петък, 15 май 2015 г.

Вътрешната светлина и Христовата светлина




   
         Духовното познание разглежда човека като същество от светлина, която в различните свои проявления изгражда неговите тела. В своята най-сгъстена, кондензирана форма светлината е строителният материал и на физическото му тяло – най-низшия носител на съзнанието. Интензивността на светлината, излъчвана от човека, свидетелства за неговата принадлежност към сферата на Доброто или съответно – на злото. В тази насока са и поясненията на Учителя П. Дънов: „Човек ... сам по себе си е светлина. Всички добри хора са светещи, а всички зли хора, които са изгубили смисъла на живота, са тъмни. От тях излиза мъжделива светлинка.“ На друго място в своето Слово той свързва яркостта и яснотата на излъчваната от човешкото същество светлина със степента на неговото интелектуално развитие, като предлага и кратка дефиниция на понятието „аура“:
„Човекът за вас е форма, но той съществува и като светлина. Колкото по-интелигентен е човек, толкова неговата светлина е по-ясна. Ако интелигентността се намалява, светлината придобива слабо синкав цвят, после бледожълт и т.н. По цвета се съди за интелигентността . Сърцето, Любовта имат нежнорозов цвят, нежнорозова краска. Бялата светлина е на добродетелите и волята. Преплитането на всички цветове дава човешката аура. По аурата се съди за степента на развитието на човека .“ По този начин вътрешната светлина на личността отразява както стъпалото в духовната ў еволюция, така и мястото ў сред себеподобните върху безкрайната стълбица на всемирното развитие. Способността на индивида да възприема светлината, да я асимилира и разпръсква около себе си е в пряка връзка и с изградения от него морален облик: „... Човек от човека се различава по степента на своята светлина. За характера на човека, за неговата интелигентност, за неговата духовна висота се съди по качеството и количеството на светлината, която той възприема и проявява.“
        Великите духовни Учители и разумните Същества във Вселената разпознават мигновено същността на човека, достигнатото от него равнище на лична духовна еволюция, както и моментното му състояние, наблюдавайки и анализирайки неговата аура. Разбира се, те биха могли да проучат обекта на своето наблюдение и съвсем подробно, разчитайки Акашовите летописи (хроники, записи, анали), засягащи неговия конкретен земен живот, както и натрупания от него опит в предишните му въплъщения. Но до това действие те пристъпват сравнително рядко. Достатъчен им е един проницателен духовен поглед към ауричната обвивка на човека, за да са напълно наясно с всичко изброено по-горе. По този повод Учителят на ББ в нашата страна казва: „... Човек се познава по светлината на своя живот. Когато един човек влезе в разумния свят, по светлината му се познава откъде иде и какъв живот живее.“
      Навлизането в разумния свят (Учителят П. Дънов има пред вид невидимата реалност, владенията на Духа) може да стане по два начина:

1) При постигане на определено ниво на духовна еволюция човек придобива възможността свободно и контролирано да пренася съзнанието си от материалната в надматериалните области (етерна, астрална, ментална и пр.); духовните Учители и най-напредналите окултни ученици обладават т. нар. непрекъснатост на съзнанието, сиреч будност на съзнанието на всички космически полета и във всички светове;

2) След напускането на физическото тяло в момента на смъртта, при последователното преминаване от зоната на гъстата материя, през етерните подполета, до астралния, а по-късно – и до умствения свят.
      В следващите редове българският велик Посветен разглежда състоянието на съзнанието на човешка индивидуалност, достигнала сферата на конкретния ум (т. нар. ментален свят в езотеричната лексика или девакан в източната духовно-мистична фразеология и теософията): „Ако този човек е изпълнявал волята Божия, когато влезе в разумния свят, ще го обземе такава светлина, такава радост, такова блаженство, като че ли притежава целия свят. Накъдето и да погледне, навсякъде ще вижда само светлина, необятна светлина – никакъв друг обект. В тази непреривна светлина няма никакви сенки. Тя е едно непрекъснато и безпределно сияние.“
       Наличието на разумност в Битието се характеризира с излъчването на светлина, която е право пропорционална като интензивност на степента на проявената разумност: „Проявите на разумния живот се отличават всякога с появата на светлина. И ние различаваме степента на разумността по степента на светлината. Колкото светлината, която изхожда от едно разумно същество, е по-сияйна и по-интензивна, колкото е по-мека и по-нежна, колкото по-мощно осветлява и осмисля живота, толкова на по-висока интелигентност е носителка тя.“ Крайният резултат от тази последователно разгърната теза е очакван и всестранно обоснован: „... Светлината, която съществува в пространството, показва, че в природата съществува разумност.“ Добавяйки изяснение за взаимоотношението между светлината и функциите на ума,  „... Какво отношение има светлината към човешкия ум? От съвременните наблюдения и опити се доказва, че никаква умствена дейност не може да се извърши, никаква органическа проява не може да стане без присъствието на светлина. И ние ще направим едно общо твърдение, че степента на развитие на всички същества зависи от качеството и количеството на светлината, която присъства в даден момент. Туй разграничение можем да го отнесем и до самия човек: всички хора се различават по степента на светлината, доколко те са способни да я възприемат и проявяват. Можем да твърдим и друго: че и самият характер, самата духовна проява на човека зависи от качеството и количеството на тази светлина.“

      Най-съвършеният израз на духовната светлина, проявена в света на материята, е мисията на Богочовека Иисус Христос – въплътения Син Божий, най-великия от Учителите на Космоса. Той самият като същност е изтъкан от най-фина Божествена светлина. А чрез живота и делото Си Спасителят разпръсна мрака в човешките души и ги изпълни с нетленната виделина на импулса за новорождение и духовно извисяване. „Христос е един от най-възвишените духове. Той слезе да даде упътвания и да обърне кормилото на човешката еволюция, да даде светлина да вървят хората напред, да им покаже пътя на човешкото спасение.“ Да възприемаш Христовото присъствие, означава съзнанието ти да е настроено на такава вълна, че да различава тленната от нетленната светлина. Разтворените духовни сетива на личността я правят съпричастна на благодатното озарение на земната аура, предизвикано от успешния завършек на Христовата мисия. Все повече хора придобиват тези способности и с това се приближават все по-близо до Божествения лъч на Христос. Когато настъпи моментът за Неговото първо идване сред нас в плът, Витлеемската звезда бе символът на това епохално събитие. А какво да очакваме в навечерието на Второто Му пришествие? Ето отговора на Учителя на ББ в България: „Когато Христос дойде на Земята, звездата Му дойде заедно с Него. Но нея видяха само тримата мъдреци от Изток. Когато Христос отново дойде на Земята, неговата звезда ще бъде десет пъти по-ярка, отколкото преди две хиляди години. Но тя ще бъде видима само за онези, които са готови да възприемат Божествената светлина.“
      Повече от два милиарда християни – наши съвременници, очакват завръщането на Христос в Неговото прославено чрез възкресението и възнесението тяло. Така гласи един от най-важните догмати на християнското богословие. Твърде различно звучи езотеричното становище по въпроса, формулирано от Учителя П. Дънов: „... Христос ще дойде като вътрешна светлина в умовете и сърцата на хората (курсивът мой – К.З.). Тази светлина ще привлече човеците един към друг и ще ги обедини вътрешно. Тези човеци ще бъдат човеци на светлината, човеци със „звезди“.“ Имало ли е в историята пример за подобни „човеци със „звезди“, за които споменава българският Мъдрец? Каква е ролята на „звездите“ по отношение на контакта между земната действителност и невидимия свят? Нека отново се доверим на твърдението на същия източник: „Такива човеци със „звезди“ бяха едно време апостолите. Когато Христос възкръсна, явиха се много „звезди“. Това са ония „огнени езици“, за които твърде забулено се говори в Евангелието. Тези звезди излъчиха толкова много светлина, че стана едно съединение между видимия и невидимия свят, между апостолите и разумните, светещи същества – жители на небето.“ Когато вътрешната светлина на човека бъде обгърната и възвисена от Христовата светлина, това е момент на съдбоносна промяна, на еволюционен скок, който довежда до разширяване на съзнанието в космически мащаби. От този благословен миг нататък за ученика по духовния Път вече няма връщане назад! Не той, а Христос в него е Този, Който го води по пътеката към съвършенството: „Когато тази светлина (Христовата светлина, Христовото начало – б.К.З.) обхване една душа, тя вече не се колебае, не се съмнява. Това е един от най-великите моменти, които може да преживее човек. В него се заражда и тихо и непреривно засиява едно благородно, нежно чувство. Това чувство е нежно и деликатно, но интензивно. То обладава такава вътрешна мощ и сила, че човек става непобедим.“
     Вътрешната светлина е определяща не само за духовния ръст на индивидуалността, но и за нейното здравословно състояние, за физическата ў кондиция. Без нея е немислимо не само духовно-нравственото усъвършенстване, но и укрепването и оптималното функциониране на телесната структура. В този смисъл вътрешната светлина е основа и предпоставка за изявата на външната. В тази насока заслужават специално внимание следните разсъждения на Учителя П. Дънов: „Светлината е потребна за растенето, за развитието на вашето тяло. Без вътрешната светлина и външната е безполезна. Външната светлина е механическа. Има една светлина, в която нашият организъм расте. Има една светлина, при която мозъкът расте. Има една светлина, при която сърцето расте. Има една светлина, при която нервите растат. Ако тази светлина, съответстваща на нервите, не дойде, нервите започват да повяхват. Щом се отдалечите от външната и от вътрешната светлина, организмът ви започва да боледува.“
        В същото време пълноценният психически живот на човека е изцяло обусловен от наличието и действието на вътрешната светлина. Извисеният в духовно отношение човек излъчва ярка вътрешна светлина. Той се е превърнал в съвършен проводник на идеите, изливащи се изобилно от фините зони на Космоса за онези, които са в състояние да ги възприемат и осъществяват. А за своите братя и сестри той е фар, с помощта на чиято благодатна светлина те откриват най-правилния път към Божественото. В християнството тези високо еволюирали люде биват назовани „светии“. В тяхната дълбока, безсмъртна същност пулсира животворяща светлина – сама по себе си жива и вдъхваща живот: „Всички велики идеи, възвишени чувства и дела се проявяват при най-изобилна светлина, не външна, но вътрешна. Че това е така, вижда се от обстоятелството, че най-възвишените индивиди в човечеството, които са добили туй велико свое развитие, наричаме светии, т.е. че те светят, станали са хора на светлината. Следователно когато всички хора добият това състояние – да бъдат светещи, - когато самите общества и народи придобият тия способности, само тогава ще имаме една възвишена култура. От това гледище всички предмети на Земята, всички растения, животни и форми на хората не са нищо друго освен светлина, видоизменена в своите най-разнообразни прояви. С една реч, всичко е светлина . От всичко туй следва, че светлината, за която говорим, не е мъртва, не се състои само от трептения, както общо се твърди, но тя съдържа нещо повече.“ В този ред на мисли логично е да обобщим, че главната спънка по еволюционния път и на индивидуалните същества, и на обществата е отсъствието на светлина или нейното недостатъчно интензивно проявление. И доколкото наличието на вътрешна светлина е предопределящо и за изявата на външната, то култивирането на добродетели и тяхното отстояване в социалната среда се явява от решаващо значение за степента на „осветеност“ на земното ни битие. 
Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар