Славянска митология

          Славянската митология е съвкупност от митологическите представи на древните славяни (или праславяните) от времето на тяхното единство (до края на 1-то хилядолетие сл.Хр.). 

        В същност славянски митологически текстове не са се съхранили до наши дни – религиозно-митологическата цялостност на славянското езичество е била разрушена в периода на християнизирането на славянските племена.  Главен източник на сведения за раннославянската митология са средновековните хроники и анали, написани от странични наблюдатели на немски и латински език (относно митологията на балтийските славяни) и от славянски автори (относно митологията на полските и чехските племена), поучения против езичеството (“Слова”) и летописи (относно митологията на източните славяни). Ценни сведения се съдържат също така в съчиненията на византийските писатели (започвайки от Прокопий, VI в.) и в географските описания на средновековните арабски и европейски автори .

Индоевропейските паралели спомагат да отделим архаичните елементи от по-късни иновации, от влиянието на иранската, германската и други евро-азиатски митологии, а по-късно – и на християнството, чувствително трансформирали славянската митология.

  Към по-високото равнище на славянската митология са били причислявани две праславянски божества, чиито имена са достигнали до нас в достоверния си вид – Перун и Велес, а също така и един женски божествен персонаж, чието праславянско име остава неизяснено. Тези божества въплъщават военната и стопанско-природната функция. Те са свързани помежду си като участници в мита за бурята и гръмотевицата: богът на гръмотевицата Перун, обитаващ небето, на върха на планина, преследва своя змееподобен враг, живеещ долу, на земята. Причина за тяхната разпра е похищението от страна на Велес на животни и хора, а в някои варианти – и на жената на гръмовержеца Перун. Преследваният Велес се крие последователно под дърво, камък, превръща се в човек, кон и крава. По време на двубоя с Велес Перун разцепва дървото, нажежава камъка, белязва стрели. Победата му е увенчана с дъжд, донасящ плодородие. Не е изключено някои от тези мотиви да се повтарят и във връзка с други божества, фигуриращи в други, по-късни пантеони и под други имена (напр., Свентовит). Познанията относно пълния състав на праславянските богове от по-високото равнище са твърде ограничени, макар че има основания да предполагаме, че те вече са съставлявали завършен пантеон.

Към по-ниското равнище бихме могли да отнесем божества, свързани със стопанските цикли и сезонните обреди, а също така и богове, въплъщаващи целостността на малки затворени групи или колективи: Род, Чур при източните славяни и др. подобни. Възможно е към това равнище да са се отнасяли и мнозинството от женските божества, притежаващи близки връзки с колективите (родовите общности) (Мокош и др.); в някои случаи те са по-малко антропоморфни, отколкото боговете от висшето равнище.

Елементите от следващото равнище се характеризират с най-голяма абстрахираност на функциите, което позволява понякога да ги разглеждаме като персонификация на членове от основните противопоставяния:специализирани функции, например, Съд. С обозначаването на съдбата, например, Съдба (Участ), Зло, Правда, Кривда, Смърт.

 Към нисшата митология се отнасят различни класове неиндивидуализирани (често и неантропоморфни) зли духове, дяволи и животни, свързани с цялото митологическо пространство от дома до гората, блатото и т.н.: домашни, водни и горски духове, русалки, самовили и самодиви, духове на треската, чумата и мора, кикимори и др. подобни при западните славяни; а от животните – мечка и вълк.

        Човекът в неговия митологизиран ипостас (образ) влиза във взаимоотношения с всички предидущи равнища на славянската митология, особено в ритуалите: ср. Полазник. Праславянското понятие за душа и дух откроява човека измежду другите същества (в частност, животните) и има дълбоки индоевропейски корени.

Универсален образ, синтезиращ всички описани по-горе отношения, представлява при славяните (както и при много други народи) световното дърво. В тази функция в славянските фолклорни текстове обикновено се явяват райското дърво, брезата, яворът, дъбът, борът, калината и ябълката.

 За праславянския период са характерни и многочислени празници, в частност – от карнавален тип, свързани с определени сезони и с помен за мъртвите. Съвпадението на редица характерни детайли (участието на маскирани хора, фарсови погребения) наред с типологическото обяснение прави възможно класифицирането на тези славянски празненства в групата на календарните обреди с маскировка и др. такива. Още ранносредновековни латински източници описват фарсови обреди (в.т.ч. и възпоменателни) както у западните славяни (Козма Пражки и др.), така и у южните (през ХIII в. Димитър Български описва русалии – ритуали за русалки – и изпълняваните по техен случай театризирани действия и танци, характеризирани като непристойни). В неофициалната народна култура тези обреди са се съхранили до ХIХ – ХХ в. във всички славянски традиции: ср. комичните погребения на митологически същества от типа на Кострома, Масленица, Ярила, Мара и др. 

 Съгласно “Повест за годините на времето” княз Владимир Светославович извършил опит да създаде в 980 г. общодържавен езически пантеон. В Киев извън княжеския двор били поставени идоли на боговете Перун, Хорс, Дажбог, Стрибог, Симаргъл (Семаргъл) и Мокош. Главни божества на пантеона били гръмовержецът Перун и “богът на добитъка” Велес (Волос), противостоящи топографски един на друг (идолът на Перун бил издигнат на хълм, а идолът на Велес – в ниското), вероятно заради социалните им функции (Перун като бог на княжеската дружина, а Велес – на цялата останала Рус). Единственият женски персонаж в киевския пантеон – Мокош – е свързан с характерни женски занимания (особено с преденето). Другите богове от този пантеон са по-малко известни, но всички те имат отношение към най-общите природни функции: Стрибог очевидно е бил свързан с ветровете, Дажбог и Хорс – със Слънцето, Сварог – с огъня.След като княз Владимир приел християнството през 988 г. и покръстил в него цяла Русия, това довело до унищожаване на идолите и забрана на езическата религия и нейните обреди.

 В славянската митология стопанът е дух на починал праотец, който е бил толкова привързан към него и към дома, че след смъртта си е останал да се грижи за бъдните поколения. Народната традиция почита високо стопана. На много места в България по празници все още му оставят храна, а преди всяко ново семейно начинание приготвят специална “стопанова гозба” и с роднини и приятели празнуват и отправят молби към него, за да вървят както трябва нещата под техния покрив. Някога, когато семейството се местело в нов дом, жените взимали живи въглени от старото огнище, занасяли ги в новото жилище и измолвали от домашния дух да се засели там. Стопанът, разбира се, си има стопанка – женски домашен дух, познат в руския фолклор с леко обидното у нас име “кикимора”.Кикимората – добре е да се знае – има нелек характер. Ако домакинята е усърдна и къщовница, кикимората по цели нощи й помага в домакинската работа и вдъхва спокоен сън на малките деца, за да може и стопанката да си почине. Но ако домакинята е немарлива, кикимората по цели нощи стене, разхвърля, пакости и мърси и дори буди децата посред нощ и ги плаши. Според фолклористите образът на кикимората е възникнал като олицетворение на духа на починала по-стара домакиня от същия род. Когато се е случело основателката на рода да умре, наследниците й предполагали, че духът й остава в дома, за да бди над порядъка в него, като подтиква наследничките си да си вършат съвестно работата. В подкрепа на подобно предположение е съставката “-мора” в името на Кикимора, с която дума славяните обозначавали душите на умрелите.