Човешкият дух

Духът е тайната на тайните в целия Космос. Който разгадае тази тайна, става безсмъртен – също както самият Бог е безсмъртен, т.е. става Равнобожествен.

Духът е началото на всички неща, на всичко съществуващо. Самият Бог е Дух, както свидетелства Господ Иисус Христос в разговора Си със самарянката (Йоан 4:24).

Именно Божият Дух е Праначалото – онази изначална Реалност, от която произлиза всичко останало.

Човекът е дух, който се проявява в тяло, разпознавано от нас под някакво име.

Така както Бог в най-дълбоката Си Същност е Дух, така и човекът в своето първично ядро, в самите корени на съществото си е дух.

Духът на човека е роден от Духа на Бога. Това раждане е друга, не по-малка тайна на Битието. Тя лежи в основата на целия творчески процес на Всевишния.

В седемстепенната скáла на Битието, формулирана от Учителя Петър Дънов/Беинса Дуно („Материята е кондензирана енергия. Енергията е кондензирана светлина. Светлината е кондензирана мисъл. Мисълта е кондензирана Любов. Любовта е плод на духа. Духът е първична проява на Бога. Бог е абсолютната непроявена Божествена същност.”), духът е определен като „първична проява на Бога”. Аналогичен смисъл крие и първото мото на настоящото изложение: „Духът е изявление на Бога.” Именно Бог е Първоосновата, а духът е неин израз, неин лъч, искра от първичната, изначална Божествена субстанция, пратеник в Проявеното Битие, за да се индивидуализира, да натрупа необходимия опит и да се завърне съвършен и с неповторим облик в лоното на Небесния Отец.

Проявлението на човешкия дух започва от мига на раждането му от Бога – от Неговата изначална Божествена творческа субстанция. Духът се проявява в различните сфери на Космоса, изграждайки във всяка от тях отделна структура или тяло – носител на съзнанието му. Уроците си духът учи само в света на материята, а в другите, по-фини в субстанциално отношение светове той анализира преживяното, усвоява придобитите опитности, обогатява картината на своята жизнена изява с нови тонове и нюанси, прави нова крачка напред към Божествената Истина.

При взаимодействието между духа и материята се ражда душата. Тя е проекция на духа във физическото тяло по смисъла на библейския текст в Битие 2:7 („И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.”). Именно чрез духа „Бог живее във всички души” (Учителят Беинса Дуно).

Фразата на Учителя Беинса Дуно „Духът е изявление на Бога” има своето продължение: „Той вечно е съществувал и вечно ще съществува.” Вечността на човешкия дух се корени във вечността на Божия. Изразът, че духът на човека „вечно е съществувал”, би могъл да се тълкува като свидетелство, че той извечно, преди началото на времето е бил частица от Духа на Създателя, лъч от Неговата непомръкваща Светлина. Времето започва да тече от мига на сътворението. Преди това човешкият дух като потенциал е пребивавал в Лоното на Бога, а след създаването на човека е наченал предългото си пътешествие в Проявеното Битие.

Следователно преди сътворението няма време и индивидуалният (личният) човешки дух е разтворен в изначалната Божествена творческа субстанция, очаквайки да бъде призован към проявление.

Духът е и същността, която дава живот („Живот има, защото има Дух. Духът е внесъл Живота” – Учителят Беинса Дуно). Живот има там, където присъства духът – независимо дали животът е в материална или нематериална, духовна форма на проявление.  Степените му на присъствие, вибрациите му са различни, но присъствието му е повсеместно. С най-ниски вибрации е животът в минералното царство, с по-високи – в растителното и животинското, с още по-високи – в човешкото, достигайки апогея си в ангелското и Божественото царства.

Духът е този, който „крие в себе си всички първични форми, в които животът се проявява”. А първични форми са онези, „които произтичат направо от Духа”. Следователно Божият Дух съдържа в Себе Си като потенциал всички възможни форми на Всемирния живот. Всяка една от тези форми бива оживотворена от някой от безбройните индивидуални духове и започва своето еволюционно развитие като единица обособен живот.

