четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Връзки и взаимоотношения на учението на Петър Дънов с християнството



Що се отнася до християнството, то бива смятано от Учителя П. Дънов не за сродна религиозно-философска система, а за същото учение, т. е. поставя се знак за тъждественост между християнското учение и концепцията на П. Дънов. Последният обяснява различията между двете теоретични схеми с твърдението, че не всичко, изречено от Иисус Христос, е записано в четирите канонически евангелия (от Матей, Марк, Лука и Йоан Богослов). Така също – според него – и някои от записаните проповеди и поучения на Спасителя се нуждаят от съвременна интерпретация. Като цяло бива възприета фундаменталната теза, че учението на ББ в редакцията на П. Дънов осветлява евангелските истини и Христовото благовестие от окултни позиции, за да могат да бъдат правилно разбрани и приложени. Особено внимание в този аспект на осмисляне бива обръщано на ап. Павел, за когото се смята, че е бил окултист, и то от най-висок ранг (впрочем теософите твърдят, че ап. Павел е въплъщение на един от Великите Учители на земната Йерархия – Иларион).

Най-съществената разлика между схващанията на П. Дънов и християнското учение е концентрирането на вниманието на Словото на първия върху човека (допирни точки с антропософията на Р. Щайнер) и вярата, че той може със собствени сили да поеме духовно-нравственото си развитие и да установи“Царството Божие на Земята”, да очисти всичките си грехове, живеейки според Божия закон. Ролята на човека, в съответствие с възгледите на П. Дънов, е по-значима от това, да следва предопределението на съдбата. Учителят на ББ у нас допуска по-голям потенциал на човека, защото човешката душа е част от Бога, първична Божия искра. Когато в живота бъде приложено учението на Любовта, което е истинското Христово учение, тогава ще настане и “Царството Божие на Земята”.
От позициите на християнския църковно-богословски критичен анализ теоретичната система на Учителя П. Дънов може да бъде определена като еклектическо учение, състоящо се от мирогледни принципи, насочени към подобряване живота на отделната личност и на човечеството като цяло. От друга гледна точка: практическата философия на П. Дънов, макар и пронизана от духа на ранното християнство, не е нито богословие, нито учение на Църквата. В беседите на Учителя на ББ не липсват критики към онези свещенослужители, които са се отдалечили от светлината на Евангелието и са се примирили с церемониалното възприемане на Христовото Слово.
Като развива своето учение, Учителят П. Дънов набляга на твърдението, че изхожда от духа и основните начала на истинското християнство, че той възсъздава Христовото учение в неговия чист вид, както то е проповядвано и разбирано от самия Иисус Христос и от първите отци и учители на Църквата. Нещо повече – той го допълва с онова ново, което Спасителят “би казал сега” – след 2 000 години, на хората; изяснява онова ново и велико, което иде и сега в света чрез живия и непрестанно творящ в душите Христос, проявяващ се във всичко непреходно и прекрасно, което се ражда и иде в живота.
“Ако Бог е говорил в миналото на хората – казва П. Дънов,- Той и днес говори; ако Той днес не говори, тогава въобще не е говорил. Най-важно е: какво Бог сега иска да каже и казва на хората. Най-важни са “последните писма” на вашия небесен Баща!” Според Учителя П. Дънов Иисус е един от най-добрите ученици на най-великия и единствен Учител – живия Бог, Словото, Христос. Той е постигнал такова духовно съвършенство, така цялостно е хармонизирал и слял Своята воля с Божията и Своя живот с висшия Божествен живот, че се явява съвършен изразител на този Божествен живот, на Божията Воля, Мъдрост и Любов. Той има пълното право да заяви: “Аз и Отец Ми едно сме”; “Който познава Мене, познава Отца Ми”. Ето защо с основание е наречен Христос, Син Божий, Богочовек, велик Учител на човечеството. Иисус учи, че истинският живот, безсмъртието, Царството Божие може да бъдат постигнати чрез проявяване на Божествения живот, изпълнение на волята Божия или чрез активна творческа Любов и култивиране на действително съвършенство. За да придобие човек истинския живот, трябва да се освободи от робството на греха и тъмнината, да се откаже от всичко, което е противно на Любовта и на волята Божия. Той трябва “да изгуби” низшия живот, за да придобие висшия; следва да се свърже с висшия живот, както лозовата пръчка е свързана с лозата; длъжен е да усвои “тесния път” на живота и да се роди наново в дух и истина.
