Тук и отвъд

(Есе върху беседата „Голямото благо”)

Човекът като разумно същество има привилегията да прави добро. Но само при едно условие – да бъде свободен. Какво разбира под свободен човек Учителят Беинса Дуно? – Такъв, който се е отърсил от бремето на ограниченията в материалния свят и от собствените си слабости и недостатъци. Той може все още да не е достигнал абсолютната свобода в Божия Дух, но е достатъчно освободен от товара на земното, за да бъде в състояние да твори добро. Това е негова главна задача във всяко въплъщение. А изпълнението ѝ предполага, че той употребява максимално разумно правото си на свободна воля и се самоопределя винаги към доброто. Така израстват и укрепват в душата му нейните най-ценни придобивки – добродетелите.

В тази беседа авторът ѝ прави любопитен паралел между две на пръв поглед несъвместими понятия – свобода и смърт. Той заявява: „Единствената свобода на човека се заключава в правото му да живее. Човек е свободен да живее. Смъртта пък зависи от някакви външни или вътрешни причини в човека, които и той сам не подозира.“

Щом правото на живот е единствената свобода на човека, това означава, че всички останали прояви на свободната му воля са относителни. Той живее с усещането, че е свободна личност, ала в същност тази негова свобода е ограничена от множество фактори на външната среда, както и от собствената му психо-физическа структура – ограничения, произтичащи от потребностите на материалното му тяло и от все още незрялата му духовност.

Защо човек не подозира причините за смъртта си? – Първо, в случая става дума за ниско и средно еволюиралия човек, понеже в стадиите на високо духовно развитие той има ясна представа кога и евентуално при какви обстоятелства ще му се наложи да напусне света на материята.

Второ, той не е наясно с програмата за конкретното си съществуване в плът – програма, в която е заложен и точният момент на прехода му в отвъдното.

Външните причини за смъртта му са свързани със събития, личности и условия на средата, в които протича животът му. Тези причини произтичат от природни фактори и от свободната воля на други хора. А вътрешните причини за смъртта му са изцяло подчинени на кармичните обвързаности на неговата индивидуалност, както и на начина, по който той провежда този свой земен живот.

В контекста на разглежданите проблеми заслужава специално внимание цитираната от Учителя Беинса Дуно мисъл на древногръцкия мъдрец Солон, че преди смъртта си никой не е свободен. Непосредственият извод от нея е, че в материалната действителност никой от нас не разполага с пълна свобода – теза, която вече разгледахме и аргументирахме. По-важната част от това съждение ни насочва към заключението, че смъртта е освобождение. Ни повече, ни по-малко. Освобождение от оковите на материята, от ограниченията на физическото поле, от постоянната нужда да задоволяваме потребностите на тялото си.

Тази свобода също не е абсолютна. Поне за повечето хора, които все още се лутат в цикъла на самсара (раждане – смърт – ново раждане) – цикъла на преражданията. Също така тя е временна – продължава до момента, когато човек се въплъти отново и се появява на белия свят в прегръдките на акушерката и родилката. За да започне отново пътя си сред всички изпитания и ограничения на земното битие.

Абсолютната свобода е приоритет само на постигналите равнището на Божественото съзнание. Тогава те също могат да създават добро, но в несравнимо по-големи мащаби, отколкото кармично обременените и кармично обусловените свои братя и сестри, които продължават да учат уроците в земното училище.

Човек може да бъде напълно свободен и тук, и отвъд, ако е разгърнал Божественото начало у себе си в неговата възхитителна прелест и пълнота.

Константин Златев