ДУХОВНИ УЧЕНИЯ И РЕЛИГИИ

  Боже, сам съм и не Те моля за нищо.
Не прошепвам името си в Твоето ухо.
Не чух какво иска светът от мен.
Започнах със своите блянове и фантазии,
а сега стоя поразен,
откривайки милостта Ти да се лее в мен.
Срамувам се от себе си, когато Ти ме зовеш
  с безкрайна сладост.
Разбирам Твоя повик: "Събуди се, о пробуди се!
Не позволявай времето да минава напразно! Не Ме мами!"
Да, Боже, всяка крачка, която правя заедно с Теб
  е изпълнена с радост!
Ще внимавам да не падна. Имай милост към мен, Боже!

Vedanta
 Славянска митология

          Славянската митология е съвкупност от митологическите представи на древните славяни (или праславяните) от времето на тяхното единство (до края на 1-то хилядолетие сл.Хр.). 

        В същност славянски митологически текстове не са се съхранили до наши дни – религиозно-митологическата цялостност на славянското езичество е била разрушена в периода на християнизирането на славянските племена.  Главен източник на сведения за раннославянската митология са средновековните хроники и анали, написани от странични наблюдатели на немски и латински език (относно митологията на балтийските славяни) и от славянски автори (относно митологията на полските и чехските племена), поучения против езичеството (“Слова”) и летописи (относно митологията на източните славяни). Ценни сведения се съдържат също така в съчиненията на византийските писатели (започвайки от Прокопий, VI в.) и в географските описания на средновековните арабски и европейски автори .

Индоевропейските паралели спомагат да отделим архаичните елементи от по-късни иновации, от влиянието на иранската, германската и други евро-азиатски митологии, а по-късно – и на християнството, чувствително трансформирали славянската митология.

  Към по-високото равнище на славянската митология са били причислявани две праславянски божества, чиито имена са достигнали до нас в достоверния си вид – Перун и Велес, а също така и един женски божествен персонаж, чието праславянско име остава неизяснено. Тези божества въплъщават военната и стопанско-природната функция. Те са свързани помежду си като участници в мита за бурята и гръмотевицата: богът на гръмотевицата Перун, обитаващ небето, на върха на планина, преследва своя змееподобен враг, живеещ долу, на земята. Причина за тяхната разпра е похищението от страна на Велес на животни и хора, а в някои варианти – и на жената на гръмовержеца Перун. Преследваният Велес се крие последователно под дърво, камък, превръща се в човек, кон и крава. По време на двубоя с Велес Перун разцепва дървото, нажежава камъка, белязва стрели. Победата му е увенчана с дъжд, донасящ плодородие. Не е изключено някои от тези мотиви да се повтарят и във връзка с други божества, фигуриращи в други, по-късни пантеони и под други имена (напр., Свентовит). Познанията относно пълния състав на праславянските богове от по-високото равнище са твърде ограничени, макар че има основания да предполагаме, че те вече са съставлявали завършен пантеон.

Към по-ниското равнище бихме могли да отнесем божества, свързани със стопанските цикли и сезонните обреди, а също така и богове, въплъщаващи целостността на малки затворени групи или колективи: Род, Чур при източните славяни и др. подобни. Възможно е към това равнище да са се отнасяли и мнозинството от женските божества, притежаващи близки връзки с колективите (родовите общности) (Мокош и др.); в някои случаи те са по-малко антропоморфни, отколкото боговете от висшето равнище.

Елементите от следващото равнище се характеризират с най-голяма абстрахираност на функциите, което позволява понякога да ги разглеждаме като персонификация на членове от основните противопоставяния:специализирани функции, например, Съд. С обозначаването на съдбата, например, Съдба (Участ), Зло, Правда, Кривда, Смърт.

 Към нисшата митология се отнасят различни класове неиндивидуализирани (често и неантропоморфни) зли духове, дяволи и животни, свързани с цялото митологическо пространство от дома до гората, блатото и т.н.: домашни, водни и горски духове, русалки, самовили и самодиви, духове на треската, чумата и мора, кикимори и др. подобни при западните славяни; а от животните – мечка и вълк.

        Човекът в неговия митологизиран ипостас (образ) влиза във взаимоотношения с всички предидущи равнища на славянската митология, особено в ритуалите: ср. Полазник. Праславянското понятие за душа и дух откроява човека измежду другите същества (в частност, животните) и има дълбоки индоевропейски корени.

Универсален образ, синтезиращ всички описани по-горе отношения, представлява при славяните (както и при много други народи) световното дърво. В тази функция в славянските фолклорни текстове обикновено се явяват райското дърво, брезата, яворът, дъбът, борът, калината и ябълката.

 За праславянския период са характерни и многочислени празници, в частност – от карнавален тип, свързани с определени сезони и с помен за мъртвите. Съвпадението на редица характерни детайли (участието на маскирани хора, фарсови погребения) наред с типологическото обяснение прави възможно класифицирането на тези славянски празненства в групата на календарните обреди с маскировка и др. такива. Още ранносредновековни латински източници описват фарсови обреди (в.т.ч. и възпоменателни) както у западните славяни (Козма Пражки и др.), така и у южните (през ХIII в. Димитър Български описва русалии – ритуали за русалки – и изпълняваните по техен случай театризирани действия и танци, характеризирани като непристойни). В неофициалната народна култура тези обреди са се съхранили до ХIХ – ХХ в. във всички славянски традиции: ср. комичните погребения на митологически същества от типа на Кострома, Масленица, Ярила, Мара и др. 

 Съгласно “Повест за годините на времето” княз Владимир Светославович извършил опит да създаде в 980 г. общодържавен езически пантеон. В Киев извън княжеския двор били поставени идоли на боговете Перун, Хорс, Дажбог, Стрибог, Симаргъл (Семаргъл) и Мокош. Главни божества на пантеона били гръмовержецът Перун и “богът на добитъка” Велес (Волос), противостоящи топографски един на друг (идолът на Перун бил издигнат на хълм, а идолът на Велес – в ниското), вероятно заради социалните им функции (Перун като бог на княжеската дружина, а Велес – на цялата останала Рус). Единственият женски персонаж в киевския пантеон – Мокош – е свързан с характерни женски занимания (особено с преденето). Другите богове от този пантеон са по-малко известни, но всички те имат отношение към най-общите природни функции: Стрибог очевидно е бил свързан с ветровете, Дажбог и Хорс – със Слънцето, Сварог – с огъня.След като княз Владимир приел християнството през 988 г. и покръстил в него цяла Русия, това довело до унищожаване на идолите и забрана на езическата религия и нейните обреди.

 В славянската митология стопанът е дух на починал праотец, който е бил толкова привързан към него и към дома, че след смъртта си е останал да се грижи за бъдните поколения. Народната традиция почита високо стопана. На много места в България по празници все още му оставят храна, а преди всяко ново семейно начинание приготвят специална “стопанова гозба” и с роднини и приятели празнуват и отправят молби към него, за да вървят както трябва нещата под техния покрив. Някога, когато семейството се местело в нов дом, жените взимали живи въглени от старото огнище, занасяли ги в новото жилище и измолвали от домашния дух да се засели там. Стопанът, разбира се, си има стопанка – женски домашен дух, познат в руския фолклор с леко обидното у нас име “кикимора”.Кикимората – добре е да се знае – има нелек характер. Ако домакинята е усърдна и къщовница, кикимората по цели нощи й помага в домакинската работа и вдъхва спокоен сън на малките деца, за да може и стопанката да си почине. Но ако домакинята е немарлива, кикимората по цели нощи стене, разхвърля, пакости и мърси и дори буди децата посред нощ и ги плаши. Според фолклористите образът на кикимората е възникнал като олицетворение на духа на починала по-стара домакиня от същия род. Когато се е случело основателката на рода да умре, наследниците й предполагали, че духът й остава в дома, за да бди над порядъка в него, като подтиква наследничките си да си вършат съвестно работата. В подкрепа на подобно предположение е съставката “-мора” в името на Кикимора, с която дума славяните обозначавали душите на умрелите.

Джайнизъм: крайна аскеза и лично жертвоприношение

       Когато аскет или мирянин дава обед за следване на джайнисткото религиозно поведение, той произнася следната клетва: "Задължавам се да съблюдавам принципа на равенство". "Аз се отвръщам от вредностни дела според силите си".

         По време на своите първосъздатели джайнизмът бил наричан още шрамана, а и ниргантха. Шрамана – защото бил част от така наречените "шрамански учения", които отричат изцяло Ведите, и ниргантха, защото важното било непритежаване на материални блага и дом за последователите. Навикът на привързаност и омраза трябва да бъде изкоренен. Тази религиозна и философска система проповядва равенство не само за хората, но и за всички същества и на тази основа забранява всяко насилие. Хората, издигнали и осъществили тези идеали, били наричани джини, победители, а религията им постепенно станала известна като джайнизъм.

Джайнистите водят остра борба с ортодоксалната религия и останалите шрамански учения, и особено с будизма. Те непрестанно внушавали, че учението им има много дълбока древност и явно имат основание за това. Според твърденията им техният първи пророк – Ришабха, живял много преди всички шрамански учители. В най-ранната литература от времето на брахманите е споменато съществуването на религиозно общество, обявило се против авторитета на Ведите и практиката на жертвоприношения. Това религиозно общество станало основа по-късно на джайнитската и будистка общности, оглавявани съответно от Махавира и Буддха. Махавира е двадесет и четвъртият и последен пророк на джайнизма, роден с името Вардхамана. Макар и женен с дете, на тридесетгодишна възраст той става монах и скоро приема пълна аскеза и се отказва от всякакво облекло. Той се е отдал на интензивно самонаказание и медитация в продължение на 12 години, като изтърпял много унижения от невежите. Получил просветление на брега на река Раджупалика. Оттогава бил наричан Махавира – велик герой.

Махавира популяризира принципа на неувреждане (ахимса) – на негова основа създава етическо учение за миряни и монаси. Като обосновка на това учение той разработва своята философия на седемте истини.

От V до XII в. са построени много храмове на религията, появили се забележителни литературни произведения и предмети на изкуството – те заемат внушително място в културното наследство на Индия. До днес основни крепости на религията остават Гуджарт, Катявар и част от Раджастан на север – там преобладава сектата шветамбара, а Майсур и Хайдарабад на юг със сектата дигамбара. Това са двете главни секти на джайнизма. Разликата между тях не засяга основните принципи на религията.         

           Джайнистите вярват, че свещените текстове са разкрити от Сарваджня, всезнаещото същество. Те имат строго определени принципи, трябвало да водят хората към точно определени цели – сварга и мокша. Свещените текстове дават точна информация за природата на света и изясняват четирите стремежа на човешкия живот, а те са: дхарма (религиозно поведение); артха (богатство); кама (удоволствие); и мокша (освобождение).

Сектата дигамбара не признава уточнените свещени текстове от провелия се в Паталипутра събор, където били създадени първите десет от четиринадесетте оригинални свещени текста (пурви) в дванадесет части, наречени анги, и било разрешено на проповедниците да носят бели дрехи. На втория вече се утвърдили текстове, обслужващи главно дигамбара, защото от V в.сл.Хр. сектата шветамбара вече започнала да се размива поради голямата си близост с индуизма.

            Цялото учение на Упанишадите се съдържа в израза: "Тат твам аси" („Това си ти”), а цялото учение на джайнизма може да бъде изразено така: "Бъди преди всичко човек, защото царството на Бога принадлежи на човеците".

        За да бъде разбрано учението на джайнизма, трябва най-напред да се разбере неговият етически смисъл. Най-важни са равенството и принципът на ненасилието (ахимса). За джайнизма концепцията за равенство (самая) е равна на тази за Брахман в Упанишадите; джайнистките свещени текстове имат 12 части, самая е тази, която заема първо и най-видно място. Според джайнистите всички различия между едно същество и друго се дължат на закона на карма, а не са вътрешно присъщи. Оттук е ясно, че и най-малкото развито същество, като растението, може да се развие в човешко същество и чрез духовна еволюция да получи абсолютна свобода от преражданията и обратно – човекът може да се върне до положението на растение. Самото равенство не е в равните възможности на съществата, а в тяхната еднаква духовна основа, в Атман (личния дух), когото еднакво въплъщават, но в различна степен разкриват всички същества.

        Джайнистите създават своя наука за Атман, за карма, за поведението (чаритра) и за Вселената (лока). Джайнизмът се оформя като особена школа със свой оригинален принос в индийското религиозно мислене, по редица основни положения обаче той е близък до индуизма и будизма. Той приема напълно кармичния закон, принципа за прераждането и идеала за крайната цел на човешкото съществуване, освобождението от преражданията. Според джайнистите след пълното овладяване на карма и разкъсването на веригата на преражданията Азът съществува в своята върховна чистота, като сиддха – парамещин, притежаващ безкрайна способност за възприемане, безкрайно знание, безкрайно блаженство и безкрайна сила. В това свое състояние той е Джина и е идеал за следване от другите.

        За джайнистите всеки реален предмет в света въплъщава в себе си утвърдителен и отричащ аспект – обединени заедно от неговата собствена комплексна природа. Съществува един безкраен процес на промяна – зараждане, развитие и упадък.

Джайнистката метафизика говори за шест субстанции – дравя: джива (душа), пудгала (материя), кала (време), принцип на движение (дхарма), принцип на покои (адхарма) и пространство (акаша) – това са съставните елементи на Космоса.

При джайнизма душата притежава възприятие и знание. Тя не може да има материални и пространствени мерки, не може да се възприеме чрез сетивата, подобна е на Атман. Във Вселената има безброй души и те запазват своята индивидуалност, без да се сливат с някакво върховно същество (за разлика от схващането в Упанишадите).

         Джайнистката метафизика разработва характерно само за нея учение за начина на връзката между материята и душата. Тя създава понятието кармично тяло. То е носител на чистото съзнание, но също е и отговорно за промените на Атман при поредицата прераждания, защото чистотата на Атман се загубва или намалява при свързването си с материята. Кармичното тяло е ядрото, около което се оформя видимото тяло. Видимото се ражда от родители, поддържа се с храна и е предмет на болести, остаряване и смърт. То се изоставя от душата в момента на смъртта.

 Толстоизъм

Граф Лев Николаевич Толстой (1828-1910) е велик руски писател и мислител. Неговите художествени произведения (”Война и мир”, “Ана Каренина”, “Възкресение” и др.) го поставят безспорно в първата редица на гениалните творци в човешката история. В неговото религиозно-философско учение, от друга страна, намира отражение епохата на усиления прогрес на капитализма през втората половина на ХIХ и началото на ХХ в., както и разоряването на патриархалното селячество (след премахването на крепостното право през 1861 г. до 1904 г.). От една страна, той подлага на сурова критика капиталистическите производствени отношения със спецификата на капиталистическото разделение на труда, бичува недъзите на Руската православна църква (Московската патриаршия), разобличава пороците на буржоазно-дворянската държавност в родината си. От друга страна, той проповядва християнско смирение, “непротивене на злото с насилие”, изтънчена форма на религиозност.Върху формирането на религиозно-философския мироглед на писателя са оказали влияние преди всичко християнството, конфуцианството и будизмът, както и някои от идеите на Жан Жак Русо, Артур Шопенхауер и славянофилите. В основата на учението на Толстой лежи понятието “вяра”, което той тълкува в много отношения етико-рационалистично: вярата е знание за това, какво е човекът и какъв е смисълът на неговия живот. Толстой вижда осмислянето на човешкото съществувание в преодоляването на отчуждеността между хората, в свободното ми обединяване един с друг върху основата на любовта, както и в единението им с Бога – върху основата на осъзнаването на Божествения Дух в себе си. В тези постижения от негова гледна точка се състои достигнатият чрез лично самоусъвършенстване идеал на истинското, освободено от историческите извращения вероучение и благовестие на Иисус Христос.
         Според Толстой държавата, частната собственост, Църквата, както и цялата чужда на народа съвременна цивилизация, пречат за реализирането на дадения идеал, като пораждат социални недъзи. В резултат той стига до отричане на държавността (анархизъм; от гр. anarchia – безначалие, безвластие; обществено-политическо течение, което се отнася враждебно към всякаква форма на власт и държавност), на постиженията на науката и културата, идеализира селския труд и общината, общинния начин на живот. В съответствие с вижданията на Толстой човекът е свободен само в личностно-духовната сфера, в служението на Бога (на Доброто, или безусловното “световно невидимо Начало”). Социално-историческият процес бива насочван от Върховното Божество (провиденциализъм; от лат. providentia – Провидение, Промисъл; религиозно-философски възглед, според който развитието на човешкото общество се определя – и в смисъл на движещи сили, и в смисъл на цел – от тайнствени, външни по отношение на историческия процес сили – от Провидение, от Бога) и се осъществява чрез дейността на народните маси. В ракурса на това становище отделната личност, дори царят, е роб на историята (фатализъм; от лат. fatalis – съдбоносен; антидиалектическа мирогледна концепция, според която всички процеси, ставащи в света, са подчинени на господството на необходимостта, която не оставя място за свобода и творчество, и са изначално предопределени).
            Последователи на Толстой – предимно от средите на интелигенцията – правят опит да превърнат нравственото му и социално учение в движение, при това с масов характер. Така възникват толстоистки колонии в Русия, Англия и Швейцария. През 1901 г. Св. Синод на Руската православна църква отлъчва Толстой от Църквата заради декларираните от него възгледи, влезли в остро противоречие с църковно-християнската традиция.
      Религиозното философско учение на Толстой получава широко разпространение в България. Бележити апостоли на толстоизма в нашата страна са: Георги Шопов, Сава Ничов, Христо Досев, Стефан Андрейчин, Димитър Жечков, Димитър Кацаров, Петко Топалов, Миньо Попов, Цанко Цветанов и други. Известно влияние толстоизмът упражнява и върху някои политически дейци като Александър Стамболийски, Димитър Ризов, Найчо Цанов и Димитър Драгиев. Българските толстоисти не правят опити да развият по-нататък схващанията на забележителния руски писател и хуманист. Те приемат неговото учение като завършена религиозно-философска система. Техните усилия са насочени повече към неговото разпространение и популяризиране сред интелигенцията. Българските последователи на Лев Толстой се опитват да реализират социалната философия на своя учител в практическия си живот. Така толстоизмът в България се превръща в практическа, т.е. в морална философия. Апогеят на българския толстоизъм е до октомврийския болшевишки метеж от 1917 г. (наричан по тоталитарно време “Великата Октомврийска социалистическа революция”), а залезът му настъпва след 1935 г., когато спира да излиза теоретичният орган на нашите толстоисти – сп. “Възраждане”.
          Последица от нравственото учение на Толстой е неговото социално учение. То е напълно анархистично.
         Последователите на Толстой възприемат преди всички неговото нравствено учение. Те не са наясно, обаче, че пантеистическото му учение за Бога и за човека подронва устоите на нравствеността. Ако човек е само тяло и частица от живота на Вселената, то безспорно нито една негова изява в ежедневието не притежава нравствена значимост. Ако човек е отговорен само пред себе си и пред окръжаващите го, то фундаментът на морала рухва и усилията за победа над съблазните, злото и греха стават безсмислени. Ако всичко свършва тук, на Земята, би било разумно животът да бъде уреден според себелюбивите прищевки на личността, като се стараем да избягваме единствено човешката присъда.

Даоизъм

 Даоизмът е учение за дао, или за пътя (на нещата). Възниква в Китай през VI – V в.пр.Хр. Негов основоположник е древнокитайският философ Лао Цзъ (Дзъ) (ок.570-ок.490 г.пр.Хр.; според други сведения е роден в 604 г.пр.Хр.). Това име е негов псевдоним и означава на китайски език буквално “Старият учител” (в действителност “Лао” означава “Старият”, а “Дзъ” или “Цзъ” е наставка, изразяваща уважение при назоваването на учител). Иначе собственото му име е Ли Ър (или Ли Боян, Лао Дан). Псевдонимът му “Лао” е съзвучен с “Дао” – понятието-център на неговото учение. Роден е в страната (княжеството) Чу – южно от княжеството Лу, днешната провинция Хънан.
В неговата кратка биография, поместена в “Исторически записки” (гл. 63), е написано, че той е бил историограф-архивар в двора на княжество Чжоу (или Джоу). В преклонна възраст се срещнал с Конфуций, който е негов съвременник. Преданието му приписва 160 или дори 200 години живот. Той призовавал да следваме природата и да живеем естествен живот. В епохата на Тон (VII – IХ в.сл.Хр.) бил канонизиран за светец. Неговите основни идеи са изложени в книгата “Дао Дъдзин” (което може да бъде преведено като “Книга за Пътя и Морала”). Съчинението е незначително като обем – съдържа само 5000 думи, и се състои от 81 раздела (9Х9, 3х3х3х3 – цифри, символизиращи пълнотата и съвършенството). Независимо от малкия си обем това концептуално произведение на Лао Цзъ е оказало твърде голямо влияние върху китайската философска и религиозна мисъл от древността до наши дни. Преданието гласи, че Лао Цзъ съставил или продиктувал книгата “Дао Дъдзин” по искане на пазача на планинския проход Сиен Гу.