Според Учителя П. Дънов учението на Иисус Христос е окултно по своя характер – неговите дълбоки и основни истини са съставлявали тайно учение на ранното (първото) християнство, което се е предавало от уста на уста, чрез посвещения в т. нар. Христови – малки и големи – мистерии. Тези висши истини са били възприемани посредством дълга подготовка и нравствено издигане; те са ставали обект на лично преживяване и лична опитност, а не само на вяра, и са били преценявани като несъмнена жива действителност. Ето защо истинските християни от периода на ранната Църква са имали моралната сила да следват препоръчвания от Иисус “тесен път”; ето защо те са основавали братски общини, които са просъществували около три столетия; ето защо те са умирали с песни и молитви по арените, разкъсвани от диви зверове.
Ала когато християнството се превърнало в държавна религия (след Миланския едикт на император Константин Велики – 313 г.) – религия, от една страна, на цялата невежествена народна маса, а, от друга – на робовладелците, феодалите, властимащите (на всички, които упражнявали експлоатация, насилие, неправда), тогава то било подложено на изопачаване. Тесният път бил изоставен, тайното учение – забравено. Тогава постепенно било създадено едно удобно християнство, започнали да проповядват и да утвърждават вярата в постигане Царството Божие не на Земята, а на небето, не чрез изпълнение волята Божия и прилагането на Любовта, изключваща всякаква омраза и насилие, и не чрез постигане на истинско съвършенство, а чрез Христовата жертва на Голгота, чрез опростена (до степен на опростенчество) вяра в Христа, чрез осъществяване на чисто външни ритуали и обреди – формална церемониалност. Така се стигнало и до куриозите с обратен знак – индулгенциите и инквизицията. По този начин “тесният път” бил заменен с широкия и удобен път на насилието, неправдата и греха. Но същевременно официалното, институционализирано християнство изгубило своя истински живот и престанало да бъде онзи мощен фактор за всестранно повдигане на човека, каквото било в първите времена от земното битие на Църквата.
Верен на своя метод – да не се занимава с отрицателното в живота, а само да твори и да създава новия живот, – П. Дънов не само не воюва срещу официалната Църква, но и твърде рядко си спомня за нея. Той просто обяснява Христовото учение, разкрива неговия истински смисъл и мощния творчески дух, извиращ от него; възстановява неговите най-красиви и значими традиции и създава в душите истинскажива вяра, способна да внесе великото и новото в живота. Той проповядва прилагането на Христовото учение: отказване от робството на греха и низшия живот и възприемане “тесния път” на духовно-нравственото усъвършенстване, на новорождението, на единението с Бога, чрез всеобхватно изпълнение на Неговата свята воля. Той проповядва и онова ново и велико, което Христос носи днес навред по света и на първо място – в нашите сърца и души.
В заключение: учението на ББ в България и изградената върху неговата основа духовна общност не е нито църква, нито секта. То е Школа, която освен своята философска страна има и (най-вече!)практическо значение за живота. Тази Школа не се уповава на догми и ритуали, осветени от вселенските събори на християнството – затова именно не е църква, макар че ББ никога не е било против никоя църква. Напротив – официалната институция, наречена “християнска Църква” (в конкретния случай БПЦ), се е опитвала да воюва срещу Учителя и Братството. Това учение, предадено от П. Дънов на българския народ и на света, изключва всякакъв фанатизъм, от което следва, че не е секта, нито ерес, както Църквата обикновено предпочита да назовава всяко свободно изповядване на Христовото Слово. Еретик, според Учителя П. Дънов, е всеки, който няма Любов към Бога и към ближния си.
Съществуват три главни клона на Христовата църква, три основни нейни изповедания: римо-католицизъм, православие и протестантство (евангелизъм). Към кое от тези три изповедания или към коя църква Христос би имал предпочитание? Как мислите? Ако отговорим в духа на учението на ББ, в духа на изреченото от Учителя П. Дънов, Христос би приел всеки вярващ в Любовта, от която и да е църква, ако има Любов към Бога и ближния и у когото не е останала и следа от лукавство и фанатизъмТова именно е духът на Новото учение!
Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар