сряда, 12 февруари 2014 г.

Мястото на окултното ученичество в еволюцията на човешкото същество


(Размисъл върху беседата „Пътят на ученика”дадени от Учителя Петър Дънов/Беинса Дуно на „Изгрева” в София през лятото на 1927 г.)
  
         Окултното ученичество е заключителният етап от еволюцията на човешкия дух в земния стадий от неговото вечно развитие през измеренията и световете на Битието. Под земен стадий тук разбираме борбата на духа с материята, нейното овладяване, завоюването на света на формите и постепенното разчупване на веригите на материалното под могъщото влияние на импулса за завръщане към Първопричината – Бога. Следователно ученичеството в този смисъл е извънредно важна част от еволюционния път на духа през времето след преодоляването на инволюционната мотивация в неговата изява през поредицата от въплъщения в земен план.

         Както е известно, земното човечество преминава границата между инволюция и еволюция с помощта на най-великия Учител на Космоса – Христос. Това означава, че в мащабите на индивидуалния човешки дух преходът от по-ниското към по-високото равнище на проявление следва да се извърши чрез усвояването на основните истини в Христовото благовестие и тяхното приложение в действителността. Най-важните послания в мисията на Христос на планетата ни са законите за Любовта, милосърдието и саможертвата – закони на мисълта, чувството и поведението. Те изместват старозаветната душевна нагласа, изградена върху инстинкта за самосъхранение, користните подбуди за проява и утвърждаване на личното „аз”, подчинението на Божиите заповеди, продиктувано от страх пред Всевишния, а не от любов към ближния и всичко сътворено. И тъй, на мястото на страха изгрява Любовта, користта е победена от саможертвата, а егоизмът отстъпва решително на милосърдието и състраданието. Човек, който е развил тези качества на новозаветната епоха, съзидава личността си в праведност и осмисляне на законите, господстващи не само в царството на материята, ала и в селенията на Духа. Той е готов да стъпи върху пътеката на окултното ученичество.
           А какво отличава нея от всичко изброено дотук? – Учението, което в завършващата фаза от пътя на окултния ученик прераства логично и естествено в служение. Под „служение” трябва да разбираме съзнателното подчиняване на личния духовен, нравствен и физически потенциал на Божия план за света, целенасочената жертва на собственото (т.е. на личното, обособеното) пред олтара на Цялото, поставянето на личния интерес под колективния и общочовешкия – с перспектива на вливането му в грандиозния поток на космическото развитие. Окултният ученик е човек, предоставил съвършено доброволно всичко свое в името на общите цели на вселенската еволюция, отказал се от личността си заради сливането с Първопричината – Бога, устремил се към Него, съхранявайки и дообогатявайки неповторимата си индивидуалност, избистрена и разцъфтяла в нескончаемия цикъл на раждане, смърт и прераждане. Окултният ученик е само на една крачка от разкъсването на този цикъл и освобождаването на духовната си природа от кармичната обусловеност. Това става след петото посвещение.
          Вечната  цел по пътя на ученика е Бог – Творецът, Вседържителят и Промислителят на Вселената. Образец за ученика, негова пътеводна звезда, ехо на вътрешния му глас и водач през бездните на житейското поприще е неговият Учител. Ученикът следва своя Учител през всички хилядолетия на своето ученичество, но никога не успява да го настигне. Този окултен закон е формулиран най-ясно от Христос: „Никой ученик не може да бъде по-голям от своя Учител!” Учителят Беинса Дуно го допълва: „Когато вие дойдете до мястото, на което сега съм аз, няма да ме откриете, защото вече ще бъда някъде много напред.”
                 Учителят никога не заповядва на своя ученик, той само го съветва и напътства с огромно търпение и неизчерпаема Любов. Ученикът никога не се подчинява сляпо на своя Учител – той осмисля внимателно всичките му препоръки, оцветява ги през призмата на собствения си разум, придава им неповторимия щрих на своята индивидуалност. Ученикът умее да се учи от всичко: от собствените и от чуждите грешки, от паденията и триумфите, от скритите погледи и недоизказаните думи, от безсмислените хвалебствие и премълчаната критика, от сенките през деня и от призрачните светлини на нощта. Той знае, че никой човек не е наш приятел или враг, а всички са наши учители (старо окултно правило). Най-голямата награда за ученика е да се окаже достоен за своя Учител. Най-тежкото му провинение – да измени на предназначението си: учение и служение.

           Ученикът притежава силата да се изправя след всяко препъване. Неизбежните удари на Провидението никога не го заварват неподготвен. След като излекува раните си, той става още по-могъщ и целеустремен. Дори и в най-ужасните мигове на живота си – затънал до дъно в блатото на своите човешки слабости – ученикът не губи от взора си далечния светлик на хоризонта: Слънцето на Божественото съвършенство. Той знае, че няма да получи наградата си през земния живот – тъй непомерно кратък е той, тъй измамни са искрите на успеха в царството на несправедливостта, където владее Князът на този свят, Лукавият. А ученикът не се и стреми към награда. Той никога не разменя убеждения срещу временни облаги, никога не продава съвестта си срещу злато, пожарът на земните изпитания го обгражда от всички страни, ала не може да го изгори. По-недосегаем от саламандър, по-бърз от сокол и по-безстрашен от лъв е ученикът, защото вярва в Бога и никога не се отклонява от стъпките на своя Учител. И в най-черния мрак на Тартара той съумява да открие единствено вярната светла нишка на спасението.
             В човека срещу себе си ученикът не вижда мъж или жена, старец или пеленаче, просяк или цар, а само душа – мъченица, несретница, незряща, протягаща трепереща ръка за помощ. Ученикът е готов да поеме всяка ръка. Той знае, че не би могъл да пренесе на гръб всеки свой ближен до върховете на сбъдването; достатъчно е да се превърне във факел, раздиращ лепкавата мъгла на невежеството. Дори и да се стопи в пламъка на чуждото неразбиране, алчност или злоба, ученикът си тръгва с радост от този свят. Той е изпълнил дълга си. След кратък престой в отвъдното, поучен от непредотвратимите грешки на земното изпитание, поел нова мисия на скромните си плещи, ученикът се завръща при по-малките си братя и сестри. Завръща се да учи и да служи.

              Никой и нищо не може да изплаши ученика, когато той следва неотклонно своя верен път. Странник и неудачник в очите на човеците, той заблестява с неустоима, мека, брилянтна светлина пред вездесъщия поглед на Всевишния.
                  Ученикът няма своя религия, той служи на Истината.
           Ученикът не може да бъде купен с никакви материални притежания. Колкото и висока цена да предлагат за главата му, тя не е по-висока от благословението, което Сам Бог ще му дари за достойно извършената работа.
              Ученикът не познава нито миг покой. Той е винаги на път, винаги устремен към малките задачи на ежедневието. В своята съвкупност те изграждат величествения, ала нетленен паметник на неговото самоосъществяване.
            Ученикът живее с ритъма на всички проблеми на съвременността. Той е неизменно в първите редици на Промяната. Когато падне, покосен от залповете на синовете на мрака, на неговото място изникват хиляди нови герои – храбри и непобедими, довчера останали слепи за Правдата, а днес озарени от факела, в чийто очистителен огън е изгорял ученикът. Изгорял, за да освети пътеката на прохождащите.

                  Ученикът не живее за себе си. Той няма собствено име. Ако врагът разкъса дрехата му, преди да замахне с меча, ще отстъпи в панически ужас, заслепен от написаното с огнени букви върху гръдта на ученика – „Служител на Бога”!

Няма коментари:

Публикуване на коментар