Най-важните идеи, заложени в “Дао Дъдзин”, могат да бъдат обобщени, както следва:

·         Всички неща се раждат и изменят благодарение на собствения си “път” – “дао”.

·         В света няма неизменни неща и в процеса на изменението всички те преминават в своята противоположност.

·         Човек е длъжен да следва естествеността на нещата, да се откаже от мъдруване.

Даоизмът се обявявал против господството и потискането на човек от човека, призовавал за връщане към първобитно-общинния живот. Като цяло учението на Лао Цзъ е оказало мощно въздействие върху останалите школи на китайската философия.

В своите философски разсъждения и построения Лао Цзъ е разработил три основни концепции:

1) Дао – естественият път на възникване, развитие и изчезване на всички неща и едновременно материална праоснова на тяхното съществувание.

2) Дъ – това понятие в конфуцианството означава етическа норма, морал, нравствено качество, а при Лао Цзъ то бива тълкувано като постоянно свойство, качество, атрибут на нещата – онова, посредством което бива откривано невидимото и нечутото (недостъпното за зрението и слуха, т.е. за петте човешки сетива) дао, благодарение на което то – дао – се проявява в предметния свят, в света на нещата; някои ученици на Лао Цзъ разбират под “дъ” или превеждат понятието като “енергия”.

3) У-вей (букв. недеяние, бездействие) – оригинална концепция на Лао Цзъ, която обозначава подчинение на естествените процеси, хармония с дао, отсъствие на всякакво действие, противопоставящо се на дао.

Начинът на разсъждение и мирогледът на Лао Цзъ може да бъде илюстриран със следната негова сентенция: “Да познаваш другите – значи си мъдър. Да познаваш себе си – значи си просветлен.”

Видни привърженици на даоизма в китайската история са Ян Джу, Ин Вен и Джуан Дзъ, които живели през IV-III в.пр.Хр. Според Ян Джу спазването на естествените закони (дао) на живота ще позволи на човека “да запази цялостно своята природа”. А по думите на Ин Вен то (естествеността на живота) е необходимо също, за да придобие човек мъдрост и да познае истината. Ин Вен смятал, че човешката душа се състои от най-фини материални частици – дзън ци, които идват или си отиват в зависимост от “чистотата” или “замърсеността” на нашия орган на мислене (“син”). Джуан Дзъ наричал мисленето “огледало на небето и земята”. За предмет на познанието той издигнал диалектиката на единното и многото, абсолютното и относителното, постоянното и изменчивото. Обаче Джуан Дзъ се стремял към абсолютизиране на единното в многото, на покоя в движението, към обособяване на дао от нещата, което послужило като идейна основа за формиране на религията на даоизма на границата между старата и новата ера, белязана от рождението на Христос. В този смисъл философията на даоизма трябва да бъде различавана от даоизма като вероучение или религия.

Централното понятие на даоизма, както вече стана дума по-горе, е дао – една от най-важните категории в китайската класическа философия и религиозно-мистично мислене. Първоначално дао означавало “път”, “друм”. По-късно понятието било приложено във философията за означаване “пътя” на природата, на нейната закономерност. Заедно с това дао придобило също смисъл на жизнен път за човека, превърнало се в понятието “етическа норма” (“дао-де”). В мисленето дао означава “логика”, “основание”, “аргумент” (“дао-ли”). Съдържанието на термина “дао” се изменяло успоредно с развитието на китайската философия. Философите с материалистическа ориентация (Лао Цзъ, Сюн Дзъ, Ван Чуи и др.) разглеждали дао като естествен път на нещата, като тяхна закономерност. Идеалистите във философията разглеждат дао като “идеално начало”, “истинно небитие” (Ван Би и др.), като “Божествен път” (Дун Джуншу и др.).

За Лао Цзъ Пътят (дао) не може да бъде сведен в същността си до форма на нравственост или истинно слово, както е при конфуцианството. Пътят чертае тайнствената си посока по силата на своята непрестанно променяща се последователност. В същност това, в което даоизмът упреква другите учения за дао, е, че те не си дават сметка къде е абсолютната истина (в промяната, в непрекъснатата последователност) и оттам погрешно, в противоречие с природата, абсолютизират или нравствеността (конфуцианството), или закона (законниците, легистите), или небето (моистите). За даоистите дао е самото непостоянство и неназовимост, защото път, който можеш да определиш и назовеш, не е истински Път. Тъй като променливостта е заложена в собствената му същност, дао се изплъзва, бидейки постоянна и вечна реалност, от всякакво възможно определяне и характеризиране. Първото значение на дао е “постоянна изменчивост” (да станеш), а второто – “неизменно постоянство” (да бъдеш).

Водещите тези на даоизма относно дао като същност и съдържание и проявленията му в света биха могли да бъдат обобщени по следния начин:

-          Дао няма форма, граници, име; то е непознаваемо и неназовимо.

-          То е главно онова, “което го няма” (у).

-          От онова, “което го няма”, се ражда това, “което го има” (йоу), тоест десетте хиляди неща (природата, светът), към които човекът принадлежи.

-          Иманентно в това, което “го има”, дао е “майката на света”.

-          Неговата сила (дъ) ражда редуването и съчетанието на ин (мрака) и ян (светлината), от което произлизат небето и земята, животът и смъртта и т.н.

-          Човекът не трябва  да се намесва в хода на нещата и да възпрепятства по този начин естествената спонтанност на природата (дзъжан), на недействието (уей у уей, “действие без действие”).

-          Нагаждайки се към пустотата (у) на дао и към не-действието на неговата сила (дъ), човекът, така да се каже, се връща към дао.

Необходимо е да различаваме философския даоизъм (който по характер е космически, индивидуалистичен, антиконформистки, импулсивен, мистичен и елиптичен/=затворен като система/) от религиозния даоизъм (съответно колективен, “месиански”, магически и организиран). Взаимно те не се изключват напълно, но все пак съдбата на религиозния даоизъм следва други пътища на развитие. Именно в религиозния даоизъм Лао Цзъ е обожествен под името Тайшан Лао Цзюн (или Дзюн) – “Върховен Повелител на дао”, било като един единствен Бог, било като част от Божествената йерархическа триада, в която той олицетворява дао, тъй като е осенен от откровение за свещените писания и е спасител на човеците.

Но през II в.сл.Хр. Джан Даолин основава даоистката религия като “единствена и правилна” и става първият Небесен учител Тиеншъ. Тази религия е наречена също “сектата на Петте крини”, понеже всеки неин привърженик трябвало да внесе пет крини ориз, за да се приобщи към нея. Тя се е запазила и до днес чрез наследствен патриархат и сегашният ѝ “Небесен учител” е 64-ти поред.

Като отдава значение и предимство най-вече на телесното и духовното оздравяване на човека, даоистката религия набляга преимуществено на изповедта, покаянието и на методите за продължаване на живота чрез подхранване на “живителния дъх” с помощта на различни храни и определени упражнения с цел да се запази “Едното”. Даоистката религиозна общност, макар и силно бюрократизирана както в духовен и психологически аспект – от цял пантеон външни и вътрешни божества, така и в земен план – от сложна поредица тайнства, по-скоро приема социалната действителност такава, каквато е, отколкото да се стреми да й въздейства. Същностната й роля се изразява преди всичко в това, да разкрива пред всеки, достигнал стадия на посвещаването и зрелостта, естествения ход на нещата (дзъжан), съответствието между елементите и скритите сили на Битието, взаимодействието между ин и ян, а не да упражнява някаква намеса.

Като народна религия, каквато в същност никога не е преставала да бъде, даоистката религия отдава голямо значение на нравствените добродетели и на синовната почит, защото те ни приближават до дао, колкото и малко да са сходни със скритите енергии. В същност става въпрос за една твърде сложна религиозна система – едновременно гностична и практична, чието разбиране за житейска дисциплина държи сметка за нуждите и обичаите на местните общности, чиито привърженици прибягват както до магьосничество и амулети, така и до приношения на боговете и на душите на умрелите. В тези общности продължава търсенето на езотеричното познание като извор на сила и святост.

Тайнството на орфическите мистерии

„Светът може да бъде завладян с лира, не с меч” – така, казват, пророкувал митичният певец, живял някога по нашите земи. Когато Орфей засвирел на своята лира, вятърът утихвал, заслушан в чудодейната музика, птиците спирали в небето, а животните – по горските пътеки, духовете на зверовете се укротявали и те лягали в краката му.
Легендата разказва как Орфей влязъл през Триградското ждрело в подземното царство да дири своята обична съпруга Евридика. Не успял да я спаси и в мъката си спрял да вижда другите жени. Тогава разярените вакханки го разкъсали и хвърлили в реката.Всяка капка от кръвта му се превърнала в нежно планинско цвете – силивряк,
орфеевото цвете. В наше време науката е установила, че то е на над 2 млн. години и може да се възстановява след повече от 30 месеца в хербарий. 
        Някога орфическите мистерии били част от тайни учения, в които били посветени малцина, най-достойните според тогавашните разбирания (гръцката дума mysterion или по-често в множествено число mysteria означава таен култ). Наречени са на Орфей – митичния певец, който произхождал от тракийската аристокрация и живял в Родопите. Според легендата той бил син на тракийския речен бог Еагър и на музата на поезията Калиопа. С песните си възхвалявал божествената природа и се стремял да научи хората да отдават почит на нейните божества.
       Oще като младеж Орфей пътувал до Самотраки, а после отишъл в Египет, където бил посветен от жреците в Мемфис и се обучавал над 20 години в египетските мистерии. След като се завърнал в Тракия, събрал около себе си аристократите и също започнал да посвещава в тайнства.
      Орфей свещенодействал в най-древното светилище на траките в Родопите. Предполага се, че това е свещеният храм на Дионис в Перперикон, където са извършени две изключително съдбоносни за човечеството предсказания.
Александър Велики разбрал, че ще завоюва Азия и света, а римляните – че ще създадат световна империя. По сведения на римския историк Светоний „бащата на римския император Октавиан Август, който водил войската си из отдалечените части в свещената планина на Дионис, се допитал до оракула и жреците му потвърдили, че синът му ще стане господар на целия свят”.

Подобно знамение получил и самият Александър Велики,

когато „принасял жертва на същия този олтар“. През 2008 г. археолози обявиха, че са открили въпросното светилище в Перперикон. Находките показват, че там са ходили на поклонение хора от целия Източен и Източносредиземноморски басейн.
        Съвременната наука смята, че героят е вдъхновил цяла философско-религиозна система, получила в наши дни името орфизъм. Приема се, че тя възниква в Тракия в края на второто хилядолетие преди новата ера. По-късно се разпространява в Гърция и средиземноморския свят.
       Основна за орфизма е вярата в безсмъртието – в живота отвъд или в прераждането. Тракийските орфици вярвали в безсмъртието телом и духом, за тях смъртта била преминаване в отвъдна реалност.
          За гръцките орфици пък безсмъртна била душата, която се прераждала в други тела. Последователите на това учение практикували аскетичен начин на живот, за разлика от тракийците, и също за разлика от тях ползвали свещени текстове (смята се, че досега не е намерена тракийска писменост, което обаче не изключва нейното съществуване).
     Основно божество, почитано от гръцките орфици, е Вакх (Дионис) в двете му хипостази – Загрей и Сабазий. Тракийският орфизъм пък съчетава почитта към хтоничните (земните) и соларните (свързани със Слънцето) божествени сили, животът е започнал от великата Богиня-майка и възпроизводството на Космоса и обществото се основава на цикли, а не на линейно време.
Божидар Савов

                                                                      Развитието на исляма в България

Появата и развитието на исляма в нашата страна се характеризира с изключителната роля, която играе тя в осъществяване стремежите на Османската империя и след това на Турция за османизирането (турцизирането) на българското население. Известно е, че българите-мюсюлмани у нас са в по-голямата си част потомци на българи, станали в миналото жертва на политиката на Османската империя за асимилиране на българското население. Ислямът е онази идеологическа сила в разглежданата епоха, която обуславя основните елементи на обществено-политическия и духовния живот на империята. Нейните поданици се делят не по етнически, а по религиозен признак на мюсюлмани и немюсюлмани (неверници). Официалната политика е чрез насилствено ислямизиране на немюсюлманските народи да бъдат преодолени различията между етническите общности и те да се обединят в една общност върху основата на единна религия. По този начин, използвайки най-различни методи и форми, ислямът е наложен насилствено  като религия сред една част от българите. Ислямизацията е първата крачка в асимилаторската политика на империята. Нейното осъществяване позволява вече сравнително по-лесно да се премине към втория етап на асимилирането – османизирането (турцизирането) на това население, т.е. към постепенното му приобщаване към тюркската етническа общност и откъсването му от българската етническа принадлежност. Поради стратегическото място, което заема България на Балканския п-ов, народът ни е бил обект на особено внимание в тази асимилаторска политика. В продължение на няколко века хиляди българи са били ислямизирани. Част от тях запазват езика си и редица обичаи и традиции. Друга част обаче започва да говори турски език и постепенно да приема и турските мюсюлмански обичаи и обреди. По този начин промяната в религиозното съзнание довежда до промяна и в тяхното народностно самосъзнание и до откъсване от собствения народ. Това е основната причина, поради която мюсюлманите в България остават настрани от идеите на българското Възраждане и от борбите на нашия народ за национална култура и независимост.

След Освобождението от турско робство (1878 г.) българската държава не оценява историческия факт, че повечето от мюсюлманите са българи по своя произход. Отъждествявайки наложената по време на робството постановка за тъждествеността на религиозната с народностната принадлежност, тя се отнася към мюсюлманите като към турци. Това довежда до задълбочаване процеса на тяхното отчуждаване и изграждане като самостоятелна етническа група. По своя генезис (произход) мюсюлманите в България могат да бъдат разделени на четири основни групи. Първата (най-голямата) е на ислямизираните по време на петвековното робство българи. Втората група е на завареното от османските поробители българско население с тюркски произход – татари и др. Третата група е на мюсюлманите-колонизатори, доколкото някои от тях остават в България след Освобождението. Четвъртата група е на част от ромското (циганското) население, което приема исляма за своя религия.

През 1900 г. мюсюлманите у нас са 643 300. От тях най-многобройна е групата на тюркоезичните мюсюлмани (турците) – 531 084, а останалите са българо-мохамедани (помаци) – 20 637, татари – 18 884, и част от циганите. Мюсюлманите представляват 17,18 % от цялото население, което в този момент е 3 744 288. Преобладаващата част от мюсюлманите са сунити и около 10 % от тях са казълбаши (алиани). Мюсюлманите живеят основно в Североизточна България и в Кърджалийския и Смолянския район. В следващите десетилетия броят на мюсюлманите и относителният им дял спрямо населението намаляват. Причината е изселванията на стотици хиляди от тях в Турция и по-голямата раждаемост на християнското българско население. Съгласно Берлинския договор (1884) мюсюлманите в България получават пълни права на вероизповедна дейност. Нещо повече, на Турция се дава правото да защитава тези права и това е потвърдено с Цариградския договор от 1913 г., Ньойския договор от 1919 г. и Договора за дружба и сътрудничество между България и Турция от 1925 г. До 1934 г. главният мюфтия на Турция дори има право на мнение при избора на главния и районните мюфтии в страната ни. Това от своя страна дава възможност на Турция да оказва въздействие върху мюсюлманската институция в България и да направлява нейната дейност в насока, изгодна за турската външна политика. При това положение ислямът запазва традиционно силното си влияние сред българското мюсюлманско население. Практически 100 % от него е религиозно. Религиозните норми на поведение са главните, които направляват неговия живот от раждането до смъртта. Целият му бит, всички празници и обичаи са свързани с изискванията на Корана. Шариатските съдилища решават не само религиозните, но и частно-семейните и имуществените дела. Шестнайсетте хиляди ходжи (към 1944 г.) са най-важните и почти единствените им съветници, съдници и авторитети. Те получават образование най-вече в джамийските частни училища, в които преподават имами и които се ръководят от главното мюфтийство. Мюсюлманската институция ръководи и представлява мюсюлманите пред държавата.

През периода 1944-1989 г. продължават изселванията на мюсюлмани в Турция. Общо през този период са се изселили близо 500 000 мюсюлмани, от които 156 410 през 1950-51 г., 114 420 от 1969 до 1979 г. и над 220 000 през лятото на 1989 г. След 1989 г. политическата и религиозната обстановка сред мюсюлманите се променя рязко. Поставен е край на възродителния процес. Възстановени са турско-арабските имена. На мюсюлманите са осигурени политически права, каквито никога не са имали в следосвобожденска България. Възникват политически партии на етническа и религиозна основа. Същевременно икономическото състояние на това население и особено на живеещото в Родопите драстично се влоши. Стотици хиляди мюсюлмани напускат България и се устройват битово и професионално в Турция. По данни на български изселнически организации в Турция до края на 1997 г. броят на изселниците от нашата страна надхвърля 700 000 души. След това до наши дни процесът на изселване продължава, но със значително понижени темпове.

При тази обстановка ислямът разширява влиянието си сред мюсюлманското население. Наред с осигурената реална свобода на религиозна дейност трябва да бъдат посочени още и следните фактори, оказващи благотворно въздействие върху този процес:

·         Дейността на мюсюлманската институция в България – увеличаване броя на имамите (понастоящем около 1000) и на районните мюфтийства; подготовката на имами в Мюсюлманския институт (София), в който се обучават ок. 150 души, и в три средни мюсюлмански училища (Шумен, Русе и Момчилград), в които се обучават ок. 350 души. Стотици младежи са изпратени на религиозно обучение в Турция, Саудитска Арабия, Египет, Сирия, Йордания. Построени са над 100 нови джамии и са възстановени и реставрирани още толкова. Понастоящем броят им у нас е ок. 1200. В тях биват организирани неделни училища за деца, както и неразрешените от закона редовно действащи училища.

·         Дейността на редица сдружения и фондации, създадени след  1989 г. по Закона за лицата и семейството, които водят религиозна и религиозно-просветна работа от ислямски позиции. Такива са фондациите “Ал Уакр ал Ислами”, “Исламик рилиф”, “Интернешънъл исламик рилиф организейшън – България” , “Ал Минар”, “Ир Шаад” и др. Те са свързани със Световната ислямска лига (със седалище в Саудитска Арабия) и с други организации. Има данни, че част от тях са обвързани с фундаменталистки организации от рода на “Мюсюлмански братя”. С техни и на стоящите зад тях организации средства са построени и ремонтирани повечето от джамиите. Те организират нелегално действащи курсове за обучение на подрастващите – в джамии, почивни станции, на летни лагери и пр. Те внасят отпечатана зад граница религиозна литература и организират религиозно обучение в чужбина. Поради фундаменталистката си дейност и нарушаване на нашите закони през 1994 г. им бе отказана пререгистрация. Независимо от това те продължават да действат полунелегално в страната.

·         Движението за права и свободи (ДПС) подпомага религиозната институция с оглед чрез нея да има по-силно влияние върху българските мюсюлмани. То хвърля огромни усилия за задълбочаване на ислямизацията сред българо-мохамеданите и циганите с цел засилване процесите на тяхното турцизиране.

·         Турция провежда целенасочена дейност у нас за разширяване влиянието на исляма и прокарване на нейните панислямистки идеи. За турските фундаменталисти това въздействие е важен канал за продължаване процеса на турцизиране на българските мюсюлмани и тяхното етническо обособяване.

·         Ислямски държави, световни и регионални ислямски организации оказват щедра материална и морална подкрепа на мюсюлманите в страната. От тях ок. 20 организации имат откровено фундаменталистка идеология. Техни са милионите долари, които влизат в България и които те раздават чрез обвързаните с тях гореспоменати фондации или техни привърженици. Техни емисари са плъзнали из страната и най-вече в Родопите и раздават пари и книги, обучават лично децата на специално организирани семинари, проповядват в домовете и джамиите да се спазват строго предписанията на Корана, набират подрастващи за изпращане на обучение в чужбина.

След 1989 г. мюсюлманското изповедание у нас изпадна също в институционална криза, подобна на тази в БПЦ. До голяма степен и тя се дължи на намесата на държавата и конкретно на Дирекцията по вероизповеданията към МС във вътрешно-организационния живот на мюсюлманската общност. На 22.11.1997 г. в София бе проведена обединителна мюсюлманска конференция. На нея присъстваха 1348 представители на джамийските настоятелства, които приеха нов устав и ново ръководство. За главен мюфтия бе избран Мустафа Алиш Хаджи. Обединението е само привидно и на административна основа, сиреч нетрайно. Разделението сред ислямското духовенство и сред вярващите мюсюлмани, обаче, продължава и до днес. Причините за него са от политически (поради обвързаността на отделни политически сили в този конфликт, които се стремят чрез религиозната институция да засилят своето влияние сред мюсюлманите в България) и икономически (поради стремежите за владеене на вакъфските имоти и контролиране на значителните помощи, изпращани в страната ни от ислямски държави и организации) характер. Към тях следва да се добавят и личните амбиции на отделни групи духовници и вярващи.

Вероучението на исляма

В рамките на тази религия са съществували и съществуват множество различни секти и движения и въпреки че между регионите на ислямския свят са налице значителни културни и верови различия, всички последователи на исляма са свързани от обща вяра и чувство за принадлежност към една единна общност (умма).

 Т. нар. “пет стълба на вярата” – основополагащи действия или задължения, общи за всички мюсюлмани, са:

 1) Изповед на вярата (калима): “Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият пророк!” – най-съществената основа на вярата; трябва да бъде изговорена на висок глас, за да стане човек мюсюлманин.

2)  Молитва (салат) – извършва се пет пъти в денонощието (при изгрев слънце, на обяд, след обяд, при залез слънце и преди лягане), с обърнато към Мека лице.

3)   Даване на милостиня (закат).

4)   Пости – от изгрев до залез по време на (свещения) месец Рамазан.

5)  Поклонение (хадж) – от всеки мюсюлманин се очаква поне веднъж в живота си да предприеме поклонническо пътуване до свещения град Мека.

Сред другите основни доктрини на исляма се открояват следните:

 - монотеистичното убеждение в съществуването на един Бог – Аллах, Който е всезнаещ, всемогъщ и всевластен съдия;

- вярата в съществуването на ангели – добри и зли, джинове (същества между ангелите и хората) и пророци, шестте най-видни между които са Адам, Ной, Авраам, Мойсей, Иисус и Мохамед (последен и най-велик от всички посланици на Аллах, “печатът на пророците”).

 Вероучението на исляма е формирано от елементи най-вече на юдаизма, християнството и зороастризма. Според него никой не може да измени предначертаната му съдба – т.нар. Божествена предопределеност или фатализъм. Човек е безсилен пред Аллах, който се разпорежда с участта му. Същевременно постъпките на човека, макар и да зависят от Божието предопределение, се усвояват и вменяват на самия индивид, който е длъжен да отговаря за тях пред съда на Аллах. Ислямът като цяло (с изключение на суфизма) не се стреми да преодолее или преобрази човешката природа, а е насочен към придаване на порядък и освещаване на житейските дадености.

Ислямът налага спазването на определена обредност, на морално-етически предписания за индивидуално и обществено поведение и дейност (Коран 4:40). В Корана ислямът се разглежда като вяра, предписана на Нух (Ной), Ибрахим (Авраам), Муса (Мойсей) и Иса (Иисус), както и на Мохамед (42:11-12). Приемането й означава достоен избор, встъпване в общината (миллет) на Ибрахим и спасение, защото това е най-добрата религия (диин) пред Аллах, който не приема друга освен нея (3:17,79; 4:124; 5:5; 49:17). 

Мюсюлманинът прави разлика между авторитета на Корана и хадисите на пророка Мохамед. Коранът е словото на Аллах, докато с хадисите Мохамед е целял да предаде Корана така, както го е получил, за го разтълкува и да обясни неговото практикуване. Тези тълкувания и действия са известни като Сунна (“Традицията”) на Мохамед. Тя се смята за втория по важност източник на исляма и трябва да бъде в пълна хармония с Корана, който е мерилото и критерият. Ако има някакво противоречие или непоследователност между текстовете на Сунна и Корана, мюсюлманинът следва да се придържа единствено към Корана.

Към най-значимите вярвания на мюсюлманите би трябвало да добавим и следните: Бог (Аллах) е сътворил цялата Вселена. Абсолютното единство и цялата власт са в ръцете на Бога. Аллах е справедлив и милостив. Мохамед е последният от великите пророци. Еврейските пророци (изброени по-горе) и Иисус Христос са негови предшественици. Коранът забранява изобразяването на човешки и животински фигури. Той отрича лихварството, хазарта и консумацията на алкохол и свинско месо. Животът на Земята е изпитание и само подготовка за отвъдния живот. Праведните и смирените ще се издигнат на небето в рая. Гордостта е най-големият грях (очевидна заемка от християнството).

 В Корана се отстоява още: прошка на обидите; въздаване с добро за злото; състрадателно отношение към бедните и угнетените; съчувствено отношение към поробените. От друга страна, в съответствие с ислямския закон (шариа) положението на жената е почти безправно, робско. Достатъчно е мъжът й да й каже: “Ти си разведена!” (три пъти пред свидетели), и бракът се смята за разтрогнат. Но все пак Коранът е смекчил донякъде робското положение на жената, което според патриархалното право на арабите е било много тежко.

За мюсюлманите жизненият избор е просто недвусмислен: или се подчиняваш на Божествените закони и ще заслужиш рая, или избираш неподчинението и ще пропаднеш в ада. Тази дилема до голяма степен ограничава свободата на избора в мислене и поведение. Правосъдието на единствения Бог (Аллах) се разпростира върху целия Космос. Бог е вечен, всемогъщ и всезнаещ. Неговата собствена същност е непознаваема. Нашият свят (дуня), над който се намира най-долното от седемте небеса, е материалната действителност, видимата реалност, в която човек осъществява своето битие в подготовка и като изпитание преди преминаването в отвъдния свят. “Не е животът на света (дуня) освен забава и игра, обителта последна е живот” (Коран 29:64). Терминът “дуня” се използва в значение на средства и предмети, посредством които човек преживява и от които може да се лиши или да ги отмине, отдавайки се на Аллах. Мюсюлманинът е убеден, че сътворяването на Вселената от Аллах има определен смисъл и цел и че животът притежава призвание, което многократно надвишава физическите потребности и материалните дейности на човека. Целта на живота е да се служи на Аллах, т.е. да се познава Аллах, да се следват неговите повели, да се изпълнява неговият закон във всяка област на социалната среда, да се извършват праведни дела и да се избягват лошите. Щом животът има цел и ако човекът е създаден да служи на тази цел, тогава той не може да избегне отговорността. Ако човек се провали в призванието си или злоупотреби с живота си, или пренебрегне задълженията си, той ще бъде отговорен пред Аллах за лошите си дела.

Според мюсюлманската догматика житейският път на човека, животът му (хаят) е ограничен миг, през който вдъхнатата от Аллах душа пребивава във временната и тленна обвивка (често сравнявана от мистиците със затвор) на тялото. Този живот е отдаден предимно на суетата, на надпреварата в умножаването на имуществото и поколението, в неразумно използване на оскъдните възможности, предоставени от преходното материално обкръжение. Мохамед е критичен към този начин на живот и проповядва, че хаят трябва да е преди всичко за подготовка и изпитание, свързано с вечното бъдеще след смъртта и Съдния ден. И понеже според исляма човешката душа е безсмъртна, оттук следва и строгото осъждане на тези, които твърдят, че “няма друг освен живота ни на света” (Коран 45:23), както и Божественото уверение-обещание (посочено по-горе): “Не е животът на света освен забава и игра, обителта отвъдна е живот” (29:64).

Според учението на исляма тялото е майката на душата. Душата не се спуска в утробата на бременната жена някъде отвисоко. Вместо това тя може да бъде оприличена на субстанция от светлина, която лежи като съставка в оплодяващата течност и започва да блести заедно с физическото развитие на зародиша. Откровението на Корана свидетелства, че душата се поражда в ембрионната маса, която започва да се оформя от оплодяващата течност в утеруса (матката). Ислямът учи още, че душата е същността на човешката личност, лежаща в основата на човешките желания, поведения, воля и чувства. Душата е реалност, но в същото време е различна от Бога, който я създава. Душата е феноменологическа същност, фокус на съдбата на личността. Тялото умира, а душата продължава своето съществувание в отвъдния свят. “И не наричайте “мъртви” убитите по пътя на Аллах! Не, живи са! Но вие не усещате” (Коран 2:154). Вечният живот на душата, възкресението на мъртвите са в ръцете на Аллах: “В този Ден ще чуят Вика с истината. Това е Денят на възкресението. Ние съживяваме и Ние умъртвяваме, и при Нас е завръщането” (Коран 50:42-43). “И от Неговите знамения е, че виждаш земята безжизнена. А щом изсипем върху нея вода, тя се раздвижва и набъбва. Онзи, Който я съживява, може и мъртвите да съживи. Той над всяко нещо има сила” (41:39). След смъртта на тялото душата се явява пред Аллах – върховния Съдия във Вселената: “Аллах прибира душите по време на смъртта, а на онези, които все още не са мъртви – в съня им. Задържа Той душата на онзи, комуто е отсъдил да умре, и връща другата до определен срок. В това има знамения за хора премислящи” (39:42). В мига на смъртта връзката между душата и тялото се прекъсва напълно. Отделянето на душата от тялото в съня е привидно, временно. Действителното и привидното отделяне на душата от тялото при смъртта и в съня е доказателство за това, че Аллах има силата да умъртвява и да съживява и че Той притежава способността да възкресява и след смъртта.

В доктрината на исляма азаб ал-кабр (от араб. – наказание на гроба) означава междинното изпитание след смъртта до Съдния ден. В Корана то е загатнато (32:21,50-52; 9:101-102), а впоследствие темата е доразвита с подробности. Смята се, че след смъртта ангелите Накир и Мункир изпитват човека за принадлежността му към исляма и за спазването на неговите повели. Праведниците биват оставени спокойни, грешниците се измъчвани, а неверниците – бити. Те (мъртвите) се намират в междинно състояние (барзах), при което телата остават в гробовете, съхранявайки чувствителността (сензитивността) си, а душите биват изпратени било в небесата, било в дълбокия кладенец Барахут. Животът в отвъдния свят се обозначава с термина “ахира” (от араб. – пребивалище на вечността). Вярата в него е тясно свързана с признаването на единствения Бог – Аллах, и Неговото всеприсъствие (Коран 5:70). Животът в ахира е единствено важният и вечен, той е не на плътта, а на душата, върху която обаче личат оставените от деянията й на този свят (дуня) следи. Те ще се разкрият пред Аллах в Съдния ден. Коранът не определя ясно престоя в ахира. Мнозинството мюсюлмански богослови разглеждат ахира като рай (джанна) и ад (джаханнам), като разграничават и преходно място за душите между смъртта и Съдния ден (отбелязаното по-горе азаб ал-кабр).

Като цяло мюсюлманското учение за задгробното състояние на човека и отвъдната участ на праведниците и грешниците има своите корени в юдаизма и християнството, с известни заемки от парсизма. Когато човек умре, душата му вземат споменатите по-горе двама ангели – Мункар и Накир, които претеглят на везни земните му дела и после го водят по мост (сират) – “тънък като косъм и остър като меч”. По него с бързината на мълния преминават всички хора, като неверниците и грешниците ще паднат в пропастта на ада (джаханнам), а праведниците минават свободно и отиват в рая (джанна). Ислямът признава Страшния съд и възкресението на мъртвите. Те щели да възкръснат в такава възраст, на каквато са умрели, и в такова облекло, в каквото са погребани. Описанието на рая изобилства с чувственост и материализъм. Ислямът утвърждава, че небето (раят) е в същност отразеният образ на нашата вяра и добрите ни дела. То не е нещо ново, което ще бъде предадено на човека отвън, а е създадено вътре в него, в съзнанието му. По този начин се подчертава нравственият аспект на безсмъртието. “Ще отредим отвъдния дом за онези, които нито искат да се възгордяват на земята, нито да рушат. Краят принадлежи на богобоязливите. Който дойде с добрина, ще има по-голяма от нея, а който дойде със злина – на вършещите злини ще се въздаде само за онова, което са извършили” (Коран 28:83-84). 

В мюсюлманското богословие терминът “маад” означава възвръщане към изходното положение или състояние. Аллах заявява на пророка Мохамед, че ще го върне до маад – уверение, тълкувано като предвиждане за бъдещото триумфално завръщане на Мохамед в Мека. Схваща се също като настъпване на Съдния ден, като повторно сътворение по Божията воля след това.  Смята се, че Имам Махди е безсмъртно духовно същество, което води по правилния път тези, които желаят това, и за чиято помощ се молят всички вярващи в своите всекидневни молитви. Имам Махди ще разпредели такова неограничено богатство в света, че хората ще откажат да вземат повече. По същия начин той ще дарува всички и с несметни духовни блага. Статутът му ще бъде на велик пророк. Той ще се роди като скромно човешко дете и ще води смирен и самопожертвувателен живот, както и всички други пророци преди него. В друг клон на исляма – исмаилизма, цикличната концепция за историята образува сърцевината на неговата метафизична концепция за време. Исмаилистките писания говорят за голям цикъл от еони, понякога определян като състоящ се от 360 000 години, в който се включват седем цикли на пророчества. Всеки цикъл започва с пророк (наби), който има свой езотеричен представител или имам, като седмият измежду тях довежда големия цикъл до край. Седмият пророк от настоящия цикъл на човечеството се нарича Махди или “Имамът на Възкресението”, който не носи нов закон (шариа), но разкрива вътрешното значение на всички откровения и подготвя идването на новия цикъл. Земята е в навечерието на “Великото възкресение” (киамат ал-киямах), когато човекът и неговият небесен първообраз ще бъдат възвърнати към тяхното първоначално състояние.

Ислям

Ислямът е най-младата от трите съвременни световни религии. Възникнал е през VII в. в Арабия през периода на преминаването на арабските народностни групи от първобитно-общинен строй към класово общество, в навечерието на обединяването им във феодално-теократичната държава Арабски халифат. Ислямът (от арабски език – islam: покорност), или мюсюлманството, е разпространен главно в страните от Близкия и Среден Изток, в Северна Африка, Югоизточна Азия, както и сред някои републики от бившия Съветски съюз – в Средна Азия, Северен Кавказ, Закавказието, Татария и Башкирия. Броят на последователите на исляма в нашата съвременност вече надхвърля 1 млрд. души (според някои сведения – над 1 млрд. и 200 млн.). Броят им продължава да нараства.

Ислямът е монотеистично религиозно учение, чийто създател е Мохамед ибн Абдуллах (ок. 570-632 г.). По негово име религията се нарича още и мохамеданство. Мохамед, известен като търговец, проповедник и държавник, бива почитан от своите последователи като Божий пратеник и последен пророк. Неговото бягство от родния му град Мека в Медина през 622 г. (хиджра) се смята за начало на мюсюлманското летоброене. Според мюсюлманите раждането на Мохамед било предсказано от Иса (Иисус) – Коран 62:66. Той останал рано сирак, занимавал се с пастирство, керванджийство и търговия, което засилило интереса му към вярванията на юдеи, християни и ханифи (съвременници на пророка, последователи на вярата на Ибрахим/Авраам/, постепенно разграничени от Мохамед от юдеите и християните). Към 595 г. се оженил за богатата търговка Хадиджа, която му оказала решаваща подкрепа при последвалите го изпитания. От брака им се раждат двама сина, починали в ранна възраст, и четири дъщери: Зайнаб, Рукая, Ум Кулсум и Фатима. Ок. 610 г. той започва да проповядва вярата в Аллах. Призовава съгражданите си да заживеят по новому, като се подчиняват на посланията, дадени от Бога чрез Мохамед. Тези, които го последват, ще бъдат спасени, а невярващите ги очакват адските мъки в скорошния Съден ден. Около него скоро се оформя група от привърженици, но новата общност е подложена на гонение, като една част от тях са принудени да емигрират в християнска Абисиния (ок. 615 г.). Смъртта на Хадиджа и на чичо му Абу Талиб оставят Мохамед без закрила и го подтикват заедно с група последователи да се преселят в Медина (622 г. – хиджра). Оттук той повежда война срещу върхушката на Мека. Постепенно се оформя общността на т.нар. “правоверни” със своя организация и морал, регламентирани от Божието откровение, съобщавано, тълкувано и прилагано от пророка. През 630 г. той и привържениците му завладяват Мека, почти без да срещнат съпротива. Мохамед разрушава езическите идоли в и около Кааба и я утвърждава като главно мюсюлманско светилище. Очертава се политическата ос Медина – Мека, която под неговото духовно ръководство надделява в Арабия, привличайки номадските племена. През 632 г. той извършва т.нар. прощално поклонение в Мека, при което утвърждава новите ритуали (хаджж – поклонението на мюсюлманите в светите им места) и отправя редица морално-етически наставления. След завръщането си в Медина заболява и умира – според преданието на 08.06.632 г. Живял скромно и оставил незначително лично имущество.

Понастоящем привържениците на исляма преобладават в 36 държави на три континента и тяхната религия разширява обсега си най-бързо в сравнение с останалите световни религии – християнството и будизма.

Със своята поява, оформяне и начално развитие ислямът възприема основните идейни черти и обредност от юдаизма и християнството, съчетавайки ги с арабските вярвания и традиции. Свещена книга за мюсюлманите е Коранът (четиво, писание; от арабската дума “кара’а” – чета). Мохамеданите вярват, че Коранът е Слово Божие, открито на етапи от архангел Джабраил (Гавриил) на Мохамед през месец Рамадан (Рамазан). Всички или почти всички откровения на Мохамед вероятно са били записани от неговите секретари, докато е бил жив, понеже самият той бил неграмотен. Непосредствено след смъртта му са били събрани и така е съставен Коранът. 

Главните религиозни течения в исляма са:

- сунити (ок. 90% от всички мюсюлмани по света) – обхващат четирите ортодоксални школи на ислямското мислене; според тях никой не може да бъде последовател на Мохамед в качествата му на пророк и проводник на Божия глас; този последовател може да бъде само пазител на пророческото наследство, отговорен за управлението на общността от вярващи (умма), и се нарича халиф;

- шиити (по-голямата част от останалите 10% вярващи мюсюлмани) – последователи на Али, братовчед и зет на Мохамед; вярват в 12-те имама, непогрешими тълкуватели на Корана и предводители на мюсюлманите към рая;

- суфии – ислямските мистици;

- исмаилити, уахабити и хариджити.

Най-важното понятие в исляма и център на учението му е шариа – ислямският закон. В религиозното си приложение понятието означава цялостния житейски път, предписан от Бога (Аллах – от арабски език: Богът, т.е. единственият Бог). Докато мюсюлманската теология определя всичко, в което човек трябва да вярва, законът предписва всичко, което той следва да прави – всяка подробност от живота. Шариа е “науката за всички неща – човешките и Божествените” и разделя всички действия на: такива, които са задължителни или наложени; такива, които са похвални или препоръчани; такива, които са позволени или безразлични пред закона; такива, които не са препоръчителни или презрени; и такива, които са забранени.

 Към теоретическия фундамент на исляма е прибавено и учението за предводителството-наместничество (имамат-халифат), смятано за осветено от Бога върховенство над общността на правоверните в името на нейния триумф. 

Джайнизъм: крайна аскеза и лично жертвоприношение

По време на своите първосъздатели джайнизмът бил наричан още шрамана, а и ниргантха. Шрамана – защото бил част от така наречените "шрамански учения", които отричат изцяло Ведите, и ниргантха, защото важното било непритежаване на материални блага и дом за последователите. Навикът на привързаност и омраза трябва да бъде изкоренен. Тази религиозна и философска система проповядва равенство не само за хората, но и за всички същества и на тази основа забранява всяко насилие. Хората, издигнали и осъществили тези идеали, били наричани джини, победители, а религията им постепенно станала известна като джайнизъм.

Джайнистите водят остра борба с ортодоксалната религия и останалите шрамански учения, и особено с будизма. Те непрестанно внушавали, че учението им има много дълбока древност и явно имат основание за това. Според твърденията им техният първи пророк – Ришабха, живял много преди всички шрамански учители. В най-ранната литература от времето на брахманите е споменато съществуването на религиозно общество, обявило се против авторитета на Ведите и практиката на жертвоприношения. Това религиозно общество станало основа по-късно на джайнитската и будистка общности, оглавявани съответно от Махавира и Буддха. Махавира е двадесет и четвъртият и последен пророк на джайнизма, роден с името Вардхамана. Макар и женен с дете, на тридесетгодишна възраст той става монах и скоро приема пълна аскеза и се отказва от всякакво облекло. Той се е отдал на интензивно самонаказание и медитация в продължение на 12 години, като изтърпял много унижения от невежите. Получил просветление на брега на река Раджупалика. Оттогава бил наричан Махавира – велик герой.

