неделя, 13 октомври 2019 г.

Колекционерът




 
Гостувам на приятели. Разговорът се плъзга по различни плоскости, оцветен е в нюанси на ирония, съпричастие, банални или актуални въпроси... По едно време един от тях ме запитва:
- С какво се занимаваш напоследък?
Отговарям:
- Ами, напоследък се занимавам с колекциониране.
- На какво?

- На прасета.
Изумени погледи, въпроси, застинали като каменно изваяние в пещера.
Длъжен съм да поясня:
- Не буквално, разбира се, а визуално.
- ???
- Всеки ден изминавам по улиците на столицата километри и наблюдавам хората. И на всяка крачка откривам сред тях ... прасета. Хора под формата на прасета. Или по-точно – прасета под формата на хора. С огромни търбуси, великолепно угоени, шкембетата им се тресат на секунди пред останалата внушителна  телесна конструкция... На църковен език това явление се нарича „благоутробие” – прекрасно си се погрижил за онези части от тялото ти, които напират да се пръснат от изобилието на плът.
Приятелите ми все още не разбират какво точно искам да кажа. Спестявам им статистиката, че всеки пети българин се е устремил към пищно затлъстяване, към трупане на срамни количества излишни килограми. И всичко това – във времената, когато преходът към т.нар. демокрация (в същност демокрация по български образец, сиреч доста далеч от оригинала) се е проточил в посока към безкрайността, когато справедливо сме обявени за най-бедната държава в Европейския съюз, когато оставаме все така опасно надвесени над валутния борд с тенденция да се сринем в бездната на икономическата безизходица...
Хрумва ми, че темата има продължение:
- Когато съзерцавам в гръб някое от женските прасета, проявило смелостта да обуе панталон, изпитвам искрено благоговение. Широтата и мащабът на гледката ме изпълват с най-светли чувства. И същевременно сърцето ми се свива при мисълта за мъжете със слаби сърца, които, изправени пред подобен пейзаж, съвсем не на шега са заплашени от инфаркт.
Някой запитва:
- А имал ли си личен контакт с някое от тези... прасета?
- Да, но задочно.
И добавям:
- Преди няколко месеца пътувахме с група в една европейска страна. Спряхме в един от големите ѝ градове, за да разгледаме старата част и особено пазара, славещ се с екзотичната си архитектура и атмосфера. Автобусът ни спря на един обширен паркинг. Заизнизвахме се към изхода му в посока набелязаната цел. На десетина метра от изхода внезапно застинах, вкаменен от неочакваната гледка. Току пред мен, от лявата ми страна погледът ми се спря върху една... свиня. По-точно – свиня под формата на жена. В живота ми съм срещал множество красиви и грозни жени. Тази, обаче, беше нещо специално – със сигурност би спечелила палмата на първенството в конкурс за грозота. Покъртен от видяното, усетих как в мен нещо започва да ме човърка и на върха на езика ми кацна възклицанието: „Гуци-гуци!” Част от секундата преди да го изстрелям, жената проговори. Проговори на възрастния мъж, който стоеше пред нея. Проговори на чист български език. Онемях. Благодарих на Небето, че ме отърва от конфузията, и напуснах бързо-бързо паркинга.
За да се измъкнат от неловкото мълчание, ме питат отново:
- А някакви други колекции да ти се намират?
- Разбира се! Колекционирам и ... дърдорилници.
- ???
- Пътувам често из страната и все ми се случва да попадна на някой дърдорилник – личност със завидно самочувствие, която не лишава околните от удоволствието да се наслаждават на тембъра ѝ часове наред. И във влака, и в автобуса, и на публични места такива бележити индивиди никак не липсват. Сиянието на тяхното величие и въпиещата нужда да споделят интимните си мисли и желания, без да ги пита някой, определят безпогрешно тяхната неповторимост.
- Нещо по-конкретно?
- Има, и още как. Но само един случай, за да не изпадна в ролята на някого от тях.
- Давай!
- Влизам в бързия нощен влак в късна доба. Купето е пълно. До прозореца срещу мен – двойка мъж и жена на около 60 години. Жената не спира да говори, а мъжът мълчи и само понякога дава знак, че слуша и разбира. Всички в купето се опитват да подремнат. Дърдорилницата обаче все още не се е изказала окончателно. Така минава час – час и половина. Не издържам и заявявам учтиво, но твърдо: „Малко по-тихо, ако обичате!”
Тя млъква, смаяна, че някой се е осмелил да прекъсне потока на словоизлиянията ѝ. Толкова много важни неща има още да сподели... Смущението, обаче, не продължава дълго. Тя поема дълбоко дъх и се провиква: „Аз пък мога да си говоря колкото си искам! И когато си поискам. Мога и да пея!” И ме стрелва с победоносен поглед. Някои от свидетелите/потърпевшите в купето се стряскат от категоричното ѝ заявление, но скоро отново скланят глави на неудобните поставки над седалките. Никой не реагира, никой не търси правото си на спокойствие. За щастие дърдорилницата все пак е надвита от умората и също задремва. Блажени часове на тишина... Неусетно в паметта ми изплува мисъл на талантливия френски писател Гюстав Флобер: „Човешката глупост създава най-точна представа за безкрайността.”
- Нещо друго да ти се намира в колекцията?
- О, да. Колекционирам и банки.
- ?!?
- И тях визуално, естествено – също като прасетата.
- И като как, значи, ги колекционираш?
- Ходя си по улиците и ги съзерцавам с умиление. На този ъгъл банка, на онзи – също, тук един банков клон, там – друг. Те са стотици, а може би и повече. Просто те предизвикват да започнеш да ги колекционираш. И ти помагат да забравиш – поне за малко, че България е най-бедната държава в Европейския съюз (повтарям се, sorry). А пък в същото време очевидно негласно е издигнат девизът: „По една банка на глава от населението!” И с какво усърдие го изпълняват... Да ти стане леко и мило на душата. България – страната на хилядата банки! Звучи авторитетно, нали?
- Наистина нестандартни колекции – промърморва един от приятелите ми. – Не подлежат на складиране...
- Има и още една – от доста години насам колекционирам и бели коси. Върху собствената ми глава.
Несдържани усмивки – някои искрени, други пресилени.
Пак обяснявам:
- И като ме запитат откъде са се взели, винаги отговарям: „От лек, приятен и безгрижен живот!”
Този път всички усмивки са от сърце.
- Да ти имам колекциите! – изтърсва един от компанията.
- Притрябвали са ти! – не му оставам длъжен.
След няколко мига мълчание разговорът плавно завива към друга тема.

Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар