събота, 22 февруари 2014 г.

Будизъм

(Доктрината за аната)

Традицията установява три кръга на учението: за избрани, за общинници и за всички останали. Основавайки своите общини (сангха), Буда се стремял да създаде оптимални условия за онези, които твърдо са решени да работят над разширяването на съзнанието си, и след това да ги изпраща сред хората като учители на живота и първпроходници на световната община. Постоянният контрол над постъпките, думите и мислите, който той изисквал от своите ученици и без който не може да има успех по пътя към усъвършенстването, е почти недостъпен за намиращите се в обичайните условия на живота, където хиляди външни обстоятелства постоянно отвличат стремящия се към целта. Но животът сред хора, обединени от едно стремление, от общи мисли и навици, е бил значителна подкрепа за търсещите, понеже давал възможност без загуба на енергия да се развиват в желаното направление. Буда, който учел, че във Вселената съществуват само корелати, относителности и взаимоотношения, който знаел, че нищо не може да съществува извън сътрудничеството, който разбирал, че егоистичният горделивец не може да строи бъдещето, тъй като по силата на космическия закон той ще се окаже извън потока на живота, носещ всичко и всички към съвършенството – Буда, великият духовен учител, търпеливо полагал основите на общинното начало, предвиждайки в далечното бъдеще осъществяването на грандиозната Световна община. За постъпването в будистката монашеска община трябвало да бъдат изпълнени две правила: отказ от лична собственост и нравствена чистота. Останалите правила засягали самодисциплината и задълженията в общината. Целият живот в общината протичал под знака на строгата дисциплина, тъй като основа на учението на Буда е желязната самодисциплина за обуздаване на безпорядъчните чувства и мисли и за развитие на непоколебима воля.
В будизма бива утвърждаван всеобщият закон на относителността: всяко нещо възниква под въздействието на друго нещо и само предопределя появата на трето. Няма нищо абсолютно постоянно, всичко се променя и се подчинява на принципа на причинността. Оттук именно произтича извънредно важният извод за отричане на индивидуалната душа (доктрината за аната). Затова пък будизмът утвърждава наличието на изначална душа или истинската същност на човека, която представлява основа за просветлението. Будистите я наричат “природа на Буда” и за тях най-важната цел в съществуването им е стремежът към нейната реализация. Те я назовават също така “Не-Разум”, тъй като тя не встъпва в никакви отношения с (егоичния) “аз”. “Във всяко живо същество е Буда. Това е душата. Такава е душата в нейната изначална същност, скрита под покрова на безчислени заблуждения. Ето защо човек не може да я съзре” (Махапаранирвана сутра, 214-215). Успоредно с това будизмът не признава безсмъртието на метафизичната индивидуална душа на човека. Буда отрича съществуването на личен Бог, както и наличието на вечна и неизменна душа. Това означава отрицание на самостоятелната и неизменна душа в личността и във Вселената. Вечно изменящото се съществуване на човека, според будизма, изключва хипотезата за постоянна, неизменна същност – индивидуална безсмъртна душа или дух. Аналогично и Вселената – този комплекс на комплексите в битийната структура – бива обяснена изцяло без потребността или дори възможността да се въведе в нея едно неизменно и вечно Същество, Бог-Творец. Има две доктрини, които са били подлагани от Буда на особено категорично осъждане: 1) утвърждаването на вечна неизменна душа; 2) унищожаването на душата след смъртта. И двете доктрини, според него, се опровергават от закона за причинното зараждане, установяващ, че всички дхарми (елементите на психо-физическия свят) в едно и също време се явяват причини и следствия.
Буда отрича съществуването на неизменна душа в човека и във всичко, понеже в човека и в целия Космос той вижда единствено непостоянство и преходност. Тезисът за непрекъснатост на потока от феномени в Битието и формулата за причинността на зараждането изключват в будизма съществуването на вечна, неизменна душа – както индивидуална, така и световна (принадлежаща на върховното Божество). “В този свят никой не е независим. Всичко, което съществува, зависи от причини и условия. Всяка вещ се намира в зависимост от друга; и вещта, от която тя зависи, на свой ред не е независима” (Бодхичария VI, 26-31). Буда постоянно учел, че няма самостоятелен “аз”, както няма и обособен от “аз”-а свят (до подобни изводи достигат и съвременните учени при разглеждането на изводите от теорията на относителността и квантовата механика, където състоянието на обекта на изследване е в пряка зависимост от наблюдателя, т.е. от субекта на изследването). Няма самостоятелни предмети – обективни реалности, няма обособен живот – а само неразделни корелати, взаимозависимости. Цялата Вселена съществува само поради взаимодействието на своите енергии.Ако не признаваме наличието на неизменна и самостоятелна човешка душа, тогава кое е това в човека, което му създава впечатлението за обладаване на постоянна личност? Отговорът е – тришна или неудовлетвореното желание на битието. Съществото, породило причини, за които то трябва да отговаря, обладавайки въжделение, ще получи ново раждане в съответствие със своята карма. Ражда се ново съединение на скандхи от един и същ комплекс елементи или дхарми, проявили се в дадено време като конкретна личност и, след определен промеждутък от време, отново във формата на друга личност, после трета, четвърта и т.н. до безкрайност. Възниква не трансмиграция, а безкрайно преобразяване на комплекса от дхарми или елементи, казано по друг начин – прегрупиране на елементи-субстрати, влизащи в състава на човешката личност. Върху качеството на новото съединение на скандхи, принадлежащи на новата личност, оказва огромно влияние последното предсмъртно  устремление на предишната личност, което дава направление на освобождаващия се поток, насочен към изграждането на следващата личност. В будизма човекът бива разглеждан като индивидуалност, съставена от многочислени съществувания, но само частично проявена във всяко ново появяване в земен план. Вярата в душата или в егото се смята за такава еретична мисъл, че будистката терминология създава две понятия с цел да заклейми тази идея. Първото е “саккайядиттхи” – “ерес на индивидуализма”. Това е едно от трите основни заблуждения (останалите две са съмнението и вярата в ползата от обреди и церемонии), от които човек трябва да се освободи в първата степен от будисткия път към освобождението. Другото понятие е “аттавада” – учението за душата или егото, разглеждано като отрязък от поредицата причини, водещи към произхода на злото. Тя се класифицира редом с чувствеността, ереста (включва вечността и унищожението) и вярата в необходимостта от обреди и церемонии като една от четирите упадани – главни причини за раждането, упадъка, смъртта, оплакването, болката, мъката и отчаянието.Според учението на будизма личността е само поредица от взаимосменящи се едно друго състояния, но тя си остава, макар и частично, нещо единно и всичките й елементи запазват връзката помежду си. Това, учи Буда, става благодарение на една вътрешна сила (прапти), която осигурява нейната (на личността) цялостност и поддържа в равновесие комплекса, който включва три типа явления: а) физическите характеристики на организма (отделните части, функции и т.н.); б) менталните качества на личността (съзнанието, емоциите, възприятията, т.е. психиката в широк смисъл); в) външните предмети и явления, разглеждани дотолкова, доколкото въздействат върху менталните аспекти (впечатления, спомени, въображение и други психически категории, които отразяват опита, възникнал от общуването с околния свят).В сутрата “Самиюта-никая” е развита следната идея: обикновено се смята, че тялото се променя, а душата е постоянна, но ако се погледне по-внимателно на общоизвестните факти от опита, създава се съвсем друго впечатление. Тялото се променя сравнително бавно, то е в състояние да живее почти столетие, докато душата (психичното състояние на личността) се преобразява всеки миг. Къде е тогава постоянството? Именно наблюденията върху психиката на човешкото същество навеждат най-вече на мисълта за всеобща променливост и илюзорност.В будизма душата може да бъде дефинирана като безсмъртна единствено през призмата на теорията за прераждането, т.е. като преминаване на съвкупност от елементи (обединения на дхарми в скандха) от една инкарнация на човека в друга. Това, което в случая (с цялата му условност) наричаме “душа” (отричана като същност от будизма, който не признава и нейната вечност и неизменност), се проявява в серия от последователни съществувания, преселвайки се в различни тела на минерали, растения, животни, хора или висши същности. В зависимост от нравственото естество и качеството на земния живот “душата” може да постигне крайната цел на битието си – нирвана. “Портите на безсмъртието са отворени за всички същества, които имат уши – нека дойдат, видят и повярват” (“Маджхима Никая”, т. 1, с. 170). “Безсмъртието може да бъде постигнато единствено чрез постоянни добри дела, а съвършенството се постига само чрез състрадание и милосърдие”, казва Буда.Философията на будизма може да бъде наречена анализ на отделни елементи, встъпващи в съчетание при образуването на отделен индивидуален поток. Индивидуалният поток се изгражда и се подхранва от неизброимите проявления на човека на Земята, в други планове на Битието и в други светове. Асимилирайки и усвоявайки всички особености на всяко проявление, този поток нараства с нови възможности, видоизменя се, оставайки вечно самозадоволяващ се. Истинската индивидуалност, истинското безсмъртие се заключава в осъзнаването на своето истинно “аз”, съставено от безчислените съчетания на проявленията.Като общо правило хората се завръщат на земята дотогава, докато съзнанието им не надрасне земното равнище. Буда твърдял, че съществуват цели системи от светове с различни качества – висши и низши, и че техните обитатели в своето развитие напълно съответстват на световете, населявани от тях. Светът, в който трябва да се прояви даден човек, също както и качеството на самото превъплъщение, се решава от преобладаването в личността на положителни или отрицателни характеристики. Казано с други думи, това раждане ще бъде обусловено от действителното тежнение (привличане, наклонности) на индивида с определен знак за качество, или по-просто – от кармата му.Надеждата на будизма не е нито в този, нито в отвъдния свят, а е във вечния покой на нирвана. Буда подчертава, че съзнателността на егото е измама. Организираното битие, съзнателното съществуване, доколкото не е безкрайно, е неизбежно свързано с незнание и невежество, оттам – с греха, а оттам – със страданието. “Тогава забрави този глупав и дребнав копнеж по лично щастие”, съветва будизмът. “Тук този копнеж произлиза от невежеството и води към грешност, а тя от своя страна към страдание. Там условията на съществуване са еднакви и всяко ново прераждане ще те оставя невеж и ограничен. Нищо вечно не съществува. Самият Космос умира. Нищо не е винаги такова, каквото е, то се превръща в това, което е. Всичко, което виждаме и усещаме, физически и духовно ще изчезне като всичко останало. Остава само натрупаният резултат от всички наши постъпки, думи и мисли. Затова бъди чист, благороден и с бистра мисъл. Бъди буден, разруши всички свои заблуди и тръгни смело по Пътя, който ще те отведе далеч от неспокойните бурни вълни в безбрежното море на живота – Пътя към Радостта и Покоя на Нирвана, на мъдростта, добротата и спокойствието!”

Будизъм

                                                                                 (Вярвания)

Свещените писания на будизма включват т.нар. Палийски канон (Трипитака): 1) “Виная-питака” – правила, ръководещи начина на живот на будистките монаси и монахини; 2) “Сута-питака” – сборник с най-старите беседи и мисли на Буда; 3) “Абхидхарма-питака” – по-висше учение или философия (будистката теология). Последователите на Махаяна признават също: “Праджняпарамита сутри” – пътеводител към съвършената мъдрост; “Саддхармапундарика” – Лотос на Божествения закон; “Ланкаватара” – разкриване на учението в Ланка.Три основни елемента отличават будизма от останалите религии: признаване непостоянството на света; отсъствие на вечна (безсмъртна) душа и определяне на живота като страдание.
Целта на битието, неговото висше предназначение – нирвана, т.е. освобождаване от собственото “аз”, преодоляване на всякакви връзки със светското и като резултат от това “абсолютно освобождаване” от оковите на двойнствеността – всичко това се разглежда като единствено възможен резултат в процеса на общата изменчивост, който според будизма представлява основата на живота. Самата дума “Буда” не е име, а означава състояние на ума, достигнал най-високата точка на развитие. В буквален превод – “Позналият” или онзи, който обладава съвършено знание и мъдрост.В центъра на будизма, като фокус на учението и отправна точка за духовно-нравственото развитие и усъвършенстване на неговите последователи, стоят т.нар. Четири благородни истини на Буда. Известни са множество интерпретации на тези сентенции. Тук ще предложим своеобразна тяхна есенция, във възможно най-кратък и достъпен вид:1)    Животът е изпълнен със страдание.2)    За страданието има определена причина – човешките желания.3)    Страданието може да бъде прекратено.4)    Съществува определен път за прекратяване на страданието – т.нар. осморен (осмичен, осемстепенен) път.Реализацията в живота на този осемстепенен път довежда до пълно освобождение – нирвана. Пътят от своа страна включва: 1) правилни възгледи; 2) правилни мисли и цели; 3) правилни слова; 4) правилно поведение; 5) правилен начин на живот; 6) правилни усилия; 7) правилна памет и внимание; 8) правилно съсредоточаване, вглъбяване, размишление и покой.Страданието в будизма получава универсален характер, доколкото всичко в света е свързано със страдание. Главна цел на будизма е освобождаване от страданието, излизане от неговия кръговрат. Освобождението се постига не само с добродетелни заслуги, натрупвани през миналите прераждания, но и посредством съществуващата религиозна практика, осъществявана и през настоящия живот на вярващия. Основен метод за постигане на просветление във всички будистки школи е вече посоченият по-горе “среден път”, снемащ противопоставянето между абсолютното и феноменалното битие. Реализацията на средния път се осъществява най-вече посредством медитацията, която е и единственото средство за сливане на личността с космическото тяло на Буда или с космическото съзнание. В резултат от това времето и пространството се сливат и представата за тях изчезва. Важен аспект на будизма е взаимодействието на каноническата екзегетика с ритуалната практика, взаимоотношенията в сангхата (общината на будистките монаси; тук: в широк смисъл – общността от вярващите будисти) и извън нея. Централно място тук заема концепцията за религиозните заслуги. Тя се състои от три части: Буда – Дхарма – Сангха. “Заслуги” (пуния) се натрупват както чрез слушане на поучения и медитация, така и чрез спомняне: за присъствието на Буда в сангхата; за Учението на Буда; за правилния начин на живот в сангхата; за задължителния морален облик на членуващия в сангхата; за радостта от просветлението. Във всички тези заслуги присъстват морално-етическите принципи на любов, милосърдие и ненасилие (ахимса – ненасилие, непричиняване на болка и зло) към всичко живо.

В основата на будизма лежи утвърждаването на принципа за личността, неотделима от окръжаващата я реалност, и признаването на битието като своеобразен психологически процес, в който се оказва въвлечен и светът. Творческо начало, крайна причина на битието се явява психическата активност на човека, определяща както образуването на мирозданието, така и неговия разпад: това е волево решение на “аз”-а, разбиран като духовно-телесна цялост – не толкова философски субект, колкото практически действаща индивидуалност като нравствено-психологическа реалност. От неабсолютното значение за будизма на всичко съществуващо, което не се отнася към субекта, от отсъствието на стремеж у личността да промени действителността следва изводът, от една страна, за това, че Бог като висше Същество е иманентен (вътрешно присъщ) на човека и света, а, от друга – за това, че в будизма липсва необходимост от Бога като Творец, Спасител, Промислител, т.е. въобще като безусловно върховно Същество, трансцендентно спрямо тази общност. Поради изтъкнатото произтича също така и отсъствието в будизма на дуализма между Божественото и небожественото, между Бог и свят и т.н.В учението на Буда не се наблюдава отвлеченост, той никога не противопоставял на съществуващата реалност идеала за мистичен и трансцендентален живот. Не поощрявал стремящите се към отвлечено знание и не прилагащи на практика неговото етическо учение. Когато веднъж един от учениците му го запитал за началото на всички неща, Буда отговорил с т.нар. благородно мълчание. Смятал, че най-важната задача е в утвърждаването на действителността, която ни окръжава, т.е. разглеждането на обектите, както те съществуват около нас, и старанието да подобряваме средата, да съдействаме за еволюцията на всичко в света, а не да губим време за интелектуални спекулации.При трактовката на битието на отделната личност будизмът отстоява тезата за илюзорност на индивидуалното съществуване – личността е само илюзия. Отсъствието на автентична реалност на “аз”-а и света предизвиква “безпокойството” (или “вълнението”) на дхармите. Като следствие възниква отрицанието на съществуването както на материална, така и на духовна субстанция, в частност – отричане реалността на душата (в Хинаяна) и установяване на своеобразен абсолют – шунията (от санскрит – пустота), не подлежащ нито на разбиране, нито н (а обяснение (в Махаяна). Нравственият идеал на будизма е дефиниран като абсолютно непричиняване на вреда на всичко окръжаващо ни (ахимса), произтичащо от обща мекота, доброта и чувство за съвършена удовлетвореност. Страданието и освобождението са различни състояния на единното битие: страданието е състояние на проявеното битие, а освобождението – на непроявеното. Едното и другото, бидейки неразделни, представляват обаче психологическа реалност – в развитите форми на учението. Освобождението изпъква преди всичко като унищожаване на желанията, по-точно – погасяване на тяхната страстност. Буда търси освобождението от страданията не в социалните преобразувания и не в борбата със силите на природата, а в нравственото усъвършенстване, което се постига чрез потъване в нирвана.