Махавира популяризира принципа на неувреждане (ахимса) – на негова основа създава етическо учение за миряни и монаси. Като обосновка на това учение той разработва своята философия на седемте истини.

От V до XII в. са построени много храмове на религията, появили се забележителни литературни произведения и предмети на изкуството – те заемат внушително място в културното наследство на Индия. До днес основни крепости на религията остават Гуджарт, Катявар и част от Раджастан на север – там преобладава сектата шветамбара, а Майсур и Хайдарабад на юг със сектата дигамбара. Това са двете главни секти на джайнизма. Повечето изследователи смятат, че разделянето на двете секти е станало около 200 години след Махавира.

Главното им различие е в дрехите, т.е. до строгостта на аскетизма. Монасите шветамбара носят бели дрехи, дигамбара ходят напълно голи. Джайнисткият монах може да притежава само канче за вода, връзка паунови пера, за да се пази от насекоми, и няколко религиозни книги. Те дисциплинират тялото и ума си чрез понасяне на 22 изпитания – глад, жажда, студ, горещина, ухапване от комари, сексуално въздържание, просия, продължително ходене, продължително седене, лежане върху дъска с гвоздеи и други. Аскетът овладява емоциите си чрез медитация, постига спокойствие и благост в държанието си. Неговите думи са меки, успокояващи, движенията бавни и спокойни. Той е господар на тялото си и е независим от средата. Мислите му са свързани с високи и благородни неща. Монахът например трябва да се движи само денем, за да не сгази неволно насекоми, да диша през марля, за да не вдиша мушици, да не говори за жени, за ястия, кражби и други. Той трябва да бъде обучен да не се вълнува от нищо външно – нито красиво, нито грозно, нито полезно за него. Трябва да е отдаден на медитация и благозвучно рецитиране на свещените текстове. За да притежава непоколебима вяра, монахът трябва да избягва три типа предразсъдъци и осем вида високомерие. Първият предразсъдък е, че къпането в т.нар. свещени реки, изкачването на планини, вървенето през огън създават святост. Другият тип е вярата в богове, надарени с човешки качества, които могат да бъдат молени за земни дарове. Третият тип се отнася до вярата в лъжепророци и лъжеучения. Човек с правилна вяра е чужд на различните видове високомерие – че притежава интелигентност, че произхожда от благородно семейство, че има физическа и духовна сила, че притежава магически способности, че практикува йога, че е външно красив.

Джайнистите вярват, че свещените текстове са разкрити от Сарваджня, всезнаещото същество. Те имат строго определени принципи, трябвало да водят хората към точно определени цели – сварга и мокша. Свещените текстове дават точна информация за природата на света и изясняват четирите стремежа на човешкия живот, а те са: дхарма (религиозно поведение); артха (богатство); кама (удоволствие); и мокша (освобождение).

Цялото учение на Упанишадите се съдържа в израза: "Тат твам аси" („Това си ти”), а цялото учение на джайнизма може да бъде изразено така: "Бъди преди всичко човек, защото царството на Бога принадлежи на човеците".

За да бъде разбрано учението на джайнизма, трябва най-напред да се разбере неговият етически смисъл. Най-важни са равенството и принципът на ненасилието (ахимса). За джайнизма концепцията за равенство (самая) е равна на тази за Брахман в Упанишадите; джайнистките свещени текстове имат 12 части, самая е тази, която заема първо и най-видно място. Според джайнистите всички различия между едно същество и друго се дължат на закона на карма, а не са вътрешно присъщи. Оттук е ясно, че и най-малкото развито същество, като растението, може да се развие в човешко същество и чрез духовна еволюция да получи абсолютна свобода от преражданията и обратно – човекът може да се върне до положението на растение. Самото равенство не е в равните възможности на съществата, а в тяхната еднаква духовна основа, в Атман (личния дух), когото еднакво въплъщават, но в различна степен разкриват всички същества. Принципът на равенство по-късно пронизва евангелието на индуизма – Бхагавад гита. Всички ритуали на джайнизма са формулирани около основния принцип за ненасилие. Те имат странното за нас философско мислене – неабсолютизъм, според който настояването на собствения начин на мислене и приемането му като пълна и последна истина е в противоречие с принципа за равенство. Джайнистите създават своя наука за Атман, за карма, за поведението (чаритра) и за Вселената (лока). Джайнизмът се оформя като особена школа със свой оригинален принос в индийското религиозно мислене, по редица основни положения обаче той е близък до индуизма и будизма. Той приема напълно кармичния закон, принципа за прераждането и идеала за крайната цел на човешкото съществуване, освобождението от преражданията. Според джайнистите след пълното овладяване на карма и разкъсването на веригата на преражданията Азът съществува в своята върховна чистота, като сиддха – парамещин, притежаващ безкрайна способност за възприемане, безкрайно знание, безкрайно блаженство и безкрайна сила. В това свое състояние той е Джина и е идеал за следване от другите.

За джайнистите всеки реален предмет в света въплъщава в себе си утвърдителен и отричащ аспект – обединени заедно от неговата собствена комплексна природа. Съществува един безкраен процес на промяна – зараждане, развитие и упадък.

Джайнистката метафизика говори за шест субстанции – дравя: джива (душа), пудгала (материя), кала (време), принцип на движение (дхарма), принцип на покои (адхарма) и пространство (акаша) – това са съставните елементи на Космоса.

При джайнизма душата притежава възприятие и знание. Тя не може да има материални и пространствени мерки, не може да се възприеме чрез сетивата, подобна е на Атман. Във Вселената има безброй души и те запазват своята индивидуалност, без да се сливат с някакво върховно същество (за разлика от схващането в Упанишадите).

Вселената не е нищо друго освен взаимодействие на двете субстанции джива (съзнанието) и аджива (безсъзнателната материя).

Джайнистката метафизика разработва характерно само за нея учение за начина на връзката между материята и душата. Тя създава понятието кармично тяло. То е носител на чистото съзнание, но също е и отговорно за промените на Атман при поредицата прераждания, защото чистотата на Атман се загубва или намалява при свързването си с материята. Кармичното тяло е ядрото, около което се оформя видимото тяло. Видимото се ражда от родители, поддържа се с храна и е предмет на болести, остаряване и смърт. То се изоставя от душата в момента на смъртта. 

За известно време джайнизмът е най-популярната религия в Индия, но липсата на прочути проповедници след Махавира, разделянето му на две секти, липсата на покровителство от управляващите и реформирането на индуизма довеждат до неговия упадък. Обявявайки се против много от принципите на брахманистката идеология и практика, джайнизмът предлага на своите привърженици отказ от мирския живот и изключително строг аскетизъм. Това стеснява кръга на последователите му и го превръща в религия с регионален характер.

Екзистенциализъм

 Екзистенциализмът е философско направление, което възниква като опит да бъде създаден нов мироглед, отговарящ на възгледите на буржоазната интелигенция. Наименованието му произхожда от латинското понятие exsistentia – съществуване. Затова именно екзистенциализмът може да бъде определен като философия на съществуването. Идейните му извори са философията на живота (субективноидеалистическо направление на философията, формирано в Германия – Фридрих Ницше, Вилхелм Дилтай, Г. Зимел, и Франция – Анри Бергсон, на границата между ХIХ и ХХ в.; то е опит да бъде преодоляна ограничеността на механистическия материализъм от идеалистически позиции), феноменологията на Едмунт Хусерл (стреми се да превърне философията в “строга наука”, да създаде теоретични основи на научното знание, като отдели в чист вид категориалните основи на научното мислене, прилагайки метода на “феноменологичната редукция” – чрез него “даденото” може да се изчисти от наслоенията, привнасяни от културата, историята и личните фактори) и религиозно-мистичното учение на датския философ Сьорен Киркегор (първоначално романтик; според него истинска философия може да бъде само “екзистенциалната”, т.е. онази, която има дълбоко личен характер; отхвърля “научния начин на философстване” като безличен; пожелал надгробният му камък да носи надписа: “Онзи индивидуалист”).

Различаваме два основни вида екзистенциализъм: атеистичен (с главни представители Мартин Хайдегер, Жан-Пол Сартър, Албер Камю, С. дьо Бовоар) и религиозен (теистичен; съответно с главни представители Габриел Марсел, Карл Ясперс, Николай Бердяев, Лев Шестов, Мартин Бубер). Ще ги разгледаме подробно по-долу. Екзистенциализмът се поражда като песимистичен мироглед, който си поставя въпроса: как трябва да живее човекът, загубил либерално-прогресистките си илюзии, пред лицето на историческите катастрофи? Това учение е реакция срещу рационализма от епохата на Просвещението и немската класическа философия, а също и срещу кантианско-позитивистичната философия, получила широко разпространение до края на ХIХ и началото на ХХ в. Според екзистенциалистите основната черта на рационалното мислене се състои в това, че то изхожда от принципа на противоположността между субекта и обекта. В резултат от това цялата действителност, вкл. и човекът, се представят на рационалиста само като обект на научно изследване и практическо манипулиране, поради което този подход има “неличен”, “безличен” характер. Екзистенциализмът, напротив, е длъжен да се прояви като противоположност на извънличната, “обективна” научна мисъл. По такъв начин екзистенциализмът противопоставя философията и науката.

Предмет на философията (според М. Хайдегер) трябва да стане “битието”, докато предмет на науката е “съществуващото”. Под “съществуващо” се разбира всичко, отнасящо се до емпиричния свят, от който е необходимо да се различава самото битие. Последното бива схващано не опосредено (чрез разсъдъчното мислене), а само непосредно, откривайки се на човека като негово собствено битие, негово лично съществуване, т.е. като екзистенция. Именно в екзистенцията се съдържа неразчленената цялостност на субекта и обекта, която не е достъпна нито за разсъдъчно-научното, нито за спекулативното мислене. Във всекидневния живот човек невинаги осъзнава себе си като екзистенция. Затова е нужно той да се окаже в гранична ситуация, сиреч пред лицето на смъртта. Намирайки себе си като екзистенция, човек за първи път открива и своята свобода. Според екзистенциализма свободата се състои в това, човек да не се проявява като вещ, която се формира под влиянието на природната или социалната необходимост, а да се “избира” сам, да изгражда себе си с всяко свое действие и постъпка. Заедно с това свободният човек носи отговорност за всичко, извършено от него, а не се оправдава с “обстоятелствата”. Чувството на виновност за всичко, което се извършва около него, това е чувството на свободния човек (Н. Бердяев).

В рамките на екзистенциалистката концепция за свободата се развива и протестът против конформизма (от лат. conformis – подобен, съобразен; понятие, обозначаващо приспособленчеството, пасивното приемане на съществуващия ред на нещата, господстващите мнения и т.н.), характерен за еснафа, който се чувства като винт в огромната бюрократична машина, неспособен да измени каквото и да било в хода на събитията. Оттук екзистенциализмът постоянно подчертава човешката отговорност за всичко, което става в историята. Обаче екзистенциалисткото понятие за свободата остава субективистично. То бива разглеждано в чисто етически, а не в социален план. Екзистенциализмът отхвърля рационалното познание като несъответстващо на предмета, с който се занимава философията, и издига метода на непосредното, интуитивно схващане на реалността, като се опира главно на Е. Хусерл (Хайдегер, Марсел, Сартър), Дилтай (Хайдегер, Ясперс), отчасти на интуитивизма на Бергсон. Много екзистенциалисти (напр., Хайдегер в късния период на дейността си, Марсел, Камю и др.) смятат, че по своя метод на познание философията е много по-близо до изкуството, отколкото до науката. Неслучайно екзистенциализмът оказва толкова мощно влияние върху изкуството и литературата на Запад, а чрез тях – и върху разбиранията на значителна част от интелигенцията на развитите западни държави. Социално-политическите позиции на отделните представители на това философско течение са различни и не могат да бъдат поставени под общ знаменател.

Основното понятие на това направление, както вече бе посочено, е екзистенция. То бива разбирано като начин на съществуване на човешката личност. В това значение терминът за първи път е употребен от С. Киркегор. Според екзистенциалистите екзистенцията представлява онова централно ядро на човешкото “аз”, благодарение на което последното се проявява не просто като отделен емпирически индивид и не като “мислещ разум”, т.е. като нещо всеобщо (общочовешко), а именно като конкретна неповторима личност. Екзистенцията не е същността на човека. Според екзистенциалистите (напр., Сартър) същността е нещо определено, предварително дадено, а екзистенцията, напротив, е “открита възможност”. Едно от най-важните определения на екзистенцията е нейната необективируемост. Човек може да обективира своите способности, знания, умения практически – във вид на външни предмети. Той може освен това да направи обект на собственото си разглеждане своите психически актове, своето мислене и т.н., като ги обективира теоретически. Единственото, което се изплъзва както от практическото, така и от теоретическото му обективиране, а с това и от познанието и което по такъв начин не му е подвластно, това е неговата екзистенция. Учението за екзистенцията е насочено както против рационалистическото разбиране за човека, което вижда същността на последния в разума, така и против марксисткото му разбиране като съвкупност от обществени отношения.

Най-важната цел на екзистенциализма е да надмогне, да надхвърли нихилизма (от лат. nihil – нищо; мироглед на абсолютно отрицание, което не е свързано с никакви положителни идеали). Екзистенциализмът, особено в своята светска форма, не само възприема сериозно нихилизма, но е и негов отговор.

Бахайското учение

В основата на бахайското учение са залегнали следните главни принципи, провъзгласени от Баха-у-лла като водещи за нашето време:

 1) Единство на човечеството. Принципът за единство на човечеството е опорна точка и център на бахайското учение. Според техните убеждения световното единство е последният етап в еволюцията на човечеството към духовна и морална зрелост и то ще бъде изградено върху основата на личното признание, че това единство е централен духовен принцип на съвременния живот.

 2) Самостоятелно (независимо) търсене на истината. В съответствие с възгледите на бахаите действително независимото търсене на истината изисква от хората много повече, отколкото сляпото възприемане на вяра, предавана и преподавана от някой друг.

 3) Обща основа на всички религии. Бахаите вярват, че всички големи религии, разпространени по целия свят, имат Божествен произход. Те всички са плод на Божието Откровение на различни места и в различни епохи според развиващите се потребности и способности на хората.

 4) Хармония между наука и религия. Бахаизмът отдава изключително голямо значение на тази хармонична връзка. Баха-у-лла учи, че религията и науката са в хармония една с друга. Според него истинската религия и истинската наука никога не са били в противоречие. Те са допълващи се аспекти на истината.

 5) Равенство между мъжете и жените. Провъзгласено е също от Баха-у-лла и твърде много се различава от традиционния възглед на исляма по този проблем. Баха-у-лла се е постарал да не остави това изявление като идеал или благочестива надежда, а го е вградил като основен фактор в структурата на проповядвания от него социален ред. Той го е подкрепил със закони, които изискват едно и също равнище на образование за жените и мъжете и пълното им равноправие в обществената среда.

 6) Изключване на всякакви предразсъдъци. Според бахайската религия истинското лекарство срещу предразсъдъците е съзнанието за единство на човечеството. Осъзнае ли веднъж човек, че човечеството е единно и представлява едно цяло, той е в състояние да превъзмогне всеки личен предразсъдък.

 7) Всеобщо задължително образование. Баха-у-лла утвърждава тезата, че знанието е един от най-ценните дарове от Бога за човека и онези, които се лишават от възможността да придобият познания, ще живеят по-ограничен живот от другите.

 8) Световен мир. Основно положение в бахайската религия е стремежът за съдействие за единството на човечеството и осъществяването на световен мир.

 Ето и някои други съществени принципи, залегнали в бахайското учение:

 а) Възприемане на един световен спомагателен език.

б) Унищожаване на крайностите при богатството и бедността, т.е. премахване на прекомерното богатство и прекомерната бедност.

в) Учредяване на Световен съд за разрешаване на споровете между нациите и държавите.

г) Прослава на справедливостта като основен принцип в човешкото общество.

д) Възхвала и възторг от делата, извършени в дух на служение в социалната област, издигането им до равнище на богослужение.

е) Религията е бастион за защита на всички народи и нации.

ж) Духовно решаване и на икономическите проблеми.

з) Строго подчинение на правителството в дадена страна.

 Една от сентенциите на Баха-у-лла, която се радва на най-широка популярност сред последователите на бахаизма, гласи: “Не трябва да се гордее онзи, който обича собствената си страна, а този, който обича целия свят. Земята е само една страна и всички хора са нейни граждани.” На друго място в неговите съчинения срещаме мисълта: “Само небесната мощ на Божието Слово, което управлява и надхвърля границите на реалните неща, е в състояние да хармонизира различните мисли, чувства, идеи и убеждения на човешките чеда.”

 Основното ядро от последователи на бахайската религия е съсредоточено в района на Близкия изток. Бахаизмът е възникнал хронологически и исторически върху основата на исляма. В своето развитие, обаче, той е поел посока, в голяма степен дистанцираща го от мюсюлманското вероизповедание.

Бахайската религия е една от най-младите в съвременния свят. Нейните поддръжници я възприемат като Божествено откровение, предназначено за цялото земно човечество. На 10.05.1925 г. ислямският съд в гр. Баба излязъл с решение, че последователите на Баха-у-лла са се отцепили от исляма. Аналогично юридическо постановление, притежаващо и духовно-религиозни последствия, взел и главният мюфтия на Египет на 11.03.1933 г. Оттогава бахаите биват третирани като секта в мюсюлманския свят и са лишени от граждански права. Браковете им били обявявани за незаконни, на децата им не били издавани актове за раждане (които в една ислямска страна са единственият документ за самоличност). И до ден днешен не им е разрешено да заемат длъжности в държавния апарат, училищата им биват затваряни, центровете на дейността им и дори гробищата им се подлагат на разрушаване. Те биват обвинявани в противодържавна дейност и систематично са преследвани от тайната полиция в мюсюлманските държави.

Независимо от всички изброени негативни предпоставки за развитието на бахайската религия броят на последователите на Баха-у-лла нараства бързо. Самите бахаи не разглеждат себе си като секта на исляма, а като самостоятелна световна религия със собствено Божествено откровение. В настоящия момент има около 70 000 центъра на бахаизма в различни части на планетата. Най-многобройни са те в Близкия и Средния изток, но се срещат и в Европа, Африка, Азия, Северна и Южна Америка. Според бахайското учение историята на света се развива в течение на огромни по продължителност цикли. Един от тях е започнал преди ок. 6 000 години с появата на Адам – първия от пророците. Негови последователи са били Мойсей, Кришна, Буда, Заратустра, Христос и Мохамед, чиито учения са съдържали бахайската вяра в ембрионална форма, в зародиш. Последният и най-важният от тези пророци, с най-бележита роля за човечеството, е Баха-у-лла. След него се очаква да дойдат и други подобни Божии пълномощници, но именно Баха-у-лла е бил изпълнението на съществуващото във всички религии обещание за Спасител на света или Месия. Всички текстове, излезли изпод перото на Баха-у-лла, се смятат за свещени от бахаите. Интересното е, обаче, че тяхното буквално спазване не се приема за задължително. Т.е. отдава се приоритет на духа, а не на буквата.

Бахаите полагат много усилия за създаване на местни духовни съвети в нашата страна. По техни данни такива понастоящем има в над 40 населени места. В България често гостуват техни емисари: американци, канадци и други. Общността издава в голямо количество и своя религиозно-просветителска литература – съчиненията на Баха-у-лла (“Книга на увереността”, “Седемте долини”), на Абдул Баха (“Парижки беседи”), на Шоги Ефенди (“Световният ред на бахаите”, “Призив към народите”), както и избрани произведения на Баб. Последователите на бахайската религия разпространяват и множество брошури, разясняващи същността, организацията и целите на бахайската общност, техни послания, призиви и становища по различни обществени проблеми.

Бахайска общност

               

Бахайската религия (или бахаизъм) има своя произход в шиитското направление на исляма. Духовният водач на шиитите носи титлата “имам”. Според тяхното учение последният от имамите в нашата епоха се е “скрил” и ще се върне в “Съдния ден” като “Махди” (“Имам Махди”), т.е. като пратеник на Аллах. Една от шиитските общности в Иран още от първата половина на ХIХ в. започва да проповядва, че очакваният “скрит имам” продължава да поддържа връзки със света и своите последователи посредством четири “врати” (на персийски език – баб=врата), които се въплъщават в определени личности.

Родоначалник на бахайската религия е един от членовете на тази шиитска общност – Али Мохамед (1819-1850). След поклонение в Мека на 23.05.1844 г. той се обявил за Баб, сиреч за представител на  “скрития имам”, за изпълнител на неговата воля и за предтеча, изпратен да подготви пътя и да възвести появата на нова духовна фигура, пълномощник на Аллах. Баб започва да проповядва, че появата на очаквания имам е близка и че за неговото подобаващо посрещане са нужни фундаментални нравствени и социални промени в обществото. Настоява за умерени данъци, обявява се срещу неравенството, за равноправие не само между мъжа и жената, но и между хората въобще. През 1847 г. е хвърлен в затвора, но влиянието му нараства. Негови привърженици заемат още по-радикални позиции за социално равенство и формират въоръжени отряди, които разгромяват войските на местните феодали. От затвора Баб се обявява за очаквания “скрит имам” – Имам Махди. В написаното от него “Разяснение” (“Баян”) провъзгласява, че пророческият цикъл е завършил с неговата поява и че той самият е четвърти пророк след Мойсей, Иисус Христос и Мохамед. Обявява своето “Разяснение” за новото Божествено откровение и върховна истина. Същевременно отхвърля някои задължения на вярващите (например, задължителната ежедневна молитва) и заклеймява върхушката на ислямското духовенство като еретическа. С идеите си и особено с критиката на съществуващото безправие и неравенство Баб обединява множество последователи, които започват да се наричат “хора на разяснението”. На много места избухват бунтове, организирани от негови привърженици. Духовенството на свой ред обявява бабитите за еретици и прокламира джихад (свещена война) срещу тях. През 1850 г. Баб е умъртвен в затвора, а въстанията са потушени. Убити са около 20 000 негови последователи. Този факт обаче превръща бабитите в мъченици в очите на общественото мнение, а социалното въздействие на техния мъртъв водач не изтлява. Делото му е продължено от двама братя, които напускат Иран.

Единият от тях – Мирза Яхя, приема името Субхе Езел (перс. – Утро на вечността) и следва стриктно учението на Баб. Той обаче не приема претенциите на Баб, че е Имам Махди, и с това възгледите му се доближават до тези на имамитите. Неговите последователи понастоящем, наречени езелити, наброяват ок. 80 000 души и населяват най-вече Иран, като малобройни групи от тях има и в Турция и Ирак. Отличителната им черта е спазването на прокламираните от Баб принципи на взаимопомощ и солидарност.

Другият брат – Мирза Хосеин Али (1817-1892), пребивава последователно в Багдад, Истанбул и Одрин и през 1868 г. се настанява в гр. Акка, Палестина (днешен Израел). Приема името Баха Аллах Баха-у-лла или само Баха-у-лла (перс. – Слава на Бога). Поддръжниците му започват да се наричат бахаити. Заради принадлежността си към движението на Баб е подложен на мъчения и хвърлен в затвора. През 1853 г., докато е в затвора, получава откровение, че той е Обещаният, Божият избраник, предсказан от Баб. През 1863 г. в Ризванската градина в Багдад, по време на заточението си там, Баха-у-лла публично провъзгласява, че той е Обещаният. По време на престоя му в Багдад излизат неговите книги “Увереността” и “Скритите слова” (в мерена реч). В 1872 г. той издава “Най-свещена книга”. Постепенно узрява претенцията му, че неговите книги трябва да заместят както Корана, така и “Разяснението” на Баб. В съчиненията му е изразена “лоялност и подчинение на правителството”, толерантност към другите религии, препоръчва се мир, равенство, братство, оказване на взаимопомощ, премахване на държавните граници и се предлага съставяне на световно правителство. Баха-у-лла изпраща много писма до известни владетели от онова време с призиви в този дух и с пророчества за очаквани планетарни събития. Подложен е на непрекъснати преследвания от страна на религиозната мюсюлманска йерархия, която го прогонва от Багдад в Истанбул и Одрин и накрая – в Акка, Палестина (1868). Умира през 1892 г. и тленните му останки почиват в Бахджи, срещу хълма Кармил. Още приживе Баха-у-лла става свидетел как неговата религия се разпространява извън пределите на Персия и Османската империя и прониква в Кавказ, Узбекистан, Индия, Бирма, Египет и Судан. По време на годините, прекарани в затвора, той създава обширно писмено наследство, което – заедно с произведенията на Баб и наследника на Баха-у-лла, Абдул-Баха – представляват обемистото свещено писание на бахайската вяра.

В своето завещание Баха-у-лла определя най-големия си син Аббас Ефенди (1844-1921), известен под името Абдул-Баха (перс. – Слуга на Бога), за своя приемник – ръководител на Бахайската общност, разпространител на учението му и негов единствен упълномощен тълкувател. Абдул-Баха придружава баща си през целия период на изгнанието му, което започва, когато Абдул е на 9 години (1853). Под неговото ръководство бахайската религия се разпространява в САЩ, Канада, Великобритания и Европа. През 1911-1913 г. Абдул-Баха обикаля Стария континент, Сев. Америка и Египет, за да проповядва бахайското учение и да предпази света от предвижданата от него катастрофа. Умира на 28.10.1921 г. в Хайфа и е погребан на хълма Кармил, в същата гробница, където почива и Баб. В завещанието си Абдул-Баха посочва своя внук Шоги Ефенди за Пазител на вярата и ръководител на Бахайската общност. Последният изпълнява тези функции до смъртта си през 1957 г.

Под ръководството на Шоги Ефенди е установен бахайският административен ред (форма на организация на бахайската религия). Бахайското учение се разпространява по целия свят. Енергичната дейност на Шоги Ефенди за утвърждаване на учението в рамките на 36 години, през които той ръководи Бахайската общност, довежда до нарастване на нейния авторитет в планетарен мащаб, както и до повишаване броя на последователите й.

В нашата съвременност според данни на привържениците на бахаизма Бахайската общност е световна религия, обединяваща ок. 5 млн. вярващи от над 360 държави, територии и острови и обхващаща 2100 етнически групи. Бахайската литература е преведена на повече от 740 езика. Най-много бахаи живеят в Иран. Те са постоянен обект на преследване от страна както на сунитското, така и на шиитското духовенство. Отношението към тях е като към секта, отцепила се от исляма. С течение на времето преследването и репресиите, както и неравноправното положение на бахаите в Иран, довеждат до намаляване на тяхната численост. Ясно обособени бахайски общности понастоящем (освен в Иран) има в Ирак, Индия и Йордания. Привърженици на религията живеят също така и в Европа и САЩ. За център на бахаизма се смятат две места в днешен Израел – градовете Акка и Хайфа.

Бахайската общност се управлява в съответствие с общите принципи, провъзгласени от Баха-у-лла, и от създадените от него институции. Тези институции биват ръководени от избираеми органи на международно, национално и местно равнище. Изборният процес изключва наличието на партии и фракции, както и назначенията и борбите за длъжност. На всяко равнище на бахайската администрация решенията се вземат в процеса на консултации, където всеки член на избрания орган има равни права и задължения за самоизява.

От 1963 г. до наши дни на международно равнище Бахайската световна общност бива ръководена от Световен дом на справедливостта. Неговите членове са 9 на брой и се избират с мандат от 5 години от общността на националните духовни съвети. Седалището му се намира в подножието на планината Кармил в Хайфа (Израел), където е и гробът на Баб. Световният дом на справедливостта ръководи развитието на бахайската вяра и световна общност и приложението на учението на Баха-у-лла в условията на динамиката на нашето време.

На национално равнище отговорността за делата на бахайската религия носи национален духовен съвет в състав също от 9 члена. Всяка година бахаите избират делегати за националния конгрес (конференция), на който биват избирани членовете на националния духовен съвет. Функциите му са да мотивира, обединява и координира дейността на бахаите в съответната страна и да ръководи техните общи дела. На местно равнище ръководството на бахайската общност се осъществява от местен духовен съвет (също в състав от 9 члена), който притежава правомощията върху всички местни дела на общността.

Бахайската световна общност е призната от ООН за неправителствена организация (1948), има акредитирано представителство при главната квартира на ООН, както и статут на член със съвещателен глас в Икономическия и социален съвет (ЕКОСОК) и на Детския фонд при ООН (УНИЦЕФ). Освен това множество бахайски национални съвети са включени в списъците на информационните центрове към ООН. Внушителни бахайски молитвени домове (храмове) са издигнати в различни части на света, като седем от тях се открояват над останалите. Те са разположени, както следва: в Панама (Панама), Апия (Западен Самоа), Уилмет (щата Илинойс, САЩ), Кампала (Уганда), Сидней (Австралия), Франкфурт на Майн (Германия) и Ню Делхи (Индия). Общата характеристика на бахайските молитвени домове е, че всички те са с девет страни. Девет е най-голямото едноцифрено число и в бахайската вяра то символизира всеобхватността, единомислието и единството. В молитвените домове се четат или рецитират само свещените писания на бахайската религия и някои по-ранни откровения в съответствие с предварително изготвена програма. Понякога всички присъстващи биват призовани да се потопят в размисъл и да се молят мълчаливо. В храма не са разрешени нито беседи, нито ритуални церемонии. Бахаите предвиждат около своите молитвени домове да изградят и други постройки, предназначени за хуманитарни и социални дейности, като училища и библиотеки за разпространение на тяхното учение, болници за обслужване на страдащите, сиропиталища за изоставени деца, домове за недъгави и възрастни хора.

Юдаизъм

(Празници)

Юдейската богослужебна година се състои от редица празници и пости. Ето по-важните от тях:

Нова година е първият по-голям празник в юдейската година и се пада през септември или октомври. Този празник припомня за сътворението на света и за Божия съд над него. На този ден в синагогата се свири с рог, който призовава за обръщане към Бога. Следващият период от 10 дни е посветен на покаяние.

Умилостивение (Йом Кипур) се смята за най-святия празник в юдейския календар. С него завършва времето за покаяние, което следва Нова година. Този ден се отличава с молитва, пости и публична изповед на греховете. Според традицията това е бил денят, в който първосвещеникът в старозаветните времена е принасял жертва за целия народ и е влизал в Светая Светих на храма или първоначално на скинията. Днес не се принасят жертви в храма, а умилостивението бива търсено единствено чрез покаяние. Благочестивият юдеин пости 24 часа, прекарва целия ден в синагогата и носи бяла дреха като символ на чистотата и на гроба. В края на деня той се смята за духовно новороден.

Празникът Разпъване на шатри (Сукот) следва след деня на умилостивението и трае една седмица. Той е един от трите празника на жътвата (наред с Пасха и Петдесетница). На този празник юдеите си припомнят как Бог ги е снабдявал с всичко необходимо по време на четиридесетгодишното скитане в пустинята. Те строят простички колиби в градините си или при синагогата и в тях приемат храната си и дори понякога спят.

Празникът на Закона (Симхат Тора) следва след празника Разпъване на шатри. В течение на годината в синагогата се прочита целият Закон, петте Мойсееви книги. На този ден се приключва четенето на последната глава от Второзаконие и отново се започва с първите стихове от Битие. Това е радостен празник, на който свитъците на Закона се носят с песни и танци из синагогата.

Празникът на светлините (Канука) съвпада с времето на християнската Коледа. Той е възпоменание за победата на юдеина Макавей над сирийците и повторното освещаване на храма в Йерусалим през 164 г.пр.Хр. Празникът продължава 8 дни, на всеки от които се запалва по една свещ, така че на края горят вече осем.

Пурим. Този празник се отбелязва през февруари или март и припомня за историята на Естир. Пурим означава “жребий” и се отнася до жребия, който Аман е хвърлил, за да реши в кой ден да унищожи всички евреи в персийското царство. В синагогата се чете книгата Естир и колкото пъти се чуе името “Аман”, юдеите шумят и тропат с крака. Пурим се празнува и в къщи, като се канят гости и се носи специално облекло.

Пасхата е най-известният юдейски празник. Той приблизително съвпада с християнското Възкресение Христово и припомня освобождението на народа на Израел от робството в Египет. Празнува се в къщи, като на трапезата се поднасят специални ястия, съхранени от древната традиция. Пеят се песни и се разказва историята на освобождението. Най-малкото дете трябва да попита: “Защо тази нощ е по-различна от всички останали нощи?”, а бащата трябва да разкаже всички събития според книгата Изход. Едно място на масата се оставя свободно и една чаша в повече се оставя за пророка Илия, който се очаква като предвестник на месианската ера. Всякакъв квас се изхвърля от къщата. Вместо обикновен хляб се яде безквасен и затова празникът Пасха е известен още и като “Празник на безквасните хлябове”. След Пасхата следва седемдневен период на траур, който е свързан с неуспеха на юдейското въстание срещу римските окупатори през II в.сл.Хр. и с множеството жертви от чумата по същото време.

Петдесетница се празнува 50 дни след втория ден на Пасхата и припомня за Закона, който Бог дава на Мойсей на Синайската планина. В синагогата биват прочетени Десетте Божии заповеди, а някои юдеи остават будни през цялата нощ, за да пеят за Божия закон. Петдесетница е още и празникът на първите плодове. Затова синагогата се украсява празнично с цветя и се ядат млечни ястия.

Траурен ден (Тишабав). На този ден (деветият поред от деветия еврейски месец Ав, пада се през юли или август) юдеите си припомнят разрушаването на Йерусалимския храм от римляните през 70 г.сл.Хр. Някои свързват същия ден с разрушаването на първия храм от Навуходоносор през 586 г.пр.Хр. Това е ден на траур и пост и всякаква украса се сваля от синагогата.

Кабала

Езотерическата традиция в юдаизма е представена от т.нар. Кабала (от евр. кабалах – приемане, традиция; букв. предание). Според някои тази традиция произхожда още от Адам, част е от автентичното Божествено Откровение и се предава само между посветените, които, от друга страна, са приели и езотерични традиции с чужд произход (вавилонска, персийска и пр.), както и гностически и неоплатонически идеи. Във всеки случай Кабалата обикновено се изучава само от определена възраст нататък, варираща според индивида, под ръководството на посветен учител. Последното е задължително, понеже проникването в дебрите й е опасно за този, който не е асимилирал добре първо езотеричното съдържание (просто, валидно за всички) на Откровението и би могъл да се заблуди, да се уплаши или да пристъпи към магически методи при преследването на скрития смисъл на Откровението, що се отнася до Бога, Вселената, Човека и Спасението.

Кабалата е била систематизирана в Прованс, в Испания и в Германия. Главен кабалистичен текст е книгата “Зохар” (“Сефер ха Зохар” – “Сияйната книга” или “Книга на сийнието”), за чийто автор се смята Рави Симеон бар Йохай  - известен учител от II в.сл.Хр., живял в Галилея (книгата е открита в Испания през ХIII в.). “Зохар” е написана на арамейски език и представлява най-значителното произведение на кабализма – тя е своеобразна Библия на кабалистите. Неин вероятен автор е Мойсей Леонски (Моше де Леон), който обаче е предпочел да я припише на талмудическия мъдрец Симеон бар Йохай. Книгата има формата на алегорическо тълкувание на библейските текстове и съдържа множество сложни текстове поради съответствията и измененията, които внася, изхождайки в общи линии от два основни принципа:

-          Тора говори за обикновени неща, но в същност става дума за други обекти на изследване и разкриване – от по-висш порядък;

-          Всичко в света притежава явен, ала много повече скрит смисъл, който трябва да се търси и разгадава.

Като изразител на мистичното течение в юдаизма Кабалата съединява пантеистическите построения на неоплатонизма и митологемите на гностицизма с юдейската вяра в Библията като свят на символи. Още кабалистическият трактат “Книга на творението”, създаден между III и VIII в.сл.Хр., учи за 32 елемента на мирозданието, към които се отнасят не само 10-те първочисла, но и 22-те букви на еврейската азбука. Кабалата възприема Бога като абсолютно безкачествена (лишена от качества) и неопределима безпределност (Айн Соф). Обаче това “нищо” е едновременно всичко във вещите, в които То излива Своята същност, при което ограничава самото себе си. По този начин Кабалата поставя на мястото на учението за сътворението доктрината за еманациите (излъчвания, проявления). Неопределимият Бог достига до определеност в десетте сефироти, или стадии на Неговото смислово саморазгръщане. Техните имена са: Корона (или Венец), Мъдрост, Разум, Милост, Сила, Състрадание, Вечност, Величие, Основа, Царство. Съотношението на тези Божии атрибути бива изобразявано във формата на “Дърво на Сефиротите”. В своята съвкупност Сефиротите образуват космическото тяло на съвършеното същество на първочовека (прачовека) Адам Кадмон, съсредоточаващ у себе си потенциите на световното битие.

Особен аспект на Кабалата представлява т.нар. практическа Кабала, основана на вярата в това, че с помощта на специални ритуали, молитви и вътрешни волеви актове човек може активно да се намесва в Божествено-космическите процеси на историята (например, да приближи пришествието на Месията), тъй като на всеки “призив отдолу” (от човека) не може да не бъде отговорено с “отзив отгоре” (от Бога). От ХV в. насам интересът към Кабалата се разпространява и сред кръговете на християнските учени в Европа, които се стремят да я синтезират с догмите на християнството в рамките на универсална общочовешка религия (Пико дела Мирандола, И. Рейхлин, Корнелий Агрипа фон Нетесхайм, Парацелз и др.). Близо до Кабалата е стигнал и прочутият мистик Яков Бьоме в своето учение за произхода на вселенския конфликт (между добро и зло) от самата природа на Бога. Влиянието на Кабалата пряко или косвено са изпитали и такива мислители и философи като Г.В.Фр.Хегел, Вл. Соловьов, Н. Бердяев, Карл Густав Юнг, Мартин Бубер и други.

Юдаизъм

          Юдаизмът е монотеистична религия, непосредствен предшественик на християнството. Той е най-старата от трите големи монотеистични религии и лежи в основата както на християнството, така и на исляма. Нещо повече, известно е, че след своето възникване в първоначалния период на световната си мисия християнството е било възприемано като секта в рамките на юдаизма. По своята същност, съдържание и предназначение юдаизмът е религиозното учение на еврейския народ – традиционно и за старозаветните израилтяни, и за съвременната, модерна държава Израел (възстановена през 1948 г. със специално решение на ООН от предишната 1947 г., непосредствено след създаването на световната организация), извоювала своята национална независимост благодарение на ционисткото движение. Източници на еврейското вероучение са преди всичко Старият Завет и Талмудът (сложна схоластична система от правила, предписания и коментари, тълкуващи старозаветните книги). Основно внимание измежду цялата старозаветна книжнина бива отделяно на Мойсеевото Петокнижие, еврейската Тора (от иврит – закон). Баща или родоначалник на богоизбрания израилски народ е Авраам, чието потомство поставя началото на три велики религиозни движения и учения – юдаизма, християнството и исляма. В същност мисията на израилтяните като носители и разпространители на идеята за еднобожието започва от момента, когато по Божия заповед Авраам напуска родния си град Ур Халдейски и се преселва в Ханаан. Тогава Бог му обещава, че ще го направи отец на много народи и ще го издигне за благословение на всички земни племена. От потомството на Авраам произлиза еврейският народ. Когато няколко века по-късно Йахве ги извежда от египетското робство, Той им съобщава, че те са избраният от Него народ, който ще играе специална роля сред останалите народи.Опори на юдейската религия и нейни главни догматически положения са:-          Вярата в единия Бог Йахве (именно тази вяра определя юдаизма като монотеистическа религия – монотеизъм=еднобожие). Бог е Творецът и Владетелят на света. Той е невидим и вечен. Той вижда всичко и знае всичко. Открил е Своя закон (Тора) на юдейския народ и го е избрал за светлина и пример на цялото човечество.-          Очакването на Месия ( Божий Помазаник и Спасител). Той ще спаси Своя народ от всички неволи и страдания и ще го възвиси на заслужената от него висота. Евреите, след като не разпознаха в лицето на Иисус от Назарет дългоочаквания и лелеян Месия, продължават да Го очакват и до днес.-          Убеждението в богоизбраността на еврейския народ.
 В нашата съвременност юдаизмът е държавна религия на Израел, възстановен юридически и в граници, определени от великите сили след II св.война. Понастоящем евреите живеят разпръснати по целия свят – следствие още от погрома, с който завършва тяхното въстание против римската власт през 70 г.сл.Хр., потушено жестоко и безкомпромисно от Тит. В духовно-нравствен план изгнанието им е следствие именно от неприемането на Богочовека Иисус за Месия и разпъването Му на Голготския кръст. В мисленето и вярванията на последователите на юдаизма “светата земя” или “Обетованата земя” Ханаан (Палестина) и особено “свещеният град” Йерусалим винаги са заемали изключително важно място. В наше време Йерусалим е свещен град за три мощни световни религии: християнството, исляма и юдаизма.Юдаизмът разглежда Бога като абсолютно трансцендентен спрямо сътворения от Него свят. Той, обаче, е в състояние, прекъсвайки континуитета (причинно-следствената връзка) на събитията, чрез допълнителни творчески актове пряко да управлява и контролира сътвореното Битие на всички възможни равнища. Йахве притежава Съзнание и Воля; Той действа в съответствие със Своя Промисъл, със Своите планове. Той е Творец и Свръхличност. Неговите 10 заповеди, дадени на Мойсей на планината Синай (Изх. 20 гл.) – т.нар. Декалог, – са задължителни за всички. Бог – Всевишният и Всемогъщият, владее и ръководи и царството на човеците. Това е и основната причина през цялата старозаветна епоха юдейското общество и държавност да носят подчертано теократичен характер (висш Суверен на обществото и държавността е именно Бог – Йахве). Молитвеният дом на юдаизма се нарича синагога – храм на Йахве.

Юдаизмът няма ясно формулирана изповед на вярата. Същественото в тази насока е концентрирано в т.нар. “шема” (от евр. – “слушай”): “Слушай, Израилю, господ, нашият Бог, е един Господ. Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум. И тези думи, които ти заповядвам, да са написани на сърцето ти.” Вярващият юдеин се стреми да обича Бога с цялото си сърце и тази любов се изразява в практическо послушание спрямо Божия закон във всекидневния живот. Оттам “Законът” заема извънредно важно място в живота на евреите. Законът се намира в първите пет книги на Библията – Петокнижието на Мойсей (Тора). Те разказват за откровението, което Бог дава на Мойсей преди около 3500 години. Законът обхваща 613 заповеди и напътствия, които регулират всичко – като се започне от ежедневието, през гражданското право и се стигне до личната хигиена и употребата на определени храни. Различните съществуващи по света юдейски общности в различна степен буквално спазват тези заповеди в условията на модерната цивилизация, в началото на ХХI в. и третото хилядолетие.Решаващо значение за запазването и развитието на юдаизма има синагогата. Най-важният елемент в храма на юдейската религия е ковчежето, което е насочено географски към Йерусалим. В него се съдържат свитъците със закона, които биват прочитани тържествено на богослужението в събота (свещения ден на юдеите). В центъра на синагогата има амвон, от който се ръководи събранието и се прочита законът. Събранията обикновено се ръководят от кантор, а задълженията на равина са да поучава събранието във вярата и да изяснява въпроси от юдейския закон. Той може да се нарича равин, едва когато достигне висока степен на образование в юдейския закон. Богослуженията се водят по реда на еврейския сборник с молитви (сидур). Посетителите в храма обикновено покриват главите си като израз на уважение към Бога.В юдаизма различаваме два аспекта на Закона (Тора) – Писаният закон, от една страна, и Устният закон, от друга страна. И двата произлизат от Мойсей като основоположник на еврейската религия. На иврит Библията или Старият Завет се нарича Танах (абревиатура от началните букви на трите съставящи я части: Тора /Петокнижието/, Невиим /Пророците/ и Кетувим /Писанията или Житиеписци/).Писаният закон е представен съвсем точно в Тора, първата част от Танах, тази “Книга на Обединението”, която представлява самият договор (от евр. берит), свързващ Бога с Неговия народ. Двете останали части (Пророците и Писанията) също произлизат от Свещеното Писание, но нямат същото “значение”, въпреки че те се ползват с целия авторитет на Тора като “Книга на Завета”.Устният закон е това устно тълкувание, което съществува едновременно с писания текст (Тора). Поради Божествения си произход, като даден на Мойсей, той се ползва с толкова висок авторитет, че без него не би могъл да бъде разбран точно писаният текст. Този Устен закон, който в началото не бил предназначен да бъде изложен на хартия, впоследствие бил записан поради изобилието от исторически записки, тълкувания, множество интерпретации и майстори на тълкуването, поради необходимостта да се дефинира точно и конкретно Законът (алаха – “добрия ход” на Закона, нормативна част на Тора, по-специално на Устния закон), поради потребността да се съхранят едно знание и опит, на които размирните времена не биха могли да гарантират вечност.

Първото кодифициране на този Устен закон се нарича Мишна (повторение). То на свой ред било коментирано, което довело до нова редакция, наречена Гемара (завършване), неизменно подплатена със силата и заряда на Устния закон, произлизащ от Мойсей. Съвкупността на тези два елемента – Мишна и Гемара, съставя Талмуда, който съществува в две версии: Вавилонски Талмуд (завършен през V в.сл.Хр. във Вавилонската академия, наброяващ приблизително 12 000 големи страници) и Йерусалимски Талмуд (значително по-сбит, завършен през IV в.сл.Хр. в Юдея). И така, от V в.сл.Хр. до наши дни каноническите текстове на юдаизма са Танах (Старият Завет) + Талмуд.

Будизъм

(Доктрината за аната)

Традицията установява три кръга на учението: за избрани, за общинници и за всички останали. Основавайки своите общини (сангха), Буда се стремял да създаде оптимални условия за онези, които твърдо са решени да работят над разширяването на съзнанието си, и след това да ги изпраща сред хората като учители на живота и първпроходници на световната община. Постоянният контрол над постъпките, думите и мислите, който той изисквал от своите ученици и без който не може да има успех по пътя към усъвършенстването, е почти недостъпен за намиращите се в обичайните условия на живота, където хиляди външни обстоятелства постоянно отвличат стремящия се към целта. Но животът сред хора, обединени от едно стремление, от общи мисли и навици, е бил значителна подкрепа за търсещите, понеже давал възможност без загуба на енергия да се развиват в желаното направление. Буда, който учел, че във Вселената съществуват само корелати, относителности и взаимоотношения, който знаел, че нищо не може да съществува извън сътрудничеството, който разбирал, че егоистичният горделивец не може да строи бъдещето, тъй като по силата на космическия закон той ще се окаже извън потока на живота, носещ всичко и всички към съвършенството – Буда, великият духовен учител, търпеливо полагал основите на общинното начало, предвиждайки в далечното бъдеще осъществяването на грандиозната Световна община. За постъпването в будистката монашеска община трябвало да бъдат изпълнени две правила: отказ от лична собственост и нравствена чистота. Останалите правила засягали самодисциплината и задълженията в общината. Целият живот в общината протичал под знака на строгата дисциплина, тъй като основа на учението на Буда е желязната самодисциплина за обуздаване на безпорядъчните чувства и мисли и за развитие на непоколебима воля.

В будизма бива утвърждаван всеобщият закон на относителността: всяко нещо възниква под въздействието на друго нещо и само предопределя появата на трето. Няма нищо абсолютно постоянно, всичко се променя и се подчинява на принципа на причинността. Оттук именно произтича извънредно важният извод за отричане на индивидуалната душа (доктрината за аната). Затова пък будизмът утвърждава наличието на изначална душа или истинската същност на човека, която представлява основа за просветлението. Будистите я наричат “природа на Буда” и за тях най-важната цел в съществуването им е стремежът към нейната реализация. Те я назовават също така “Не-Разум”, тъй като тя не встъпва в никакви отношения с (егоичния) “аз”. “Във всяко живо същество е Буда. Това е душата. Такава е душата в нейната изначална същност, скрита под покрова на безчислени заблуждения. Ето защо човек не може да я съзре” (Махапаранирвана сутра, 214-215). Успоредно с това будизмът не признава безсмъртието на метафизичната индивидуална душа на човека. Буда отрича съществуването на личен Бог, както и наличието на вечна и неизменна душа. Това означава отрицание на самостоятелната и неизменна душа в личността и във Вселената. Вечно изменящото се съществуване на човека, според будизма, изключва хипотезата за постоянна, неизменна същност – индивидуална безсмъртна душа или дух. Аналогично и Вселената – този комплекс на комплексите в битийната структура – бива обяснена изцяло без потребността или дори възможността да се въведе в нея едно неизменно и вечно Същество, Бог-Творец. Има две доктрини, които са били подлагани от Буда на особено категорично осъждане: 1) утвърждаването на вечна неизменна душа; 2) унищожаването на душата след смъртта. И двете доктрини, според него, се опровергават от закона за причинното зараждане, установяващ, че всички дхарми (елементите на психо-физическия свят) в едно и също време се явяват причини и следствия.

Буда отрича съществуването на неизменна душа в човека и във всичко, понеже в човека и в целия Космос той вижда единствено непостоянство и преходност. Тезисът за непрекъснатост на потока от феномени в Битието и формулата за причинността на зараждането изключват в будизма съществуването на вечна, неизменна душа – както индивидуална, така и световна (принадлежаща на върховното Божество). “В този свят никой не е независим. Всичко, което съществува, зависи от причини и условия. Всяка вещ се намира в зависимост от друга; и вещта, от която тя зависи, на свой ред не е независима” (Бодхичария VI, 26-31). Буда постоянно учел, че няма самостоятелен “аз”, както няма и обособен от “аз”-а свят (до подобни изводи достигат и съвременните учени при разглеждането на изводите от теорията на относителността и квантовата механика, където състоянието на обекта на изследване е в пряка зависимост от наблюдателя, т.е. от субекта на изследването). Няма самостоятелни предмети – обективни реалности, няма обособен живот – а само неразделни корелати, взаимозависимости. Цялата Вселена съществува само поради взаимодействието на своите енергии.Ако не признаваме наличието на неизменна и самостоятелна човешка душа, тогава кое е това в човека, което му създава впечатлението за обладаване на постоянна личност? Отговорът е – тришна или неудовлетвореното желание на битието. Съществото, породило причини, за които то трябва да отговаря, обладавайки въжделение, ще получи ново раждане в съответствие със своята карма. Ражда се ново съединение на скандхи от един и същ комплекс елементи или дхарми, проявили се в дадено време като конкретна личност и, след определен промеждутък от време, отново във формата на друга личност, после трета, четвърта и т.н. до безкрайност. Възниква не трансмиграция, а безкрайно преобразяване на комплекса от дхарми или елементи, казано по друг начин – прегрупиране на елементи-субстрати, влизащи в състава на човешката личност. Върху качеството на новото съединение на скандхи, принадлежащи на новата личност, оказва огромно влияние последното предсмъртно  устремление на предишната личност, което дава направление на освобождаващия се поток, насочен към изграждането на следващата личност. В будизма човекът бива разглеждан като индивидуалност, съставена от многочислени съществувания, но само частично проявена във всяко ново появяване в земен план. Вярата в душата или в егото се смята за такава еретична мисъл, че будистката терминология създава две понятия с цел да заклейми тази идея. Първото е “саккайядиттхи” – “ерес на индивидуализма”. Това е едно от трите основни заблуждения (останалите две са съмнението и вярата в ползата от обреди и церемонии), от които човек трябва да се освободи в първата степен от будисткия път към освобождението. Другото понятие е “аттавада” – учението за душата или егото, разглеждано като отрязък от поредицата причини, водещи към произхода на злото. Тя се класифицира редом с чувствеността, ереста (включва вечността и унищожението) и вярата в необходимостта от обреди и церемонии като една от четирите упадани – главни причини за раждането, упадъка, смъртта, оплакването, болката, мъката и отчаянието.Според учението на будизма личността е само поредица от взаимосменящи се едно друго състояния, но тя си остава, макар и частично, нещо единно и всичките й елементи запазват връзката помежду си. Това, учи Буда, става благодарение на една вътрешна сила (прапти), която осигурява нейната (на личността) цялостност и поддържа в равновесие комплекса, който включва три типа явления: а) физическите характеристики на организма (отделните части, функции и т.н.); б) менталните качества на личността (съзнанието, емоциите, възприятията, т.е. психиката в широк смисъл); в) външните предмети и явления, разглеждани дотолкова, доколкото въздействат върху менталните аспекти (впечатления, спомени, въображение и други психически категории, които отразяват опита, възникнал от общуването с околния свят).В сутрата “Самиюта-никая” е развита следната идея: обикновено се смята, че тялото се променя, а душата е постоянна, но ако се погледне по-внимателно на общоизвестните факти от опита, създава се съвсем друго впечатление. Тялото се променя сравнително бавно, то е в състояние да живее почти столетие, докато душата (психичното състояние на личността) се преобразява всеки миг. Къде е тогава постоянството? Именно наблюденията върху психиката на човешкото същество навеждат най-вече на мисълта за всеобща променливост и илюзорност.В будизма душата може да бъде дефинирана като безсмъртна единствено през призмата на теорията за прераждането, т.е. като преминаване на съвкупност от елементи (обединения на дхарми в скандха) от една инкарнация на човека в друга. Това, което в случая (с цялата му условност) наричаме “душа” (отричана като същност от будизма, който не признава и нейната вечност и неизменност), се проявява в серия от последователни съществувания, преселвайки се в различни тела на минерали, растения, животни, хора или висши същности. В зависимост от нравственото естество и качеството на земния живот “душата” може да постигне крайната цел на битието си – нирвана. “Портите на безсмъртието са отворени за всички същества, които имат уши – нека дойдат, видят и повярват” (“Маджхима Никая”, т. 1, с. 170). “Безсмъртието може да бъде постигнато единствено чрез постоянни добри дела, а съвършенството се постига само чрез състрадание и милосърдие”, казва Буда.Философията на будизма може да бъде наречена анализ на отделни елементи, встъпващи в съчетание при образуването на отделен индивидуален поток. Индивидуалният поток се изгражда и се подхранва от неизброимите проявления на човека на Земята, в други планове на Битието и в други светове. Асимилирайки и усвоявайки всички особености на всяко проявление, този поток нараства с нови възможности, видоизменя се, оставайки вечно самозадоволяващ се. Истинската индивидуалност, истинското безсмъртие се заключава в осъзнаването на своето истинно “аз”, съставено от безчислените съчетания на проявленията.Като общо правило хората се завръщат на земята дотогава, докато съзнанието им не надрасне земното равнище. Буда твърдял, че съществуват цели системи от светове с различни качества – висши и низши, и че техните обитатели в своето развитие напълно съответстват на световете, населявани от тях. Светът, в който трябва да се прояви даден човек, също както и качеството на самото превъплъщение, се решава от преобладаването в личността на положителни или отрицателни характеристики. Казано с други думи, това раждане ще бъде обусловено от действителното тежнение (привличане, наклонности) на индивида с определен знак за качество, или по-просто – от кармата му.Надеждата на будизма не е нито в този, нито в отвъдния свят, а е във вечния покой на нирвана. Буда подчертава, че съзнателността на егото е измама. Организираното битие, съзнателното съществуване, доколкото не е безкрайно, е неизбежно свързано с незнание и невежество, оттам – с греха, а оттам – със страданието. “Тогава забрави този глупав и дребнав копнеж по лично щастие”, съветва будизмът. “Тук този копнеж произлиза от невежеството и води към грешност, а тя от своя страна към страдание. Там условията на съществуване са еднакви и всяко ново прераждане ще те оставя невеж и ограничен. Нищо вечно не съществува. Самият Космос умира. Нищо не е винаги такова, каквото е, то се превръща в това, което е. Всичко, което виждаме и усещаме, физически и духовно ще изчезне като всичко останало. Остава само натрупаният резултат от всички наши постъпки, думи и мисли. Затова бъди чист, благороден и с бистра мисъл. Бъди буден, разруши всички свои заблуди и тръгни смело по Пътя, който ще те отведе далеч от неспокойните бурни вълни в безбрежното море на живота – Пътя към Радостта и Покоя на Нирвана, на мъдростта, добротата и спокойствието!”

Будизъм

                                                                                 (Вярвания)

Свещените писания на будизма включват т.нар. Палийски канон (Трипитака): 1) “Виная-питака” – правила, ръководещи начина на живот на будистките монаси и монахини; 2) “Сута-питака” – сборник с най-старите беседи и мисли на Буда; 3) “Абхидхарма-питака” – по-висше учение или философия (будистката теология). Последователите на Махаяна признават също: “Праджняпарамита сутри” – пътеводител към съвършената мъдрост; “Саддхармапундарика” – Лотос на Божествения закон; “Ланкаватара” – разкриване на учението в Ланка.Три основни елемента отличават будизма от останалите религии: признаване непостоянството на света; отсъствие на вечна (безсмъртна) душа и определяне на живота като страдание.

Целта на битието, неговото висше предназначение – нирвана, т.е. освобождаване от собственото “аз”, преодоляване на всякакви връзки със светското и като резултат от това “абсолютно освобождаване” от оковите на двойнствеността – всичко това се разглежда като единствено възможен резултат в процеса на общата изменчивост, който според будизма представлява основата на живота. Самата дума “Буда” не е име, а означава състояние на ума, достигнал най-високата точка на развитие. В буквален превод – “Позналият” или онзи, който обладава съвършено знание и мъдрост.В центъра на будизма, като фокус на учението и отправна точка за духовно-нравственото развитие и усъвършенстване на неговите последователи, стоят т.нар. Четири благородни истини на Буда. Известни са множество интерпретации на тези сентенции. Тук ще предложим своеобразна тяхна есенция, във възможно най-кратък и достъпен вид:1)    Животът е изпълнен със страдание.2)    За страданието има определена причина – човешките желания.3)    Страданието може да бъде прекратено.4)    Съществува определен път за прекратяване на страданието – т.нар. осморен (осмичен, осемстепенен) път.Реализацията в живота на този осемстепенен път довежда до пълно освобождение – нирвана. Пътят от своа страна включва: 1) правилни възгледи; 2) правилни мисли и цели; 3) правилни слова; 4) правилно поведение; 5) правилен начин на живот; 6) правилни усилия; 7) правилна памет и внимание; 8) правилно съсредоточаване, вглъбяване, размишление и покой.Страданието в будизма получава универсален характер, доколкото всичко в света е свързано със страдание. Главна цел на будизма е освобождаване от страданието, излизане от неговия кръговрат. Освобождението се постига не само с добродетелни заслуги, натрупвани през миналите прераждания, но и посредством съществуващата религиозна практика, осъществявана и през настоящия живот на вярващия. Основен метод за постигане на просветление във всички будистки школи е вече посоченият по-горе “среден път”, снемащ противопоставянето между абсолютното и феноменалното битие. Реализацията на средния път се осъществява най-вече посредством медитацията, която е и единственото средство за сливане на личността с космическото тяло на Буда или с космическото съзнание. В резултат от това времето и пространството се сливат и представата за тях изчезва. Важен аспект на будизма е взаимодействието на каноническата екзегетика с ритуалната практика, взаимоотношенията в сангхата (общината на будистките монаси; тук: в широк смисъл – общността от вярващите будисти) и извън нея. Централно място тук заема концепцията за религиозните заслуги. Тя се състои от три части: Буда – Дхарма – Сангха. “Заслуги” (пуния) се натрупват както чрез слушане на поучения и медитация, така и чрез спомняне: за присъствието на Буда в сангхата; за Учението на Буда; за правилния начин на живот в сангхата; за задължителния морален облик на членуващия в сангхата; за радостта от просветлението. Във всички тези заслуги присъстват морално-етическите принципи на любов, милосърдие и ненасилие (ахимса – ненасилие, непричиняване на болка и зло) към всичко живо.

В основата на будизма лежи утвърждаването на принципа за личността, неотделима от окръжаващата я реалност, и признаването на битието като своеобразен психологически процес, в който се оказва въвлечен и светът. Творческо начало, крайна причина на битието се явява психическата активност на човека, определяща както образуването на мирозданието, така и неговия разпад: това е волево решение на “аз”-а, разбиран като духовно-телесна цялост – не толкова философски субект, колкото практически действаща индивидуалност като нравствено-психологическа реалност. От неабсолютното значение за будизма на всичко съществуващо, което не се отнася към субекта, от отсъствието на стремеж у личността да промени действителността следва изводът, от една страна, за това, че Бог като висше Същество е иманентен (вътрешно присъщ) на човека и света, а, от друга – за това, че в будизма липсва необходимост от Бога като Творец, Спасител, Промислител, т.е. въобще като безусловно върховно Същество, трансцендентно спрямо тази общност. Поради изтъкнатото произтича също така и отсъствието в будизма на дуализма между Божественото и небожественото, между Бог и свят и т.н.В учението на Буда не се наблюдава отвлеченост, той никога не противопоставял на съществуващата реалност идеала за мистичен и трансцендентален живот. Не поощрявал стремящите се към отвлечено знание и не прилагащи на практика неговото етическо учение. Когато веднъж един от учениците му го запитал за началото на всички неща, Буда отговорил с т.нар. благородно мълчание. Смятал, че най-важната задача е в утвърждаването на действителността, която ни окръжава, т.е. разглеждането на обектите, както те съществуват около нас, и старанието да подобряваме средата, да съдействаме за еволюцията на всичко в света, а не да губим време за интелектуални спекулации.При трактовката на битието на отделната личност будизмът отстоява тезата за илюзорност на индивидуалното съществуване – личността е само илюзия. Отсъствието на автентична реалност на “аз”-а и света предизвиква “безпокойството” (или “вълнението”) на дхармите. Като следствие възниква отрицанието на съществуването както на материална, така и на духовна субстанция, в частност – отричане реалността на душата (в Хинаяна) и установяване на своеобразен абсолют – шунията (от санскрит – пустота), не подлежащ нито на разбиране, нито н (а обяснение (в Махаяна). Нравственият идеал на будизма е дефиниран като абсолютно непричиняване на вреда на всичко окръжаващо ни (ахимса), произтичащо от обща мекота, доброта и чувство за съвършена удовлетвореност. Страданието и освобождението са различни състояния на единното битие: страданието е състояние на проявеното битие, а освобождението – на непроявеното. Едното и другото, бидейки неразделни, представляват обаче психологическа реалност – в развитите форми на учението. Освобождението изпъква преди всичко като унищожаване на желанията, по-точно – погасяване на тяхната страстност. Буда търси освобождението от страданията не в социалните преобразувания и не в борбата със силите на природата, а в нравственото усъвършенстване, което се постига чрез потъване в нирвана.

