Културата на Любовта (продължение)

      Има един специфичен път към развиване и освобождаване на душата – пътят на страданието. Това е “първото нещо, което християнството препоръчва за пречистване на човека”. Страданието означава, че човек излиза от Злото и влиза в Доброто. Земята е горестно място на страданията, защото човек е дошъл на нея да се учи. В страданията, изпитанията и паденията си човек изпитва себе си и любовта си. Преодолявайки по най-достойния начин неизбежните мъки и болезнени преживявания на земното битие, личността развива и укрепва у себе си най-ценните добродетели – фаровете за нейния по-нататъшен път към съвършенството. За плодовете на тези, разтварящи райските двери и заслужаващи най-високи адмирации, усилия Учителят на ББ споделя: “Човек трябва да бъде плътен, мощен, красив, интелигентен, разумен. Плътен на физическото поле, мощен в духовния свят, красив, интелигентен и разумен в Божествения свят.”

        За етиката на новия човек – онзи, който живее в условията на културата на Любовта и я възпроизвежда с мислите, чувствата и делата си – Учителят П. Дънов добавя още: “Истинският човек не се бори отвън да възстанови честта си. Той знае, че според великия морал в света честта отвън не се възстановява. Никакъв съд, никакво общество, никаква религия не са в състояние да възстановяват честта на човека освен той самия.” Мировият Учител на ХХ век извежда и още един критерий за правилно поведение: “Разумният човек има едно особено душевно разположение – той не мисли зло никому. Той мисли добро на всички хора и никога не си отмъщава”

        Според Учителя П. Дънов в настоящия етап от своето духовно развитие човек е подвластен на следните седем принципа на мислене и поведение: гордост, гняв, сладострастие, леност, скъперничество, завист, лакомия. (Може би тук е мястото да припомним кои – според древната индийска езотерична мисъл – са трите порока, които личността следва да преодолее, преди да поеме изцяло по духовния Път: похот, алчност и гняв. Съвпадението с току-що изнесеното е пълно, нали?) Крайно необходимо за съвременния човек е да култивира нови принципи в отношението му към ближния. Първият от тях изисква да не се върши насилие, защото всяка човешка душа трябва да бъде обичана – това е търпението. Вторият изисква да бъдат подтиснати гневът и яростта – това е кротостта. И най-накрая – заглушаване на алчността и гордостта, което е истинското смирение. По този повод Учителят на ББ в България подчертава: “Щом влезеш в Божествената школа, плач не се позволява. Там не се позволява скръб. Не се позволява да се гневиш. Вън ще се гневиш. Като влезеш в Школата, другояче ще мислиш; трябва да си чужд за гнева, съмнението, скръбта и пр.

 Основен закон на нравствения живот е законът за дълга. Неговата същност е, че човек не се ръководи от грижата за себе си или от егоизма, а от чувството за дълг към общността, към Цялото. Спрямо Бога човек може да се издигне до положението на Син Божий, когато постигне своя идеал: “Сърце чисто като кристал, ум светъл като слънцето, душа обширна като Вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога!” 
       Учителят П. Дънов предлага и един сигурен метод за изпълнение на дълга към ближния, който задължително преминава през неговото (на ближния) безрезервно приемане и прерастването му в искрена любов. В същност това е правило с универсални измерения, насочено към далечната, ала постижима цел – изграждането на хармонична човешка общност върху планетата Земя: “Всеки човек има поне една Божествена черта. Като намериш тая черта, той ще ти стане приятел. Ако не можеш да я намериш, той никога няма да ти стане приятел. Ако и той не намери тая черта в тебе, не може да ти бъде приятел.” Създаването на подобна хармония в човешките взаимоотношения е немислимо без утвърждаването в тях на Божественото право, което изисква силният и можещият да помага на слабия и неможещия. Осъществяването на това предварително условие за победата на Новата култура бива обусловено в най-висока степен от цялостна трансформация както на индивидуалния, така и на общочовешкия мироглед. В този ред на мисли Учителят на ББ ни съветва: “В животинския свят правото е на силния. В човешкия свят правото е на слабия. Който иска правото на слабия, той се смирява и човек става. Който иска всички същества да бъдат добри, той е вече между ангелите. Човек не може да разбере напълно целокупния живот, ако не постави паралелно тези три положения в живота. Те рязко се различават едно от друго, но има известна връзка между тях.”