Будизъм

                     (Произход и същност)

Будизмът е най-древната от съвременните световни религии (наред с християнството и исляма). Съществуват различни версии относно датировката на жизнения път на неговия основател – Сидхарта Гаутама Шакиямуни, наречен Буда (от санскрит – “просветлен”, “пробуден”). Будистката традиция обикновено приема за година на раждането му ок. 560 г.пр.Хр., а на смъртта му – ок. 480 г.пр.Хр. Понастоящем броят на последователите на тази религия в световен мащаб надхвърля 300 млн. души. Според някои източници тази цифра е значително по-висока – ок. 500 млн. В нашата епоха будизмът е разпространен в страните от Централна, Южна, Югоизточна Азия и Далечния Изток: Япония, Китай, Непал, Миянмар (Бирма), Тибет (под формата на ламаизъм) и други. В наши дни будизмът играе важна обществено-политическа и културна роля в страните на Индокитайския полуостров. В Миянмар (Бирма), Камбоджа и Тайланд той е официална държавна религия. В Япония будизмът се дели на множество секти, като се преплита с местния шинтоизъм. Не по-малко е влиянието на будизма в Китай, Корея и Монголия. В последните десетилетия особена популярност в САЩ и Западна Европа получи направлението дзен (чан) будизъм. През 1950 г. в Коломбо (столицата на Шри Ланка) е създадено “Световно братство на будистите”, обединяващо многобройните будистки центрове по света. Изпълнителният комитет на това движение се намира в столицата на Тайланд – Бангкок. В нашата съвременност се наблюдава тенденция към сближаване на различните будистки направления и школи.
Все още не затихват споровете за това, как да бъде дефиниран будизмът като учение. Едни изследователи го определят като вид философия, други – като религиозна схоластика. Първите утвърждават, че съществуващата религиозна практика не съответства на истинския смисъл на учението, оставащ непостигнат от вярващите будисти. Вторите обосновават единството на догматика и обредност в будизма. Най-разпространено е разбирането за будизма като религиозно-философска концепция, представляваща система от елементи, свързани в единна структура. Самите будисти отдават предпочитание на определението “учение” пред това за “религия”. Като космология будизмът е йерархична система от светове, обединяваща Вселената в сложно многоединство. В психологически аспект той е теория за интегративните равнища на съзнанието. Като митология будизмът представлява съвкупност на персонифицираните еманации (проявления) на безначалния космически принцип. Като сотириология е учение за спасението. Характерна особеност на будизма е неговата етико-практическа насоченост. Още от самото си възникване будизмът се обявява против специалното значение на външните форми в религиозния живот и преди всичко – на ритуалността, както и срещу абстрактно-догматическите изисквания, свойствени, в частност, за брахманистко-ведическата традиция. В качеството на централен той издига проблема за битието на личността.
Будист             Будисткият мироглед по принцип е монистки – той отрича съществуването на един личен Бог и Творец. Според будизма светът функционира чрез природните сили и закони, а не поради Божествена заповед. В будизма липсва и понятие за грях спрямо по-висше същество. Будизмът не е построен около поклонението към една личност, била тя бог или човек. Буда не е бог, нито пък изпратен от Бога посредник. Той не е спасител на другите хора. Много по-важно от личността на Буда е неговото учение – дхарма. Будизмът по принцип не използва термини като “субстанция” или “Аз”-концепция (концепция за “Аз”-а), абсолютно битие на Бога и духовно (спиритуално) битие на душата. Още с появата си през V в.пр.Хр. будизмът последователно и безкомпромисно отрича идеята за възникване на Вселената като резултат от дейността на Бог-Творец. Учението за отрицанието на Бога-Творец (ниришара-вада) се заключава в това, че светът не е създаден от никого и е “дукха” – страдание и неудовлетвореност. Вярващият няма основание да се надява на Божествена помощ или на блаженство след смъртта, понеже у самия човек се крие това, което предизвиква страданието, и онова, което може да го прекрати. Буда съветва: “Не търсете опора в нищо освен в самите себе си.”