Будизъм

                     (Произход и същност)

Будизмът е най-древната от съвременните световни религии (наред с християнството и исляма). Съществуват различни версии относно датировката на жизнения път на неговия основател – Сидхарта Гаутама Шакиямуни, наречен Буда (от санскрит – “просветлен”, “пробуден”). Будистката традиция обикновено приема за година на раждането му ок. 560 г.пр.Хр., а на смъртта му – ок. 480 г.пр.Хр. Понастоящем броят на последователите на тази религия в световен мащаб надхвърля 300 млн. души. Според някои източници тази цифра е значително по-висока – ок. 500 млн. В нашата епоха будизмът е разпространен в страните от Централна, Южна, Югоизточна Азия и Далечния Изток: Япония, Китай, Непал, Миянмар (Бирма), Тибет (под формата на ламаизъм) и други. В наши дни будизмът играе важна обществено-политическа и културна роля в страните на Индокитайския полуостров. В Миянмар (Бирма), Камбоджа и Тайланд той е официална държавна религия. В Япония будизмът се дели на множество секти, като се преплита с местния шинтоизъм. Не по-малко е влиянието на будизма в Китай, Корея и Монголия. В последните десетилетия особена популярност в САЩ и Западна Европа получи направлението дзен (чан) будизъм. През 1950 г. в Коломбо (столицата на Шри Ланка) е създадено “Световно братство на будистите”, обединяващо многобройните будистки центрове по света. Изпълнителният комитет на това движение се намира в столицата на Тайланд – Бангкок. В нашата съвременност се наблюдава тенденция към сближаване на различните будистки направления и школи.

Все още не затихват споровете за това, как да бъде дефиниран будизмът като учение. Едни изследователи го определят като вид философия, други – като религиозна схоластика. Първите утвърждават, че съществуващата религиозна практика не съответства на истинския смисъл на учението, оставащ непостигнат от вярващите будисти. Вторите обосновават единството на догматика и обредност в будизма. Най-разпространено е разбирането за будизма като религиозно-философска концепция, представляваща система от елементи, свързани в единна структура. Самите будисти отдават предпочитание на определението “учение” пред това за “религия”. Като космология будизмът е йерархична система от светове, обединяваща Вселената в сложно многоединство. В психологически аспект той е теория за интегративните равнища на съзнанието. Като митология будизмът представлява съвкупност на персонифицираните еманации (проявления) на безначалния космически принцип. Като сотириология е учение за спасението. Характерна особеност на будизма е неговата етико-практическа насоченост. Още от самото си възникване будизмът се обявява против специалното значение на външните форми в религиозния живот и преди всичко – на ритуалността, както и срещу абстрактно-догматическите изисквания, свойствени, в частност, за брахманистко-ведическата традиция. В качеството на централен той издига проблема за битието на личността.

Будист             Будисткият мироглед по принцип е монистки – той отрича съществуването на един личен Бог и Творец. Според будизма светът функционира чрез природните сили и закони, а не поради Божествена заповед. В будизма липсва и понятие за грях спрямо по-висше същество. Будизмът не е построен около поклонението към една личност, била тя бог или човек. Буда не е бог, нито пък изпратен от Бога посредник. Той не е спасител на другите хора. Много по-важно от личността на Буда е неговото учение – дхарма. Будизмът по принцип не използва термини като “субстанция” или “Аз”-концепция (концепция за “Аз”-а), абсолютно битие на Бога и духовно (спиритуално) битие на душата. Още с появата си през V в.пр.Хр. будизмът последователно и безкомпромисно отрича идеята за възникване на Вселената като резултат от дейността на Бог-Творец. Учението за отрицанието на Бога-Творец (ниришара-вада) се заключава в това, че светът не е създаден от никого и е “дукха” – страдание и неудовлетвореност. Вярващият няма основание да се надява на Божествена помощ или на блаженство след смъртта, понеже у самия човек се крие това, което предизвиква страданието, и онова, което може да го прекрати. Буда съветва: “Не търсете опора в нищо освен в самите себе си.”

 В будизма вниманието бива пренесено от света на явленията към вътрешния свят на човека. Външната действителност се разглежда като функция на психическите процеси, проектиращи в съзнанието представата за безкрайния кръговрат (човек-сансара, цикличната последователност от състояния на съществуване, колелото на раждане, смърт, ново раждане и т.н.). Идеята на Буда за спасението получава философско обосноваване в учението за света и човешката личност като поток от сменящи се един друг елементи на материята и съзнанието – дхарми. Според това учение пътят към спасение се състои в потискане на “безпокойството” на дхармите. Понятието “дхарма” се схваща като изначален космически принцип, формиращ феноменалния свят (потока на съзнанието). Битието на света и животът на отделната личност се намират в постоянен кръговрат, причината за което е в “невежеството” (“незнанието”). Дейностната проява на това “невежество” е кармата – творческа сила, ръководеща мирозданието и раждаща необратимостта на причинно-следствения ход, подлагащ всичко на стареене, смърт, повторно раждане и т.н. до безкрайност. Кармичният закон нееднократно е обясняван от Буда: “Всички живи същества имат своя собствена карма, тя е тяхното наследство, пораждането им, убежището им. Тя определя и съответствието им в обществото.” Кармата включва миналите и сегашните деяния. От една страна, хората са резултат от това, което са били преди това, и се превръщат в онова, което са сега. От друга страна, те не са напълно резултат от това, което са били, и не са абсолютен резултат от онова, което са сега.

Будизмът притежава две основни направления (традиции): Хинаяна (“Малка колесница”, Тхеравада) и Махаяна (“Голяма колесница”). Водещите им идеи са положени в основата на исторически по-късно формиралите се направления и школи. Хинаяна (Тхеравада будизъм) стои близо до първоизвора на учението. Проповядва, че единственият път към спасението минава през строга дисциплина и изисква много лични усилия. Хинаяна приема Буда за историческо лице и, придържайки се строго към канона, утвърждава вяра само в индивидуалното спасение на адепта, който разчита за това само на собствените си сили. Махаяна е по-късна традиция. Учи, че всички хора могат да постигнат спасение. Приема канона като повод за размишление и разглежда Буда като божество в неговото триединство, което периодично посещава Земята с цел спасението на живите същества. Будизмът “Махаяна” включва института “бодхисатва” – човешко същество с изключително напреднала духовна еволюция, което постига състоянието “буда” (просветление), когато помогне на всички хора да тръгнат по пътя на спасението. Всички форми на будизма се основават на вяра в прераждането (реинкарнация), в отрицание на феноменалния свят (света на явленията), който е в основата на страданието, в космологични представи за трансформирането на личността, подобряване на индивидуалната карма и постигане на просветление. До просветлението се стига чрез “средния път”, отхвърлящ както вечния живот, така и вечната смърт. Различия в интерпретацията на “средния път” обуславят появата на секти в будизма. В Хинаяна за вярващия “средният път” означава постепенно натрупване на заслуги, в амидаизма (течение на Махаяна, включително всички школи в Япония и Китай) – вяра в състрадателността на Буда, в дзен (чан) – методи на обучение в психотренинг и медитация, в тибетския будизъм (ламаизма) – натрупване на заслуги и следване учението на “живия бог”. Нирвана е състояние, при което се прекратява веригата от прераждания, обладаване на висше, трансцендентно съществуване на духовното битие. Това е върховно състояние на съзнанието изобщо, крайна цел на човешките стремежи, идеал в морално-етически смисъл. На санскритски език понятието означава “изгасване”, “затихване”, “устойчив ум”.

Индуизъм

(за душата и егото)

“Както въплътената в това тяло душа непрекъснато преминава от детство към младост и от младост към старост, така в момента на смъртта тя преминава в друго тяло. Личност, която е уравновесена, не се смущава от такава промяна” (БГ 2.13.). Всяко живо същество е индивидуална душа и тялото му постоянно се променя. Въпреки че духовната душа вътре в тялото е една, тя не претърпява промяна. При смъртта тази индивидуална душа сменя тялото си и се преселва в друго тяло. Отделните частици на Върховния (душите) съществуват вечно (санатана); дори и след освобождението си индивидуалната душа остава същата – частица от Бога. Но веднъж освободена, тя живее вечен живот в блаженство и знание в присъствието на Божествената Личност. Свръхдушата (Параматма) присъства във всяко индивидуално тяло; тя е различна от индивидуалното живо същество. “... В несъществуващото (материалното тяло) няма трайност, а във вечното (душата) не настъпва промяна” (БГ 2.16.). Човешкото тяло подлежи на промяна, то не е трайно. Но нематериалната, безтелесна душа съществува вечно, като остава същата независимо от промените на тялото и ума. Това е разликата между материята и духа. Природата на тялото се променя винаги, неизбежно, а душата е вечна, т.е. безсмъртна. “Това, което прониква цялото тяло, е неразрушимо. Никой не може да унищожи вечната душа” (БГ 2.17.). Истинската природа на душата, която се разпростира из цялото тяло (без да има конкретно седалище в него), е безсмъртието, неунищожимостта на живота. Във всяко тяло е въплътена една индивидуална душа и белег за присъствието й е усещането на индивидуалното съзнание. Духовната душа като индивидуална частица е духовен атом, по-малък от материалните атоми, и тези духовни атоми са неизброими. Съзнанието се дължи не на определено количество от някаква материална комбинация, а на духовната душа. Без съзнание тялото е мъртво.

“Себето не убива и не може да бъде убито” (БГ 2.19.). Живото същество не може да бъде убито поради духовната си природа. Това, което бива убивано, е само тялото. “За душата няма нито раждане, нито смърт. Тя не е започвала да съществува, тя не започва да съществува и няма да започне да съществува. Тя е неродена, вечна, вечно съществуваща и първоначална” (БГ 2.20.). В качествено отношение безкрайно малката откъсната от Върховния Дух частица е едно с Върховния, Бога. Тя не претърпява промени като тялото. Душата е неродена, според индуизма, но понеже тя приема материално тяло, тялото се ражда. Душата, която е в него, нито се ражда, нито умира. За всичко, за което има раждане, има и смърт. И тъй като душата не се ражда, следователно за нея няма минало, настояще и бъдеще. Тя е вечна, винаги съществуваща и предвечна. Душата никога не остарява, както става с тялото. Промените в тялото не засягат душата. Душата не създава също така и странични продукти. Страничните продукти на тялото – децата – са също различни индивидуални души; чрез приемането на конкретно тяло те се появяват като деца на определен човек. Тялото се развива поради присъствието на душата, но душата не създава поколение, нито се променя. Душата е пълна със знание, тя е носител на съзнание, което никога не угасва. Следователно съзнанието е белег на душата. Но то е различно от съзнанието на Бога, понеже Върховното съзнание е всезнаещо. “Душата е неразрушима, вечна, неродена и непроменяща се” (БГ 2.21.).

 

Вечността и безсмъртието на човешката душа в учението на индуизма се потвърждава и от друг авторитетен източник на вероучението – “Брахма-сутра”, с коментарите на Шанкара Ачаря. “Индивидуалната душа няма произход, защото в Упанишадите не се споменава за такъв и защото от тях (и по други причини се знае за) нейната вечност” (Брахма-сутра, С., 1992, с. 380, II.3.17.). Душата е индивидуално живо същество, тя няма произход. Ведическите текстове утвърждават, че индивидуалната душа е безсмъртна. А от това следва, че тя няма рождение и е неизменна, че тя е Самият неизменен Брахман, който съществува като “аз”-а на индивидуалното живо същество, и че душата и Брахман са едно. “Индивидуалното същество не умира” (Чх. VI.11.3.); “Нероденото “аз” е непреходно, безсмъртно, всевечно, безстрашно и е Брахман (безкрайно)” (Бр. IV.4.25.); “Нека изявя Своето име и форма, като стана индивидуална душа” – казва Върховният, Брахман (Чх. VI.3.2.); “Аз съм Брахман” – откликва човешката душа (Бр. I.4.10.). “Единното Божество остава скрито във всички същества; Той е всепроникващото и най-съкровеното Аз на всички същества” (Шв. VI.11.). Така както пространството е разделено на различни обеми (делви, грънци и др.), така и в Брахман съществува разграниченост благодарение на ограничаващи елементи като интелект и други. Това се потвърждава и от текстовете: “Аз-ът наистина е Брахман и се отъждествява с интелекта, с манас (ума), с жизнената сила, с очите и ушите” (Бр. IV.4.5.)., и други подобни, които показват, че въпреки неизменността и единството на индивидуалната душа със Самия Брахман, все пак тя се отъждествява с различни неща като интелект и т.н. “Аз-ът е наистина неизменен и неразрушим. Той просто се разделя с материалното” (Бр. IV.5.14.). Самият Брахман се изявява неизменно като индивидуална душа. Наличието на ограничаващи условия определя разликата между Брахман и индивидуалната душа; душата представлява единство с върховната “Аз” в резултат от отричане на всичко светско.

“Именно затова (че няма раждане и смърт) душата е вечно съзнаваща” (БС II.3.18). Душата е надарена с вечно съзнание. Тя няма произход, а е единствено Самият върховен Брахман, който остава непроменен и в същото време (благодарение на връзката си с ограничителните условия) Той съществува като индивидуална душа. Вечността на съзнанието не означава нищо друго освен доказателство за безсмъртието на душата. “Индивидуалните души са част от Бога...” (БС II.3.43.). Всички индивидуални души са Брахман, който е влязъл в човешкото тяло и органите, създадени с определено име, форма и функции. “Човек става безсмъртен, щом е познал Премъдрия, който, след като е създал всички имена и форми (и като е влязъл в тях), продължава да ги пресъздава (т.е. да ги използва)” (Тай. А III.12.16.). Тази идея се потвърждава и от ведически текстове като: “Той единствен вижда всичко” (Бр. III.7.23.).

Индуизмът рисува и колоритни образи на живота в отвъдния свят, включвайки в панорамата на невидимата реалност персонажи от многолюдния си пантеон от божества (330 млн. на брой!): “Яма (богът на смъртта – б.а.) беше първият, който ни намери в нашата обител – място, което никога не може да бъде отнето, където са отминали нашите древни праотци; всички, които се раждат, отиват там по този път, но всеки по своему. Виж се с праотците, посрещни Яма, получи изпълнение на своите желания на най-високото небе, избави се от недостатъците, придобивайки своето ново жилище и възсъединявайки се със сияещото тяло” (Риг-Веда 10.14.2,8). “Златната пуруша (индивидуалната душа – б.а.), самотният гъсок... Охранявайки чрез жизненото дихание невисокото гнездо, безсмъртният, излизайки от гнездото, той – безсмъртният – отива където пожелае” (Брихадараняка упанишада 4.3.11-14,35).

Ишвара (Всевишният) защитава вярващия от бремето на земното съществуване и пак той “го спасява от океана на смъртта” (БГ ХII,7), от вечното колело на преражданията (сансара). В “Бхагавад-Гита” състоянието на освобождение се разбира като отхвърляне оковите на двойнствеността: изчезва преградата, която отделя личността от Божеството или от природата. Целта според “Гита” се постига преди всичко с помощта на бхакти (чистата любов и преданото служение на Бога) – последователите на Бхагавад (Кришна) го почитат, “освободени от двойнствеността” (БГ VII, 28). Ведическите представи з арая и ада също намират място в учението, изложено в “Бхагавад-Гита”. Подчертава се, че лошите постъпки водят до проваляне в бездната на мрака и страданията. “Трояки са дверите на преизподнята (нарака), която погубва човека: похот, гняв, алчност. Тези три е редно да се изоставят” (БГ ХVI, 2. Раят (сварга) бива изобразяван като обител на радостта, в която пребивават боговете. Добрите дела отвеждат вярващия в “небесния свят”, но след като изразходва добродетелите си, той се завръща в земното лоно. Идеята за рай и ад има връзка с цялостното учение на “Гита” за превъзходството на освобождението (мокша) над райското блаженство, обещавано от Ведите. Раят може да бъде постигнат още по време на земния живот, ако последователят на индуизма следва пътя на истината и Божественото служение: “Погледни! Няма различия между световете на смъртните и боговете! Когато говориш истината – това е светът на боговете; е когато (говориш) неистина – светът на смъртните. Добри дела – ето ти рая, скверни дела – това е адът; свидетел си Ти, о, Господи” (Басаванна, Вакана 239). От друга страна, мъките в ада не са вечни – те носят преди всичко възпитателно, пречистващо въздействие: “Изпитал в съответния порядък тези мъчения..., той отново се завръща тук (в материалния свят, на Земята – б.а.) очистен” (Гаруда пурана 3.49-71). Идеалът на “Бхагавад-Гита” за съвършен земен живот, устремен към безсмъртието (разбирано като освобождение от цикъла на мъчителните телесни въплъщения и съединяване с Бога), е преданото служение на Всевишния – Кришна: “Като се отдават на предано служение на Господа, великите мъдреци, т.е. преданоотдадените, се освобождават от резултатите на работата в материалния свят. По този начин те се освобождават от кръговрата на раждане и смърт и постигат състояние, неподвластно на никакви страдания (защото се връщат обратно при Бога)” (БГ 2.51).

 

Анимизъм

              Понятието “анимизъм” води началото си от латинските думи anima, animus – дух, душа. Анимизмът представлява вярване в наличието на душа и на духове, които влияят върху живота на хората, животните, предметите и явленията на окръжаващия ни свят. Това вярване отразява определена религиозна представа за духа и душата. Анимизмът съдържа в себе си и убедеността, че духовното начало е отделимо от телесното и в този смисъл притежава и свое собствено, специфично битие, характерно само за него. Анимистичните представи са се формирали още в първобитното общество. Причините за възникването на анимизма се крият в незначителния запас от знания на древния човек за самия себе си и за природата, неспособността му да се противопостави на нейните мощни и стихийни сили, които му изглеждали чужди и тайнствени. На известно стъпало от развитието на обществото олицетворяването на тези сили е служело като форма за тяхното овладяване. Такива са източниците на анимизма в социален, общочовешки план. На личностна основа той се поражда като резултат от опита да бъдат обяснени и разтълкувани явления като сънищата, виденията, смъртта и други.

Анимистичните представи лежат в основата на по-късните религиозни вярвания. По принцип анимизмът е присъщ на всяка религия.

Анимизмът е форма на религиозност, на религиозен мироглед, привилегироваща витализма или жизнената сила, при това в нейното духовно измерение. Според анимистичните представи човекът се намира в постоянна връзка с една неопределена и всеобхватна одухотвореност, чиято благосклонност той се стреми да си осигури посредством определена обредност, митотворчество и преклонение. В същото време в отношенията си с нея той изхожда от пределна предпазливост, осъзнавайки неспособността си да й въздейства ефективно, а още по-малко – да я овладее. Представителят на анимистичната вяра разглежда света като надарен с живот, сътворен от Бога. Невидими, тайнствени и непознати сили движат космическите процеси и явления. Души и духове изпълват вселенската реалност. Очевидно е, че тези вярвания водят началото си от психо-физиологическия опит на човека, от определени негови състояния и усещания, в които те се материализират или изразяват.

Погледът на анимиста е насочен към света на духовете, на жизнената сила и душите на умрелите, на предците.  

Психо-физиологически фактори за формирането на анимизма: 

1) Състоянието на сън, сънищата, съновиденията: по време на сън душата напуска тялото, пътува в невидимия свят, среща се с други души и се завръща, изпълнена с представи, образи, картини и словесни или визуални послания, чието благоприятно или неблагоприятно значение създава мотивация за различен тип поведение – боязливо, натоварено с вина или решителност.

