Рождественска нощ

Елиезер подбра стадото и го натири в една долчинка. Смрачаваше се. Полъхът на зимата го обгърна с хладната си милувка. Другарите му накладоха огън и насядаха около него. Неглаждаха стадата и си говореха тихо, за да не ги пребори сънят. Нощта се спусна над Витлеемската равнина – ясна, със сребърна Луна и ярки звезди. Една от тях блестеше повече от всички други, сякаш събрала в себе си лъчите на целия небосвод. Елиезер я наблюдаваше от няколко седмици и се дивеше на кристално сияйната ѝ прелест. Не беше виждал такава преди. „Велик е Бог!” – повтаряше си наум овчарят. – „Иска и ние да се порадваме на тази неземна красота...”

Разговорите край огъня позатихнаха, но никой не смееше да се отпусне и да задреме. Животните се бяха скупчили на няколко групи, притиснали се гръб о гръб, за да съхранят топлината на телата си. Повечето спяха. Благодатен покой се разстилаше над Палестинската земя. Елиезер се бе отдръпнал встрани. Не му се говореше. Стигаше му нежният шепот на лекия ветрец и тази бездънна мастилена синева над главата му.

Внезапно светкавица проряза небосклона и пред него изникнан изневиделица висока фигура от светлина. Овчарите наскачаха като обезумели. Елиезер бе застинал вкаменен и се питаше дали не сънува. Постепенно контурите на небесния гост се сгъстиха и всички с изумление съзряха пред себе си мъж в снежнобяла дреха. Тя цялата блестеше, като че ли изтъкана от слънчеви лъчи. Като Слънце светеше и лицето на странника, който ги заговори:

- Не бойте се! Благовестя ви голяма радост – за вас и за всички други хора.

Никой не помръдна. В тишината овчарите чуваха само ударите на собствените си сърца. Ангелът продължи:

- Тази нощ край града на Давид се роди вашият Спасител – Този, Когото чакате от векове. Вървете! Ще откриете Младенец, повит и лежащ в ясли.

И той им посочи накъде да тръгнат. В този миг избухнаха още хиляди ярки светлици – огряха като в ясен ден всичко наоколо и сякаш от всички страни се понесе мощен глас:

- Слава във висините Богу, на Земята – мир, между човеците – благоволение!

Със затихването на възгласа се стопиха и гирляндите от небесни светлини. Нощта встъпи отново в правата си и овчарите започнаха да се чудят дали не са сънували. Ала тогава Елиезер пръв надви вцепенението си и се провикна:

- Братя! Да вървим! Да зърнем Младенеца! Сам Бог ни призова, братя...

И пое, без да чака, натам, където посочи ангелът. Другите се раздвижиха и лека-полека, един по един го последваха.

Не им се наложи да вървят дълго. Скоро стигнаха до пещерата, където в особено мразовити нощи подслоняваха стадата. Бледа светлина струеше от входа ѝ. Надникнаха плахо, понеже все още се чудеха какво ли ги чака. А вътре – сред полумрака от тлеещия огън на пода – различиха едър мъж по риза, младо момиче, сгушило до гърдите си Дете, и едно осле. И странно – всичко, което видяха, би било съвсем обикновено, ако не бяха очите на Младенеца. Той лежеше в прегръдката на майка Си – мъничък, притихнал, крехък като стъбло на крин. Ала в дълбините на погледа Му те разчетоха безпогрешно потвърждението на онова, което им благовести ангелът. И без да се бавят, хукнаха навън и когото и да срещнеха, надпреварваха се да благовестят и те, че в тази свята нощ на света се роди Живият Бог.

Константин Златев