Божественото у нас и извън нас

(Есе върху беседата „Влязоха в ладията”)

За да достигнем до действително познание за Бога, първо трябва да Го открием извън себе си, а след това – у самите нас. Постигането на богопознание е главна еволюционна задача на човека. От нейното успешно изпълнение зависи духовното израстване на всеки, който е поел по пътеката към съвършенство. Крайната цел е придобиване на свръхсъзнание или сливане на индивидуалното съзнание с това на Създателя. Този триумф на духовното извисяване увенчава откриването на Божието присъствие в безсмъртното ядро на всяко човешко същество и неговото проявление в пълнота – до степен на цялостно одухотворяване на физическия носител, тялото.

В тази беседа Учителят Беинса Дуно разглежда присъствието на Бога извън и у човека като съотношение между единство и множество: „Бог като множество – Той седи отвън, но Бог като единство – Той всякога се проявява отвътре.“

Бог като множество се проявява в Природата и обществото, т.е. извън отделния човек, който също е част от Природата и обществото, но в случая представлява субект спрямо тях. Бог присъства във всеки елемент от Природата и обществото, във всеки атом, който ги изгражда. Тази множественост на проявлението Му е неразривно свързана с неизчерпаемото разнообразие на творческата Му дейност и с огромния брой форми, в които вибрира на различна честота Неговият Дух.

Бог като единство се проявява в личното преживяване на Неговото присъствие в духовното естество на човека. Това е проявление отвътре, в съкровеното лоно на човека, където се срещат и се съединяват навеки индивидуалнит дух и Божият Дух. Това единство в проявлението на Всевишния отразява еднаквата изначална природа на Твореца и творението, незримото присъствие на Върховното Божество във всяка монада, родена от първичния Божествен океан на съзиданието.

Когато открием Бога отвътре, у самите себе си, в това неизразимо красиво Единство угасват всички противоречия на материалния свят, понятията за Добро и зло изгубват значението си и се разтварят в амалгамата на безусловната Любов. Човекът и Бог стават Едно. Приключва етапът на богоуподобяване от личната еволюция на човешкото същество и то продължава развитието си в лъчезарните сфери на Божествения свят.

Ала тук, на земята, все така се разгръща нестихващата битка между Светлината и мрака, между Доброто и злото. Къде са корените на едното и на другото? Авторът на текста предлага нестандартен отговор: „Злото произтича всякога от слабите хора. Слабите хора родиха злото. Слабите хора, които искат да бъдат силни, но са слаби, те родиха злото. А силните, безсмъртните хора родиха доброто.“

Слаби са хората, които не дават път на Божественото у себе си, не му позволяват да се прояви. Те слугуват на плътта си и всячески се стремят да задоволят щенията ѝ. Свързани са със здрави вериги с материята и не са наясно с истинското си предназначение на физическото поле. Те са роби на желанията си и верни поданици на Мамона. Бог очаква от тях да се пробудят, да познаят Истината за своето обучение в земното училище и да се подготвят за предано служение за осъществяване на Плана Му за планетата и човечеството. В противен случай те стават несъзнателни проводници на тъмното начало в света.

Силни са хората, които са открили Божието присъствие в сърцата и душите си и са му дали възможност да се изяви в пълнота. Те са верните служители на Божия Промисъл за Вселената и Земята, достойните изпълнители на Плана Му за творението. Измежду техните стройни редици изпъкват великите духовни Учители, пророците, апостолите, адептите и напредналите окултни ученици. Те са челният отряд в плът на Всемирното Бяло братство напланетата ни.

Божието присъствие у човека е неговата основна опорна точка в живота. Но тя няма материални измерения: „Опорната точка не е в нас. То е Божественото у нас, а то е на друго място. Този свят, в който ние живеем, не е опорната точка.“

Опорната точка, за която говори Учителят на Новата планетарна култура, не е от този свят. Тя не може да бъде намерена в материалното тяло на човека, а единствено в неговата висша духовна същност, неопетнена от желанията на плътта. Опора по пътя към Божественото можем да открием само в царството на Духа. Затова, както ни съветва Христос, нека бъдем в света, но не от света. Което означава, че не просто сме се докоснали до Божието присъствие в тайната обител на душата ни, а сме го превърнали в свое собствено «аз», в неизгарящ факел на Любовта, Мъдростта и Истината.

 Константин Златев