2) Болестно състояние: човекът е атакуван от зъл и по-силен от него дух и се бори с него сам или подпомогнат от магьосник-лечител, за да запази душата си – своята витална енергия, за да я привърже по-силно към физическото си тяло.

3) Усещане за невидимата сила, присъстваща навсякъде: анимистът не може да я персонифицира или поне не повече, отколкото душата си, но той знае, че от нея зависи всичко и е длъжен да се съобразява с нейното въздействие; това е сила, неподвластна на опознаване и опитомяване, защото – незрима и непредвидима – тя се спотайва навред: и в одушевения, и в неодушевения свят.

4) Състоянието на екстаз или на транс: при него човек се превръща в проводник на духовни сили или същности, които – благотворни или злотворни – се проявяват чрез него, извеждат го от нормалното му състояние, зареждат го с тайнствена мощ, доближаваща го до света на духовете и правеща го богоподобен, дарявайки го с прозорливост, с пророчески дар, за да прогледне (може и само за миг) и с вътрешните си очи.

В съответствие с характерния за архаичните вярвания антропоморфизъм (придаване на явленията в околната среда на човешки качества и отличителни черти) в рамките на анимизма природните явления (светкавица, гръмотевица, вятър, дъжд, буря и пр.) и обекти (дърво, извор, планина, облак и пр.) са били персонифицирани като духове, на които е била приписвана собствена воля, както и способност да вредят на хората (например, духове на болестите). Духовете, обаче, не са били противопоставяни на тези обекти като техни духовни същности. Духът може да бъде отъждествен с фетиш (от португалски език – feitico: нещо омагьосано, неестествено, изкуствено), може да загине заедно със своето обиталище (вместилище) и т.н. Душата на човека – според анимистките възгледи – се въплъщава в най-важните процеси от жизнената дейност на организма (напр., дишането), в неговите органи (сърце, глава). За първобитното човешко съзнание, породило анимизма, от съществено значение е било противопоставянето между видимия (познат, усвоен, овладян) и невидимия свят (отвъден свят на духовете), между живото и мъртвото.

Анимизмът се интересува най-вече от невидимия свят на духовете-посредници, от анонимните сили, които ни заобикалят, и много малко от Всевишния. Все пак съществуват и анимистки учения и практики за посвещаване (инициация), които отиват много по-далеч. Те превръщат анимизма от пасивна система за съзерцание и поклонение в комплекс от целенасочени действия, поставящи си за цел обожествяването на човека чрез постигане на върховна власт над самия себе си, чрез увековечаване и обезсмъртяване на жизнената му енергия. Пътят на посвещенията е път на: самопознанието; вникването в същността на естественото Божествено Откровение; опознаване природата на словото; разгадаване на естеството на социалните отношения; обективната оценка и моралното съзнание; творческата дейност като съответствие на виталната енергия на Космоса; и като венец – богоуподобяването.

Религиите, възникнали на анимистка основа, не си поставят универсалистки цели, тъй като са породени на местна основа, в ограничена териториално среда. Освен това те не разполагат с текстова основа (свещени писания и предания), нямат доктринален  писмен фундамент, а биват изграждани вербално и жестово. Оттам и значението, което отдават на митовете и обредите и особено – на мита-основоположник на съответната религиозна система и на жертвоприносителния ритуал. Ето защо тези религии трудно се поддават на проучване отвън, тъй като са построени върху твърде интимната връзка народ – страна – власт, на практика недостъпна за погледа на чужденеца и обградена с непристъпната стена на езотерична тайнственост.

Докато при монотеизма (еднобожието) Бог е всичко, което е Божествено – с други думи казано, няма нищо Божествено извън Бога, – при анимизма Бог, Върховното Същество, не изчерпва Божественото. В смисъл, че Бог, така както е сътворил човека – свободен в действията и мислите си, е създал и духове – не по-малко свободни, и сили, не по-малко, даже още по-независими. Фактически анимистът си има повече работа с духове и природни сили, отколкото с Бога, защото нищо повече не очаква от Него, нито пък се страхува от Неговата намеса в живота си. Ако някога Му отдава почит, то е като някаква благочестива добавка, когато всичко върви добре. Ако, обратно, нещата отиват на зле и той не знае вече кой дух и/или коя сила да призове, тогава в отчаянието си се обръща към Върховното Същество, за да Му подскаже, че творението Му се намира в опасност. Но в ежедневните си нужди, страдания и действия човекът, изповядващ анимизма, отправя молби към Божественото, под което той разбира света на духовете и силите, света на свещеното. На него именно той разчита и от него се бои, стреми се да го умилостиви или обезоръжи и така да си осигури пребъдване, здраве и щастие.

От тази гледна точка разликата между монотеиста и анимиста се състои в следното: монотеистът знае, че Бог съществува, ала се намесва в човешките и природните дела само според желанието Си, докато анимистът знае, освен дето Бог съществува и не се намесва, че той може да потърси закрила от множественото Божествено – света на духовете и силите, но е нужно да положи усилия за това – да го ласкае, примамва, “опитомява”, обезоръжава, ако трябва, защото Божественото (в неговите представи) не е изначално благоразположено към човека. Тоест всичко си има своята цена. Затова светът на анимиста е така сложен, уязвим и изпълнен със скрупули. Защото добрите му взаимоотношения със селенията на духовете и силите не идват от само себе си, а са зависими от цял комплекс обреди, съставляващи своеобразен код, чийто ключ са митът (митотворчеството) и поетапното посвещаване.

По своята същност анимизмът в редица (или дори в повечето) свои разновидности е синкретичен (от гръцкото понятие sinkritismos – съединение, съединяване), т.е. отличава се с неразчлененост, характеризираща неговото не докрай развито, незавършено състояние като мирогледна система, както и със смесване, неорганическо сливане на разнородни елементи.

В нашата съвременност броят на последователите на анимизма в планетарен мащаб е около 110 млн. От тях близо 72% се намират в Африка. Освен на Черния континент анимисти има и в Азия (Монголия, Южна и Северна Корея, Югоизточна Азия), в Америка (САЩ, Канада, Хаити, Бразилия и др.) и в Австралия. “Чист” анимизъм изповядват само ”маргиналните” (от къснолатински език – marginalis: намиращ се на края; от латински – margo: край, граница) племена, населяващи крайно изолирани райони. Навсякъде другаде анимизмът е накърнен и следователно е синкретически.

Индуизъм

                                                                      (Вярвания)  

Индуизмът акцентира върху дълга или праведния начин на живот (дхарма). Между най-важните му догмати са тези за самсара (кръговратът на раждането, смъртта и прераждането; цикличната последователност от състояния на съществуване) и за карма (космическият закон за причините и следствията; зависимостта на сегашното и бъдещото съществуване на дадено същество в резултат на извършените от него действия, на мислите и чувствата му). Първопричината, лежаща в основата на всичко, е атман – субективно-психично начало, индивидуалното битие на всичко, душата на всяка обективна реалност, личният дух. Атман е същността на човека-микрокосмос, съвпадащ със същността на Вселената. Той е непостижим и не притежава никакви характеристики. Върховната реалност е Единството на космическото Божество.

Като цяло в индуизма се приема, че Бог е неличностен, тъй като това би било ограничение на Неговата Божествена същност. Бог е пълният сбор на всяко съществувание – всички живи същества са в Бога. Цялата налична реалност е Божествена. И обратно, всички същества са проявление на Божественото. Бог не е толкова трансцендентен, колкото иманентен спрямо Битието. В този смисъл индуисткият възглед за Бога е монистичен (от гр. monos – един; философско учение, което приема за основа на всичко съществуващо едно начало).

Индуизмът разглежда времето като цикличен процес – периоди на създаване се редуват с периоди на разрушение (т.нар. “дни и нощи на Брахма”; трайността на един такъв ден е равна на трайността на една такава нощ и възлиза приблизително на 4,8 млрд. земни години). Съществува само въртенето на едно огромно колело – циклите на Проявеното Битие. Главното действащо лице в човешката история, в земната действителност е Майя –  великата илюзия на материалния свят, лежаща в основата на всички изпитания в еволюционното развитие на съществата. Според индуизма ние можем да открием Бога в дълбините на собственото “аз”, тъй като глъбинната ни същност е тъждествена с Него. Човешката душа е идентична с Космическата Душа, т.е. с Бога. Затова най-важният постулат на индуизма е кратката реплика: “Атман е Брахман” (или обратното: “Брахман е Атман.”). Ние, хората, сме част от Бога и участваме в Неговото естество – едно традиционно пантеистично схващане. Основният проблем на човека е, че той не съзнава факта на своята принадлежност към Божественото. Индуизмът говори не за грях, а за “невежество” относно абсолютната действителност. Ние сме длъжни да осъзнаем Божественото си естество. Пътят за това минава – според индуистите – през медитационни и йога-техники, които съдействат на човека да разшири своето съзнание и да го издигне. Индуистите не толкова служат и се подчиняват на някакъв трансцендентен Бог, а по-скоро се стремят да открият и усъвършенстват собствения си потенциал.

Крайната цел на спасението в индуизма е след безчетни прераждания човек да изчерпи докрай кармата си и да преустанови необходимостта от нови въплъщения в материалната вселена, арена на нескончаеми изпитания и мъчителни страдания. Освобождението (мокша) означава пълна духовна себереализация и сливане с Бога, Космическия Абсолют, при съхраняване на неповторимата индивидуалност на съществото. Има три пътя за постигане на спасението: 1) път на истинното познание (джняна-марга); 2) път на незаинтересуваното действие (карма-марга); 3) път на Божествената Любов (бхакти-марга – пълно себеотдаване и предано служение на Бога). Освен тези фундаментални пътища за себеосъществяване индуизмът забранява лъжата, злословието, отнемането на живота (включително и на животните); издига на пиедестал любовта към хората; отнася се с дълбоко уважение към аскетическите подвизи (особено застъпени в шиваизма).

Индивидуалната душа на човека (атман) е вечна, блажена и всезнаеща (сиреч надарена като потенциал със съвършено познание за всичко във Вселената). Нейният изконен стремеж е сливането със Световната Душа (Брахман). “И тази фина същност (душата – б.а.) е основа на всичко съществуващо. Тя е действителна, Тя е Атман, ти си едно с Него!” (Чхандогя упанишада 6.8.7.). Земната действителност представлява проекция на отвъдния свят: “Каквото е тук, то е и там; каквото е там, то е и тук” (Катха упанишада 2.1.10.). тази индуистка аксиома съвпада до почти пълна тъждественост с един от принципите на херметизма: “Както горе, така и долу.” Поради своята Божествена изначална същност душата (Атман) е безсмъртна: “Нека животът (да влезе) в безсмъртното дихание и това тяло да намери края си в пепелта. Аум! Ум, помни съвършеното, помни!” (Иша упанишада 17). Да постигнеш просветление, значи да се избавиш от двойнствеността на съществуванието си; да изчезне разликата между субект и обект, между почитащ и обект на почитанието, между битие и небитие, дори между знание и незнание. Кармата е всеобхватен, универсален закон – на нея са подвластни дори и боговете, но даже и тя може да бъде надмогната чрез правилно и всеотдайно следване пътя на освобождението. Индивидуалните същества са като реки: тяхното движение към освобождението приключва в сливане с океана (Бог), където ограниченото и частното изчезват, разтварят се в неизменната цялостност на океана. В човека царува “вътрешен владетел” (антариямин), който определя всичките му действия, макар и да остава незасегнат от тях.

Трите основни проявления (качества) и трите главни движещи сили на материалната природа (гуни) са: добро (сатва), страст (раджас) и невежество (тамас). Те обуславят (по отделно или заедно) всички извършващи се в света процеси. “Материалната природа се състои от три гуни – добро, страст и невежество. Когато вечното живо същество влезе в контакт с природата, о, силноръки Арджуна, то става обусловено от тези гуни” (Бхагавад-Гита 14.5.). Безсмъртната душа е Божествена сила, действаща във всеки човек, който го подтиква да се стреми към религиозно съвършенство. Всевишният “обитава във всички същества” (БГ 6.31.). “Те са в Мен и Аз съм в тях” – казва Кришна на Арджуна (БГ 9.29.). Бхагавад (Кришна – аватарят на Вишну) е върховно Божество и властелин на света, той е и всеобщ спасител. На проблемите на материалното съществуване – раждане, старост, болести и смърт – не може да се противодейства чрез натрупване на богатство или чрез икономическо развитие. Постигането на вътрешен мир и освобождение става чрез избор на правилния път към Бога и предано служение Нему. Познанието за пътя на освобождението трябва да бъде получено от авторитетен източник – свещен текст или упълномощен представител, личност с Божествено съзнание или гуру (духовен учител).

Жертвоприношенията, ритуалите, култовете и празниците изобилстват в религиозния живот на индуистите. Но тъй като индийското общество е разделено на съсловия (варни) и касти (брамини – свещенослужители, кшатрии – военни, ваиши или вайши – търговци, занаятчии и земеделци, и шудри – работници), подгрупи (джати), също и на различни течения – наричани сектантски, – обединяващи вярващите около свещените изображения на Вишну, Шива, на техните “съпруги” (шакти, “енергии”), на Великата майка или на местни божества, култовете и обредите се различават твърде много, макар и да имат известни допирни точки, както са многобройни и разнообразни и религиозните празници, въпреки че някои от тях се честват почти в цялата страна.

Индуистите, които принадлежат към първите три съсловия (към висшите касти), се молят по традиция три пъти на ден (сутрин, обед и вечер), обвити със свещена лента (преметната през лявото рамо, тя пада над дясното бедро) и със знака на съсловието или на кастата и/или на почитаното божество върху челото. Молитвата започва и завършва с шепнене на свещената сричка “Ом” (“Аум”), която символизира Неразличимото и Непроявеното (Неосезаемото, Неограниченото) – Начало на Вселената, Източник на всичко съществуващо. Сутрин тя продължава с повторение на свещеното заклинание, взето от Риг-Веда: “Ние медитираме върху Божествената слава на лъчистото Слънце; нека то вдъхновява нашия разум!” Всекидневната молитва бива придружавана от ритуални обливания (плакнене на устата, пръскане на главата с вода...) и според часа или повода – с различни малки дарове: част от храната на семейството, цветя, плодове, благовония, поставяни пред изображението на бога или боговете, на които се отдава почит, както и пред някои особено уважавани хора – бащата, майката, присъстващия гуру или някой гост. Сред най-важните обреди изпъква съвкупността от 12 ритуала “за усъвършенстване” или “тайнства” (самскара). Четири от тях представляват основното ядро – това са ритуалите на първото (биологическото) рождение, на второто рождение между осем- и дванайсетгодишна възраст (или обряд за посвещение в трудовия живот, откъдето идва и изразът “два пъти роден”, който бива използван за индуистите), на третото рождение по време на женитбата и жертвоприношението в създадения дом и на края – погребалният обряд (изгарянето, превръщането в пепел).

Индуизъм

                                                            (Разпространение и свещени книги)                        

Индуизмът представлява съвкупност от религиозни представи, обичаи, ритуална обредност и социално-битови институции, характерни за по-голямата част от населението на Индия (за индуист се смята всеки, който има поне един родител индиец и който не изповядва друга религия). Корените на индуизма се губят в дълбока древност, в старата индийска религия – брахманизма. Макар че индуизмът може да бъде определен като национална религия на Индия, той е разпространен и в части от Пакистан, Бангладеш, Шри Ланка, Непал и Сиким, негови общности съществуват и в други краища на света. Смята се, че е възникнал ок. 1500 г.пр.Хр. като религиозно-философско учение на арийските нашественици в Индия. В нашата съвременност, към днешна дата, на планетата има ок. 900 млн. индуисти, огромният процент от които живеят на територията на Индия.

Наименованието “индуизъм” е въведено през ХIII в. от мюсюлманите, които нахлули на индийска територия. Самите индуси наричат религията си “вечното учение” или “вечният закон”.

Индуизмът трудно би могъл да се дефинира като монолитна религия. Това е една изключително разнообразна система от вярвания и практики, богове и богини, свещени книги, видове служения, различни гледни точки и празници.

 

Свещените писания на индуизма са възникнали за период от около 2000 години (от 1400 г.пр.Хр. до 500 г.пр.Хр.). Те се делят на две групи: Шрути и Смрити. Шрути (“каквото се чува”) разглеждат вечните истини на религията, които великите мъдреци риши (“гледачите”) са видели или чули. Текстовете са независими от Бога или човека, на когото са били казани. Те са първичен и абсолютен авторитет за религиозната истина. Учениците на ришите са записали тази истина и записът е известен като Веда (“знание”). Ведите са общо четири на брой (Риг-Веда, Сама-Веда, Йаджур или Аюр-Веда и Атхарва-Веда) и съдържат религиозни химни, песни, поговорки и поучения. Според някои автори възрастта на Ведите надхвърля 5000 години. Смрити (“каквото се помни”) притежават второстепенен авторитет, тъй като те произхождат от Шрути, чиито принципи се опитват да разширят и да разтълкуват. Смрити включват двата големи епоса “Махабхарата” и “Рамаяна”, както и Пураните (сборници от митове, истории, легенди и хроники на бележити събития), Агамите (богословски съчинения и наръчници за богослужение) и Сутрите (афоризми на шестте главни философски системи  -   Сутра означава “нишка”. Тук всичките различни мисли върху една тема били нанизани заедно. Когато гуру преподавал текстове, ученикът просто отбелязвал няколко неща. Тогава тази малка нишка трябвало да бъде тълкувана и обяснена, под формата на коментари, така че дори мирянин, т.е неспециалист би могъл да ги разбере. Така, ние имаме сутри на хатха йога, карма, бхакти, и Веданта. Тези малки книги съдържат основните теми на това, което учениците научили от гуруто, записано и препредадено на техните ученици. Те са много кратки резюмета, но по техните коментари са написани томове ). Специално внимание заслужава огромният по обем епос “Махабхарата” (ок. 100 000 дистиха), съдържащ историята на арийските кланове. Написан е за период от близо 800 години с начало ок. 400 г.пр.Хр. В това произведение се съдържа и “Бхагавад-Гита” (“Песен на Възвишения”) – най-свещената книга на индуизма, прибавена към “Махабхарата”  през I в.сл.Хр. “Гита” разказва за диалога между Върховната Божествена Личност Кришна (аватар, въплъщение на Вишну) и военачалника Арджуна на бойното поле Курукшетра, като на този фон разкрива най-важните характеристики от вероучението на индуизма.

В индуизма не съществува стройна и задължителна за всички система за излагане на веровите истини, църковна организация, единен ръководен център или институция за решаване на свързаните с религиозната дейност проблеми. В него са извънредно силни изискванията на обществено-битовите традиции. Налице е и нетърпимост към нарушенията на множеството ограничения и забрани, предписвани за съответните сфери на обществения, семейния и личния живот и различаващи се в многобройните групи, касти и подкасти. В индуизма често се преплитат монотеизъм, политеизъм и идолопоклонство. Той се оформя като учение в рамките на съпротивата си срещу будизма върху основата на реформирания брахманизъм. Основни направления на индуизма са вишнуизмът, шиваизмът, кришнаизмът (на кришнаизма е посветена отделна тема в този лекционен курс) и шактизмът (Шакти е женското проявление на върховното божество Брахма).

Словото ражда живота

      В начало бе Словото... Когато Бог реши да сътвори света, Той произнесе Словото на съзиданието и Космосът се роди в светлина. В кръговрата на Всемирното развитие се появиха съществата, носители на разум. Те осъзнаха своята еволюционна цел – да постигнат съвършенството на Онзи, Който ги бе извикал към живот. И когато осъзнаха това, получиха и Неговото напътствие – Словото на Истината. Великите духовни Учители на Вселената започнаха да благовестят това Слово навред, където то можеше да посее семената на духовното израстване. Така се родиха религиите и духовните учения.

Словото е велико оръжие в ръцете на Твореца. Ала не за смърт и разрушения, а за пресътворяване на вече съществуващото. Словото на Божествената Истина мотивира разумните същества да изберат пътя на своето самоосъществяване. То осмисля жизнения им път, изпълва сърцата им с импулсите на преданото служение на идеи, които променят коренно облика на познатия ни свят. Към по-добро.

Словото на Бога ражда живота посредством неизчерпаемата енергия на Неговия Дух. Словото на Всевишния се излива от изворите на вечната Истина и пред духовния ни взор приема формите на религии и духовни учения. Нека  надзърнем зад завесата на този мистичен процес и се опитаме да обгърнем идейното богатство и заряда на вътрешна трансформация, които ни предлагат те.