Благостта

 Защо благостта можем да свържем само и единствено с образа на Върховното Божество? Толкова ли е непостижима за нас, простосмъртните хора? Увенчава ли тя пътеката на окултното ученичество? И ако да – как?

В своите съвети към последователите си  Учител Петър Дънов/Беинса Дуно  набляга на необходимостта те да култивират две водещи добродетели: Божествената Любов и благостта. За втората от тях великият Посветен изтъква: „Благото е във всички, то е момент, който е мярка на времето и пространството. Бог пребъдва в него.” Бог пребъдва само в това, което е неразделен елемент от собствената Му Същност, или пък в онова, което по висотата на еволюционния си ръст се доближава до Божественото.
Очевидно благостта принадлежи към най-дълбоката природа на Твореца, за което стана дума и по-горе – в репликата на Неговия Единороден Син Христос, Който обвързва обладаването на благост единствено с Бога. Благото е във всички” означава, че благостта принадлежи към Божественото ядро на всичко сътворено, включително към безсмъртното начало на човека – неговия дух. Да станеш благ, следователно, значи си достигнал такъв еволюционен ръст, при който човешкото се слива с Божественото, извисява се чрез него и навеки те освобождава от оковите на материята. Нещо повече, благият става Равнобожествен. Такъв, какъвто е самият Христос в измеренията на Своята Божествена природа.

Благостта като „мярка на времето и пространството”, от друга страна, се явява в ролята на непосредствен участник в еволюционните процеси в Проявеното Битие, в света на формите. Тя не може да бъде измерена, тъй като не се побира в тесните рамки на видимото, съизмервано с определени количествени характеристики. Тя е качество на душата. И то на пробудената, просветлена, устремена към Божествената безпределност душа. Как тогава благостта може да послужи за мярка на времето и пространството?

Благостта е мярка за времето, в което човек следва, може или успява да извърви пътя към престола на съвършенството. В короната на завоюваните от него добродетели блести с неустоим блясък и бисерът на благостта.

Благостта е мярка за пространството, но не външното, а вътрешното пространство, в което изгрява светлината на висшата самореализация. Това е светлината на духа, надмогнал всички ограничения на земната материалност и постигнал своята окончателна свобода в Бога.

Да си благ, следователно, означава да си се съединил за вечни времена с Божественото у самия себе си. Тогава, дори и да останеш въплътен – в материално тяло, до завършека на своето приключение на физическото поле ти ще проявяваш благостта навред, към всичко и към всички. Твоите мисли, чувства, слова и дела ще бъдат съвършен проводник на благост за цялото творение. Чрез теб ще се изявява сам Бог в Своята непостижима и абсолютна хармония.

Преведено на достъпен език, това означава, че днес действието на духовните закони благоприятства все повече проявата на скритите до скоро вътрешни сили на хомо сапиенс, на неговия огромен жизнен и нетленен потенциал. Самите закони не са се променили – те са вечни и неизменни. Но средата, в която се проявяват понастоящем, съдейства за превес на конструктивното начало, а не на разрушителното.

И още един показателен момент: „Милостта успокоява, а Любовта съживява.” Любовта е носител на пълния и изобилен живот, както гласи една твърде популярна формула, дадена от Учителя Беинса Дуно. Да, тя носи живота, но тук е подчертано, че не просто го носи, но е и способна да го възстановява, да го възражда, да го възкресява. Възкресението, следователно, е форма на проявление на Божествената Любов. Със същата тази Любов Христос възкреси Лазар (Йоан 11:1-46), дъщерята на началника на синагогата Иаир (Марк 5:22-43) и сина на вдовицата от Наин (Лука 7:11-17). Това бе Любовта на Небесния Отец, с която Той възкреси самия Христос. Любовта, която създава, дарява и възвръща живота...

А в милостта се таи дълбината на покоя. Покоят, роден от вътрешния мир и неотстъпната вярност към Бога и Неговия свят закон. Когато проявяваш милост, ти подаряваш от своя вътрешен мир, от богатството на разцъфтялата ти в Божественото душа. Независимо дали жестът ти има материално изражение или не в милостта се изявява сам Бог. Неговата всеобхватна благост ти вдъхва силата да даряваш и милост, и Любов. Твоята собствена Любов, когато започне да прелива, разнася навред уханието на твоя разперил венчелистчета цвят на Сахасрара – седмата чакра, хилядолистния Лотос. И тогава в твоето сърце, обгръщащо в невидима прегръдка всички хора, всички живи същества, цялата Природа, милостта и благостта се съединяват в неразделно цяло. Долавяш мелодията на космическите сфери в собственото си съзнание и тя зазвучава навсякъде около теб и украсява дните ти с ореола на една сбъдната мечта – Бог в теб е оживял и те е приютил в лоното на собствения Си кристален трон.

Благостта притежава наред с активното и свое пасивно изражение. Благостта е активна, когато се изразява в конкретни действия, даващи израз на вътрешната нагласа на носителя на благостта. Именно неговата лична изява на благост, даряването от негова страна на плодовете на благостта на онези, които се нуждаят от тях, представлява активното проявление на благостта. А пасивното ѝ проявление (условно определение!) се състои в това, да не предприемаш действия, които биха наранили твоя ближен или биха го лишили от някаква форма на благостта. Така например, използването на някого или на нещо в твоя полза и за негова сметка се явява антипод на благостта, нейна противоположност. В такъв дух е и следната мисъл на Учителя Беинса Дуно: „Природата не обича тези, които само използват, било нея, било животни, било хора. Горко на онези, които използват ближните си! Блажени са, които не използват.” От цитираното откровение следва, че използвачът е огледален образ на благия човек. Използвачеството е израз на себичност и егоизъм, а благостта – на разбиране, съпричастие и безкористна любов.

Учителят Беинса Дуно в своето безсмъртно Слово е дал седем свещени думи, една от които е именно благост. Другите са: живот, Любов, Мъдрост, извор, Христос и Дух. Любовта и Мъдростта са едновременно Божествени принципи в творческата дейност на Бога и добродетели по духовния Път на човека. Животът е първично понятие, всемирно космическо явление, плод от великия Промисъл на Създателя за осмисляне на сътворения от Него свят.

Думата „благо” в българския език се използва и като съществително, и като прилагателно име. От нея произлизат цяла поредица производни съществителни имена, както и свързаните с тях прилагателни:

-          благост – понятието, дало названието на настоящото изложение;

-          благочестие – свидетелство за чиста съвест, достойнство и праведност;

-          благонадеждност – блага надежда; надежда и увереност, че можем да разчитаме на някого или на нещо;

-          благочиние – правилно, добро поведение;и т.н.

Най-видният апологет и разпространител на християнството ап. Павел нарича благостта „плод на Духа”. В своето Послание до галатяни той посочва общо девет такива плодове: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон” (Гал. 5:22-23). Тези два стиха са поставени на първо място в свещената за духовно общество „Бяло братство” книга „Заветът на цветните лъчи на светлината” от нейния автор, Учителя Беинса Дуно. Този факт свидетелства за специалното значение, което великият Учител на Новото време отдава на цитирания библейски текст.

А как да разбираме израза „плод на Духа”? По наше мнение той означава резултат от проявлението на Духа, конкретизирани характеристики на Същността на Божия Дух. Деветте изброени плодове на Духа представляват освен това добродетели, към чието завоюване се стреми човекът, поел по пътеката на окултното ученичество. Сред тях челна роля е отредена на Любовта, което не бива да изненадва никого. Самият ап. Павел поставя именно Любовта на върха измежду трите т.нар. богословски добродетели – вяра, надежда и Любов (ср. I Кор. 13:13)..

Ап. Павел не е обяснил дали подрежда тези девет добродетели хронологически или според техния статут сред цялото множество добродетели. За него е било достатъчно да постави Божествената Любов начело. За нас в случая е важно да отбележим почетната позиция на благостта (пета поред) в списъка на нейните посестрими. Против нея, както и против всички останали, „няма закон”. Което на свой ред значи, че придобиването на тези душевни качества освобождава техния носител от ограниченията на законите, властващи в материалния свят.

Благостта има непосредствена връзка и с други добродетели. Една от тях е мекотата: „Меките думи печелят доверие, успокояват, внасят едно разширение, въвеждат в един хубав свят. Бог не е нито в бурите, нито в гръмотевиците, а в тихия глас. Меките думи са изказани с любов” (Учителят Беинса Дуно). Епизодът, който разкрива Божието присъствие в тихия глас (в библейския текст: буквално в „лъх от тих вятър”), а не в силния ураганен вятър, нито в земетръса, нито в унищожителния огън, е аналогичен с духовната опитност на пророк Илия от Стария Завет (III Цар. 19:11-12). Благият човек неизменно е мек, нежен и кротък в своето поведение. Четирите качества на душата са твърде близки по съдържание, но притежават и своите отличаващи ги нюанси. Мекотата е по-скоро пасивна проява на Любовта, каквато е и кротостта, докато нежността е очевидно активна нейна проява. В даоизма – учението на великия Посветен Лао Цзъ – мекотата е по-силна и от най-голямата твърдост, надделявайки над нея с помощта на безкрайното си търпение, гъвкавост и следване естествения ход на събитията. От друга страна, мекотата крие в глъбините си скъпоценния камък на съзерцателността и всеприемането, кротостта надвива всички изблици на грубостта и насилието, а нежността стопява и вкамененото от безлюбие сърце и го потапя в пречистващия океан на Мировата Обич. Благостта носи по нещо от всяка от тези добродетели и добавя щриха на всеопрощението, великодушието и благородството на зрялата духовност.

Благостта е едновременно обещание и сбъдване.

Сбъдване на изконната човешка мечта да се завърне в лоното на своя Създател – в онази Негова вселюбяща прегръдка, която вещае блаженство и стремление към нови висоти, покорени от неуморно еволюиращия индивидуален дух.  

Константин Златев