава своя Учител. Учителят му говори от полето на Бялата Светлина.“ Гаранция за проявата на бялата светлина е служението на Доброто от страна на ученика. В този случай тя изпъква пред съзнанието му като жива същност, надарена с разум и Божествена Мъдрост: „Когато ученикът мисли за Доброто, в неговия ум се явява една мека бяла светлина – живо Същество, с което той може да се разговаря и да научи много нещо.“

       В разбирането на Учителя П. Дънов светлината – освен всичко останало – е действена връзка между ученика по духовния Път и неговия Учител. Предпоставка за активирането на тази форма на общуване между тях е принадлежността на ученика към определено равнище на еволюционно развитие, както и искрената му привързаност към светлината, т.е. към проявлението на Божественото в сътворения свят: „Ученикът трябва да обича Светлината! Учителят ще му предаде Най-великото чрез Светлината!“ В живота на всеки човек има приливи и отливи. Учителят на ББ ги сравнява с кривата на синусоидата спрямо координатната система. Познанието, което великият Посветен предава на последователите си, предлага сравнението на скръбта с вечерния мрак, а на радостта – с утринната светлина. Тези контрасти са особено силно проявени в душата на окултния ученик, чиито преживявания са белязани с подчертана яркост и интензивност: „Скръбта иде вечер, а радостта – сутрин. Когато ученикът скърби, у него е вечер; когато се радва – сутрин. Влиянията на тъмнината носят скръб, а тия на Светлината – радост. Когато у него е вечер, да мисли за Бога, защото у Бога е винаги ден.“

       Изпитанията каляват духа. Учителят П. Дънов ги сравнява с алхимична лаборатория, изградена от Живата Разумна Природа. В зависимост от начина на преминаването през изпитанията ученикът култивира у себе си различни качества на характера. Ако се справи достойно с всички задачи, той придобива непоклатима вътрешна сила и започва да излъчва светлина: „Ученикът, като мине през алхимичната лаборатория на природата, ще стане силен; а като мине през пещта ў – ще светне, Светлина ще стане.“ А когато успее да овладее вибрациите на светлината на определено равнище на нейната интензивност, той достига до познанието на Божествената Любов. Това е Рубикон, гранична точка по неговия духовен Път, от която нататък той се докосва до най-фината енергия в Битието. За предпоставките, обуславящи това велико постижение, Учителят на ББ у нас разказва: „Ученикът трябва да се стреми да достигне до оная светлина, при която може да разпознава истинската Любов. Любовта се показва в най-голямата нищета.“

Константин Златев