       Основните принципи и постановки в етическата система, формулирана от Учителя П. Дънов, разкриват силна вяра в човека и неговия физически, нравствен и духовен потенциал, определят на личността решаваща роля в промяната на условията на собствения й живот. За това, обаче, най-важната предпоставка е целенасочена, последователна и упорита работа над самия себе си: “Като работи върху себе си, човек може да възпита своите слабости и страсти и да ги облагороди. Мъчно се възпитава и облагородява животното в човека. За това се иска съзнание и искреност в работата. Животните представляват стадии на развитие, през които човек е минал и още минава” (Учителят П. Дънов). Бъдещето на човека лежи в самоусъвършенстването на отделната индивидуалност, вследствие от което ще настъпи нова ера във взаимоотношенията между хората – братство, разбирателство, алтруизъм. Като определяща ценност на морала бива разглеждано себеотрицанието, разбирано като жертва на личния интерес, породен от егоизма, в името на Общото благо. 
        И нещо конкретно за смирението и реалната близост между разумните същества: “Човек не трябва да се мисли за много учен, за да има към какво да се стреми. ... Физическата близост не е всякога близост. Близостта е във вътрешното разбиране” . Всеки човек трябва да придобие смирение. Без него нищо не се постига. И млади, и стари, всички трябва да се смирят. Едни се смиряват доброволно, а други – насила. Умният предвижда злото и го избягва, а глупавият не може да го предвиди и се натъква на него. Умният се смирява доброволно, а глупавият – по неволя. Като го принудят да се смири, той казва: “Няма какво да се прави, трябва да се подчиня. Не може ли да се живее без смирение?” Не може. Поне един път в живота си трябва да се смириш. Смиреният търси причината за неуспехите и нещастията си в себе си, а не отвън . Така той усилва смирението си и става вътрешно силен и богат. Истински човек е онзи, който увеличава дарбите и способностите си. Той работи върху себе си съзнателно и не се заблуждава. Той не си въобразява, че вярата му е голяма. Той не си въобразява, че светостта му е голяма.” Има една универсална рецепта за преодоляване на гореизброените човешки слабости и пороци – винаги когато е възможно, да вършим добро. По този път на мислене и поведение не само се избавяме от недъзите си, ала същевременно развиваме у себе си и новия човек. Затова Учителят П. Дънов препоръчва: “В доброто не трябва да има отлагане. Щом намислиш да направиш едно добро, трябва да го направиш моментално, без отлагане. Отложиш ли, моментът е пропуснат.” И в заключение той добавя нещо изключително съществено: “Не забравяйте при това, че човек трябва да остане неизвестен в доброто, както се стреми да остане неизвестен в злото.”

        Животът, пред който всички се прекланят, от който никой не се отказва, освен при фатални ситуации, за Учителя на ББ в нашата страна има четири основни проявления: красота и истина, свобода и творчество. Ако човек придобие тези четири характеристики на личността, той ще бъде в състояние да чете в книгата на вечната природа, да бъде щастлив и неговият път във вечността, неговите превъплъщения ще го освободят от веригите на кармичните разплащания. Животът в този му вид е единен, пълноценен, всепобеждаващ, независещ от случайността, от волята на отделната личност. Човекът не може да се бори с живота. Той не го управлява, както не е способен да управлява и природата, която представя живота в неговата цялост. Преди да поеме по пътя на окултното ученичество човекът е малък и безпомощен, но той може да стане силен и съзидателен, ако притежава и проявява едно качество – Любовта. Само чрез нея животът изявява истинската си същност. Това е Любовта, предназначена като светлината за всичко в света, разкриваща действителната и вечната стойност на живота. А животът е висшето благо. По пътищата на историята, в събитията на индивидуалната човешка съдба, в най-скритите гънки на природата животът се проявява като Любов, милосърдие, справедливост. Така онтологическата проблематика в теоретичната концепция на Учителя П. Дънов придобива специфична етическа оцветеност. Понеже Любовта е позната от всяко същество и тя е тази, която движи живота, която придава смисъл на съществуването, която утвърждава равновесието на духа и открива силата на творчеството.