Обмяната на веществата определя наличието на биологическата форма на живота. Честотата на духовните вибрации определя еволюционния ръст на живота в конкретното същество. Извън духа не може да има живот, а само негови имитации: „Истински живот е само онзи, който произтича от Духа. Защото има живот, който не произтича от Духа. Животът, който произтича от Духа, е абсолютно разумен. В него нищо не умира. В него са изключени всички страдания, всички болести, всички противоречия, всеки недоимък” (Учителят Беинса Дуно). Към формите на живот, които не произтичат от духа, следва да отнесем клонираните същества. Онези измежду тях, които би трябвало да причислим към човешкия род, в същност не принадлежат на него. Те не притежават безсмъртни духовни тела, а само смъртни: физическо, астрално и ментално. След приключването на земния живот на хората-клонинги тези смъртни тела се разпадат едно след друго и от тяхната индивидуалност не остава нищо.

В индуистката религиозно-философска мисъл един от водещите девизи е „Атман е Брахман!”, т.е. индивидуалният дух (атман) е тъждествен с Универсалния Дух (Брахман). Тъждествеността, обаче, се отнася (само) до потенциала на индивидуалния дух – потенциал, заложен у него от самия Универсален Дух, Бога, – а не до конкретната (моментната) степен на неговото, на личния дух, еволюционно израстване. Реализацията на пълния Божествен потенциал на индивидуалния или личен дух е цел, към която той се стреми през цялата вечност на своето развитие. На езотеричен език тази цел се нарича съвършенство (Божествено съвършенство).

Постижима ли е тази цел? – По принцип, теоретично – да. На практика не разполагаме с точен, окончателен отговор. От гледна точка на духовното познание за индивидуалния дух е постижимо съвършенството на Проявения Бог, докато съвършенството на Непроявения (Безначалния) Бог, известен и като Абсолют или Абсолютен Дух, остава завинаги непостижимо, дори и за най-напредналите в еволюционно отношение същества.

Именно във фазата на своето проявление – т.е. в пределите на Проявеното Битие – Божият Дух демонстрира Своята способност да вдъхва живот на безброй Свои лъчи, личните духове. В тази насока е и репликата на българския духовен Учител с планетарна мисия: „Като проява Духът е множество от единия си полюс до другия.” Полюсите на Духа – това са съответно най-низшето материално царство, минералното, от една страна, и най-извисената космическа зона, Божественият свят, от друга страна. В колосалната по мащаби амплитуда между тези полюси Духът на Твореца разгръща безбройните Си изяви. Нужно е да се подчертае, че тази амплитуда е от качествено, а не от количествено естество.

На друго място в Словото си Учителят Беинса Дуно изтъква: „В множеството на Духа се проявява неизчерпаемото Му разнообразие.” Преведено на достъпен език, това означава: при разгръщането на творческата изява на Божия Дух възникват безброй Негови форми на проявление, които ние разпознаваме като обособени същности, обективни реалности, между които и живите същества. И още: творческият потенциал на Духа на Бога е неизчерпаем, както неизчерпаемо е и могъществото на Неговия Носител, както бездънни са Неговият Ум и Премъдростта Му. 

Определящ елемент от най-дълбоката същност на духа е енергията, и по-точно – жизнената енергия, която го осветлява като Източник на Всемирния живот и на всички процеси и взаимодействия във Вселената. Тази истина дава повод на Учителя Беинса Дуно, имайки пред вид духа, да отбележи: „... онази велика енергия в света, която излиза от първичното си състояние, влиза в пътя на еволюцията, диференцира се, за да се прояви в своето безкрайно разнообразие.” Първичното състояние на Духа е непроявеност в ядрото на Божието Същество. Божията творческа Воля поражда импулса на проявление, въз основа на който от Единия Божий Дух се раждат индивидуалните духове и в съответствие с Плана и Промисъла на Всевишния се включват в грандиозния спектакъл, който назоваваме „космическа еволюция”. Пътят на проявлението на личния дух, неговата еволюционна изява, „... този път на развитие не е нищо друго освен мировото движение на Духа при прилагане на един общ, космичен план” (Учителят Беинса Дуно).

„Духът е най-великата реалност”, твърди същият духовен Учител. В същност няма друга реалност освен Духа. Всяка форма и изява на реалността е по същността си проявление на Всемирния Дух, на Бога. Колосалното разнообразие от Негови проявления предполага и неизчерпаемите форми и изяви на реалността на всички равнища във Вселената. Духът е, който оживотворява формата и я води към осъществяването на нейното предназначение според Божия план за нея.

Духът е първичното в човека в качеството си на ядро на неговото същество. Живото същество – това е духът, проявен като форма на Всемирния живот. Първичността на духа в човека се обуславя от произхода на духа от Бога. Сам Бог е Началото на всички начала; такъв е и у човека. Божественото начало у всекиго от нас – това е именно духът. „Първата проява на човека е проявата му като дух. Духът е онази абсолютна точка, в която човек се явява в битието. Душата – това са възможностите на духа” (Учителят Беинса Дуно). Раждането на индивидуалния дух от Божия е точката на абсолютното начало на неговото (на индивидуалния дух) проявление. Абсолютността в случая би следвало да тълкуваме като поставяне началото на неговото съществуване, като преход от небитие към битие, от непроявеност към проявеност. Душата – като проекция на духа в материалния свят – има за задача да прояви неговия потенциал, неговите възможности във физическата действителност и да ги разгърне в тяхната пълнота. В този смисъл тя, душата, е не просто представителка на духа, а негова пълноценна изявителка.

Произходът на човешкия дух от Божия е засвидетелстван от Учителя Беинса Дуно и по следния начин: „Духовете – това са дихания, родени от едното Дихание.” Еврейската дума „руах” означава едновременно дух и дихание – жизненото дихание, което Бог излъчва от Себе Си, за да постави началото на всяко индивидуално битие. Върховният жизнен принцип е намерил място във всички авторитетни религиозно-философски концепции и духовни учения от древността да наши дни: чи или ци в китайската езотерична лексика, прана – в индуизма, барака – в суфизма (мистичното направление на исляма), анкх в древноегипетското духовно познание, израз на същността и основна функция на Светия Дух в християнството. „Едното дихание” в този цитат е без съмнение синоним на Светия/Божия Дух, а множеството „дихания, родени от едното Дихание” – съответно на индивидуалните духове.

Личните/индивидуалните духове се раждат или произхождат, или произлизат, или еманират, или се излъчват от Духа на Бога. Всички употребени глаголи са тъждествени по съдържание. Те изразяват едно и също – връзката между Първоизточника, Бога, и единиците живот, излезли от недрата Му.

„Духът е разумното, което мисли”, подчертава Учителят на Бялото братство. В основите на всяка съзнателна дейност лежи точно той – духът. Той е първичният носител на съзнанието, което в човешкото и надприродните царства (ангелско и Божествено) се проявява като разум. Няма мислене без разум, така както няма разум без съзнание, както и няма съзнание без дух. Духът и тук е на върха на пирамидата, а негови производни са съзнанието и разумът, които пораждат способността за мислене. Духът живее – както посочихме по-горе – и в природните царства, където не наблюдаваме мисловна дейност: минерално, растително и животинско. Първото същество, надарено със способността да мисли, е човекът. От една страна, това действително е дар от Бога-Творец, но, от друга страна, тази способност е плод от еволюционното развитие на живото същество, достигнало форма на проявление като човек. Бог нищо не дарява случайно, просто така. Неговите дарове винаги възнаграждават съответни еволюционни усилия на съществата.

Следователно няма мисъл без разум, съзнание и дух. Най-фината същност на духа се изявява именно посредством мисълта. Цялата творческа дейност на Бога, както и на Неговото творение – човека, се осъществява въз основа на мисленето. Цялата Вселена представлява една въплътена Мисъл на Бога, една Негова идея, облечена във форма. Целият живот на човека се явява външен израз на неговия вътрешен мисловен живот – предишен, в минали прераждания, и настоящ.

Да мислиш, означава да бъдеш. Да мислиш правилно, означава и да постъпваш правилно, т.е. да вървиш по пътеката на своята Божествена реализация. А това е пътеката на духа...

Учителят Беинса Дуно разкрива наличието на три изконни стремежа, заложени в човешкия дух: „Първият стремеж на духа е стремеж към живота. Вторият стремеж на духа е стремеж към знание. Третият стремеж на духа е стремеж към свобода.” Стремежът на духа към живота произлиза от импулса на Върховното Божество да се прояви под формата на безчет обособени единици живот – живи същества, монади, индивидуални духове. Стремежът на духа към знание произтича от необходимостта той да познае и самия себе си, и света, в който се проявява, за да изпълни предназначението си според Божия План за Вселената. Стремежът на духа към свобода води началото си от неговата вътрешна потребност да разрушава всички прегради и бариери по пътя на своето проявление.

Същият духовен Учител дефинира човека като изграден от четири основни елемента: „Четири елемента съставят човека: ум, сърце, душа и дух. Какво нещо е душата? – Необятно пространство, което включва всичко в себе си. Какво е духът? – Необятна сила, която твори и съгражда. А умът? – Необятна светлина, чрез която идват благата в живота. Сърцето? – Необятни условия, в които се раждат плодовете на живота.” Съвсем ясно е подчертана творческата природа на духа в качеството му на начало на всички начала. Ала не само творец е духът, но и майстор в съграждането на вече сътвореното, в неговото оформяне, в извайването на формата, която по най-съвършен начин да изяви своя създател – духа. В мащабите на Вселената задачата да станат сътворци и съавтори в усъвършенстването на формите имат всички живи същества, постигнали равнището на разума.

Всичко, което познаваме като собствено „аз”, като наш бит, като сфера на социалните и културните ни изяви, като обществена структура и цивилизационен модел, е плод от творческата дейност на духа: „Човешкият дух е автор на всички неща на Земята. Всички науки, всички изкуства, всички религии, всички епохи и култури, през които е минала Земята, са създадени все от човешкия дух, който още не се е напълно проявил. Самото физическо тяло на човека, с всичките му органи, с всичкото му устройство, е създадено от неговия дух” (Учителят Беинса Дуно). В тази реплика прави впечатление изразът, че човешкият дух все още не се е проявил изцяло. Под тези думи трябва да се разбира, че той все още не е разгърнал целия си потенциал, че все още е подвластен на определени ограничения, породени от обективната същност на материалния свят. Но човешкият дух в съвременната епоха вече здраво и неотклонно е поел по стръмнината на своето еволюционно изкачване, реализира във все по-голяма пълнота импулсите на Христовото съзнание и полага фундамента на Новата планетарна култура – културата на Божествената Любов.

Духът не би имал възможност да се прояви в познатия ни свят, ако не съществуваше материята („Духът и материята са два полюса на една същност.”). Взаимоотношенията между тези две космически начала са проследени от великия Посветен, както следва: „Материята постоянно заставя духа да създава нови форми, все по-усъвършенствани. Духът създава формите, а материята индивидуализира духа. И това, което наричаме борба между материята, която сама по себе си е безжизнена и инертна, и Духа, Който е пълен с живот, то е стремежът на последния да я направи по-пластична и по-податлива на неговата творческа работа.” Духът е Творецът, който вае първообразите на формите, а материята им осигурява телесна, веществена обвивка за проявлението им. Процесът на индивидуализация на духа, който трябва да го отведе до изграждането на неповторим за целия Космос облик, би бил невъзможен без ролята на материята. Тя именно е тази, която предлага полигона за обучението на духа, сцената, върху която той да изиграе всички, необходими за усъвършенстването му роли („Материята е това, което обвива духа и го прави понятен за нас. Духът е това, което дава цена на материята, а тя пък дава възможност на духа да се изяви в някаква форма.”). Сам по себе си съвършен като вътрешен, собствен потенциал, духът остава безличен, ако не се пребори с изпитанията на материята. Сама по себе си „безжизнена и инертна”, материята не би била пълноценен помощник за осъществяването на вселенската мисия на духа, ако не ражда все по-съвършени форми, възникнали като идея в неговото съзнание и оживотворени от него. Така ръка за ръка духът и материята – полюси на всемирната драма – в хармонично съдружие рисуват гигантското платно на космическия Живот.

Пътешествието на духа в материалния свят протича при действието на определени закони. Един от водещите измежду тях е посочен от Вестителя на Новата планетарна култура: „Духът не се преражда, а се вселява от една форма в друга. Като свърши земните науки, човек напуща Земята и отива на друга планета, там да се учи. Така ще обиколи всички планети на Слънчевата система.” Тази, която се преражда, е душата – проекцията на духа в материята. Духът, в качеството си на първична проява на Бога, не подлежи на прераждане, а само на вселяване. В този смисъл душата участва в изграждането на формите, в които впоследствие се проявява чрез действието на закона за прераждането или превъплъщението. Духът от своя страна използва за проявлението си готови форми – готови от гледна точка на това, да бъдат способни да вибрират на неговата честота.

Учителят Беинса Дуно разкрива и мястото в тялото на човека, където да търсим присъствието и проявлението на духа: „Седалището на духа в човека се намира в една празнина между двете вежди, то е мястото на Божествения дух, място на безмълвие, център на кръста (вежди, нос, чело).” Под „Божествен дух” в случая авторът на разкритието има пред вид индивидуалния дух, дарен от Бога на човека. Външната проекция на посоченото от него място за изява на духа съвпада с шестата чакра – Аджна, т.нар. Трето око. Ключова дума тук е „безмълвие” – свидетелство за най-дълбокия пласт от Божественото присъствие у човека. Гласът на безмълвието – това е глас на човешката монада, на Божествената Истина.

Човешкият дух е носител на всички най-важни за нашето съществуване блага: „Човек търси в живота щастие, знание, богатство. Ала тези неща могат да се добият само от Духа. Само Духът е носител на всичките тия блага. Той е носител на всички дарби, на всички таланти, той е носител на интелигентността, на гениалността” (Учителят Беинса Дуно). Не е нужно да търсим всичко това извън себе си, защото го притежаваме като вътрешен потенциал, като възможност за развитие и проявление. Това именно са даровете на Духа. Всички те са по природа невидими, нетленни, неосезаеми, извън времето и пространството, ала същевременно имат и своето материално измерение. Чрез даровете на Духа променяме и себе си, и света към по-добро. Ние живеем в Духа и се радваме на Неговите блага; веднъж получени от Него, следва да се ползваме разумно от тях, както и да ги раздаваме на всички нуждаещи се: „Вие сте потопени в Духа. Силата, мощта, пространството, светлината, топлината, всички добродетели, всичко в света и тайните за разкриването на Вселената се дължат на Духа” (Учителят Беинса Дуно).

Най-важната задача на човека е да позволи на Божия Дух да се изяви чрез неговия личен дух. Това е възможно за всекиго от нас, но се превръща в действителност при определени условия: „Когато Духът проникне в човека, той непременно ще се прояви. Няма сила в света, която може да попречи на Духа да се прояви. Но без чистота човешкият дух не може да се прояви в силата си” (Учителят Беинса Дуно). Очевидно най-съществената предпоставка за подобно проявление е душевната чистота, която се изразява в абсолютна чистота на мисли, чувства, слова и постъпки. Брилянтът на Духа не може да заблести изпод редицата обвивки и воали, изтъкани от човешкото невежество, егоизъм и опошляване на свещеното. Само съвършено чистият в Духа става не просто отражател, но и излъчвател на Неговото сияние.

Светият Дух – Третото Лице на християнската Света Троица – е енергийният компонент на Бога. Той е Божествената енергия, която прониква във всичко сътворено, жизненото дихание на Създателя, даряващият живот дъх на Всевишния.

Личният дух е индивидуалният жизнен принцип на всяко човешко същество – проекция на Божия Дух, на жизненото дихание на Бога.

И както Божият/Светият Дух оживотворява цялото творение, така и личният дух оживотворява индивидуалното човешко същество. Мащабите са различни, но принципът на действие е един и същ.

Божият Дух не подлежи на развитие (еволюция), защото е съвършен – Той е самото ядро на Абсолюта. Човешкият дух от своя страна – като еманация на Божия Дух, като лъч от Неговото съвършенство – също е съвършен, но не и абсолютен. Еволюцията на човешкия дух се осъществява посредством душата – неговата проекция в материалния свят. Натрупаните от душата опитности и култивираните от нея добродетели в един момент я довеждат до възможността да преодолее бариерата на материалността, да разреши всички кармични проблеми и отхвърлила окончателно кармичния товар, да продължи еволюцията си в духовната вселена.

Именно душата е тази, която осигурява на човешкия дух търсената от него индивидуализация. Тя е, която разтваря пред него дверите на Небесното Царство. Тя е, която в крайна сметка му помага да изпълни предназначението си – да се съедини навеки с Божия Дух при съхранена неповторима индивидуалност.

Така че ролята на душата – която не може да бъде изпълнена без нейните превъплъщения в материалната действителност – е да осигури условията човешкият дух да реализира своята космическа мисия.

Мисията на човешкия дух е да се съедини навеки с Божия Дух – в съвършена хармония и при съхранена неповторима за целия Космос индивидуалност. Тогава „аз” и Отец ми на небесата ставаме Едно, за да бъдем завинаги неразделна Цялост, окъпана от блясъка на Абсолютната Светлина и Всеобхватната Любов.

Константин Златев