 В будизма вниманието бива пренесено от света на явленията към вътрешния свят на човека. Външната действителност се разглежда като функция на психическите процеси, проектиращи в съзнанието представата за безкрайния кръговрат (човек-сансара, цикличната последователност от състояния на съществуване, колелото на раждане, смърт, ново раждане и т.н.). Идеята на Буда за спасението получава философско обосноваване в учението за света и човешката личност като поток от сменящи се един друг елементи на материята и съзнанието – дхарми. Според това учение пътят към спасение се състои в потискане на “безпокойството” на дхармите. Понятието “дхарма” се схваща като изначален космически принцип, формиращ феноменалния свят (потока на съзнанието). Битието на света и животът на отделната личност се намират в постоянен кръговрат, причината за което е в “невежеството” (“незнанието”). Дейностната проява на това “невежество” е кармата – творческа сила, ръководеща мирозданието и раждаща необратимостта на причинно-следствения ход, подлагащ всичко на стареене, смърт, повторно раждане и т.н. до безкрайност. Кармичният закон нееднократно е обясняван от Буда: “Всички живи същества имат своя собствена карма, тя е тяхното наследство, пораждането им, убежището им. Тя определя и съответствието им в обществото.” Кармата включва миналите и сегашните деяния. От една страна, хората са резултат от това, което са били преди това, и се превръщат в онова, което са сега. От друга страна, те не са напълно резултат от това, което са били, и не са абсолютен резултат от онова, което са сега.
Будизмът притежава две основни направления (традиции): Хинаяна (“Малка колесница”, Тхеравада) и Махаяна (“Голяма колесница”). Водещите им идеи са положени в основата на исторически по-късно формиралите се направления и школи. Хинаяна (Тхеравада будизъм) стои близо до първоизвора на учението. Проповядва, че единственият път към спасението минава през строга дисциплина и изисква много лични усилия. Хинаяна приема Буда за историческо лице и, придържайки се строго към канона, утвърждава вяра само в индивидуалното спасение на адепта, който разчита за това само на собствените си сили. Махаяна е по-късна традиция. Учи, че всички хора могат да постигнат спасение. Приема канона като повод за размишление и разглежда Буда като божество в неговото триединство, което периодично посещава Земята с цел спасението на живите същества. Будизмът “Махаяна” включва института “бодхисатва” – човешко същество с изключително напреднала духовна еволюция, което постига състоянието “буда” (просветление), когато помогне на всички хора да тръгнат по пътя на спасението. Всички форми на будизма се основават на вяра в прераждането (реинкарнация), в отрицание на феноменалния свят (света на явленията), който е в основата на страданието, в космологични представи за трансформирането на личността, подобряване на индивидуалната карма и постигане на просветление. До просветлението се стига чрез “средния път”, отхвърлящ както вечния живот, така и вечната смърт. Различия в интерпретацията на “средния път” обуславят появата на секти в будизма. В Хинаяна за вярващия “средният път” означава постепенно натрупване на заслуги, в амидаизма (течение на Махаяна, включително всички школи в Япония и Китай) – вяра в състрадателността на Буда, в дзен (чан) – методи на обучение в психотренинг и медитация, в тибетския будизъм (ламаизма) – натрупване на заслуги и следване учението на “живия бог”. Нирвана е състояние, при което се прекратява веригата от прераждания, обладаване на висше, трансцендентно съществуване на духовното битие. Това е върховно състояние на съзнанието изобщо, крайна цел на човешките стремежи, идеал в морално-етически смисъл. На санскритски език понятието означава “изгасване”, “затихване”, “устойчив ум”.



Няма коментари:

Публикуване на коментар