понеделник, 13 май 2019 г.

Малките и големите неща





Понятията „малко” и „голямо” са относителни. Само когато добавим към тях частицата за превъзходна степен „най-”, те придобиват нужната ни определеност: „най-малко” и „най-голямо”. Да, определеност, при това достатъчна, но не и абсолютна. Защо? Защото живеем в един безкраен, безграничен свят, в една неизчерпаема на възможности и неизбродима по мащаби Вселена, в която има само едно абсолютно „най-” – Бог. Ако кажем: „Най-малката градивна частица на веществото са кварките”, тогава признаваме, че в своето изследване на съществуващото сме достигнали до тях, но все още не сме прекрачили тяхната граница, не знаем какво ни очаква отвъд тях.
Те са най-малките елементарни частици за нас – тук и сега, но не и за утрешния ден. Той ще донесе ново знание, нови открития, нова картина на Битието.
Или пък ако променим мащаба от микро- към макрокосмоса и заявим: „Най-големите веществени образувания във Вселената са галактиките”, отново признаваме своята безпомощност да надникнем зад тайната, която крият произходът и развитието им. Даже не знаем точния им брой... Астрономите твърдят, че в Космоса има между 50 и 100 милиарда галактики – едно доста широко приближение, не мислите ли? Всички те се раздалечават една от друга с шеметни скорости в една непрекъснато разширяваща се Вселена, в едно необятно, необозримо и очевидно неподвластно на ограничения пространство. Космическите обекти са изградени от материя, която малко или много познаваме. Но се оказва, че има и т.нар. „тъмна материя”, непозната нам, ненаблюдаема и неподлежаща – поне досега – на изучаване. И не само че я има, но и тя обхваща по-значителна част от другата, поне отчасти позната ни материя, и несравнимо я превъзхожда по масата си. С други думи, играе определяща роля в тази драма, която Творецът е написал преди еони и която се разиграва пред очите ни, откакто човекът е стъпил на нашата малка планета Земя.
Съвременната наука приема, че веществото в материалната вселена се равнява приблизително на 10103 молекули. Дали и доколко това твърдение отговаря на истината, не сме в състояние да определим. Но то безспорно признава нашата безпомощност и в още едно отношение – да сме напълно наясно с контурите на видимото ни обкръжение. Космическото вещество, както е добре известно, не е разпределено равномерно в пространството. Неговите зони на особено сгъстяване наричаме „астероиди”, „комети”, „спътници”, „планети” и „звезди”. А онази празнота между тях се осмеляваме да дефинираме като „космически вакуум”. Но празнотата е просто илюзия. Колкото и да е разредено веществото в този т.нар. вакуум, то все пак присъства в него. Безкрайно малкото – елементарните частици, разпръснати във вселенския вакуум, на практика обуславят мащабите на безкрайно голямото – Космоса като цяло. А той действително е безкраен, никъде в него няма да открием граничен стълб и надпис „Тук свършва Божието материално творение”. Веществото в него е крайно, ограничено, подлежи в някаква степен на отчитане и изчисление. Ала Вселената в своята необозримост, пространството, в което е вместено това вещество, придобило редица познати – а може би и още непознати – форми, е неограничено, безкрайно във всички посоки.
Затова, колкото и да се взираме в малкото, не сме в състояние да открием най-малкото. Същото е и с голямото – погледът ни се зарейва в необята на небето и се изгубва в хоризонта. И не достига до най-голямото, нито пък може да си го обясни... И причината е само една: просто няма най-малко и най-голямо. Живеем в един свят, подчинен на великата относителност. Понятията „малко” и „голямо” ни позволяват поне отчасти да се ориентираме в нея, да изграждаме съответствия и така да дефинираме обективните реалности, както и да осъзнаваме мястото си сред тях. И рано или късно да разберем, че в този свят на гъстата материя никога не ще намерим абсолютното. То е приоритет единствено на Духа, Който е неговият единствен еквивалент. На първо място – Божият Дух, Който носи различни имена и едно от тях е именно „Абсолют” или „Абсолютен Дух”. Неговата абсолютност е актуална, вечна и неизменна. И на второ място – индивидуалният дух на човека, на всяко разумно същество в Космоса. Неговата абсолютност е потенциална, лъч от абсолютния Дух на Всемира, зародиш или ядро, което таи в себе си всички качества и характеристики на своя Родител и е в състояние да ги изяви в пълнота.
И така, залутани в колосалната амплитуда между абсолютното и относителното – амплитуда, която изгражда декорите на спектакъла, в който всички ние сме действащи лица, продължаваме трескаво да се стремим да разграничим малкото от голямото и да ги поставим на техните действителни места. И понеже горестно осъзнаваме своята безпомощност в тази неравна битка с реалното и привидното, протягаме ръка за помощ към онези, които са прозрели великите истини на Битието и са готови да ни ги изложат на достъпен език – духовните Учители на човечеството.
Учителят на Новата планетарна култура, чиито основи поставяме в момента – културата на Божествената Любов, Беинса Дуно ни дарява с откровението на своето Слово, за да хвърли светлина в мрака на невежеството ни и да ни поведе по пътя към Истината: „Аз обръщам внимание на най-малките работи. Като ми дойде гост, черпя го с чай; нарязвам лимона, на себе си поставям по-малко парче, а на госта поставям по-голямо – зная, че в големите неща е изкушението. Ръководя се от принципа „В малкото се крие благословението”, и вие следвайте този принцип.” (Цитатът е от сборника с неделни беседи „Сила и Живот”, том 6, съвместно издание на издателствата „Бяло Братство” и „Захарий Стоянов”, София, 2012, с. 353.)
В тази кратка реплика на Мировия Учител на Любовта има два възлови момента. Истините, които споделя той, са изразени с малко думи, но казват много. Ще разгледаме тези два акцента с подобаващо на важността им внимание:

1. „... В големите неща е изкушението.“
Щом става дума за изкушение, в съзнанието ни изниква образът на Лукавия, чиято основна задача е именно тази – да ни изкушава. И ако успее, да грабне душата ни и да я запокити в тартара. Погрешният превод на Господнята молитва „Отче наш” се опитва да прехвърли инициативата за изкушенията в градината на Бога: „И не ни въвеждай в изкушение...” Работата е там, че Бог никого не въвежда в изкушение. Това, както вече стана ясно, е цел единствено на дявола. (Затова и напълно основателно Учителят Беинса Дуно предлага изразът в Господнята молитва „И не ни въвеждай в изкушение...“ да бъде заменен с по-логичния „И когато изпаднем в изкушение...“.) Едничката мотивация на Небесния Отец е да ни заведе до Божествената Истина. До нея пътищата са безброй много. Колкото и странно да звучи, един от тях минава по трасе, начертано именно от изкушението.
По своята житейска пътека ние учим уроците си главно по два начина: по метода на положителния и по пътя на отрицателния опит. Първият е осветлен от великите Истини, които сам Бог е вложил в сътворения от Него свят. Осмислим ли ги, усвоим ли ги, прилагаме ли ги, ще достигнем желания връх на съвършенството. Вторият бива прокарван – с болка, ограничения и страдания – от нарушаването на същите тези Истини, съзнателно или не. Нарушаване, което същият велик Учител назовава „погрешка”, а религията – „грях”. Престъпването на законите, изградени върху тези вечни Истини, никога не остава без последствия. Резултатите са налице въз основа на действието на универсалния закон на кармата – закона за безупречно справедливото възмездие за всички наши мисли, чувства, думи и дела, закон за причината, която неминуемо ще роди следствие, пропорционално на заряда и мотива, вложени в действието, което го е породило.
Тъжната и горчива оценка на действителността води до извода, че повечето от земните си уроци учим по пътя именно на отрицателния опит. И не бива да се сърдим за това на никого другиго освен на себе си. А и не става дума за сърдене или каквато и да било друга отрицателна реакция, а за процес на постепенно помъдряване. То може да бъде завоювано, когато прегърнеш Божествената Истина и я следваш с безусловна преданост. Рано или късно тя ще бъде твое достояние и след безброй прегрешения спрямо същата тази Истина, които са ти помогнали да разбереш, че не бива да повтаряш старите модели на мислене и поведение и че си длъжен да усвоиш нови, съответстващи на твоето предназначение според Божия План за Вселената и за самия теб, ще доплуваш до спасителния бряг на вечния живот. Живот във Вечността, осиян от Божието присъствие навсякъде около теб и у самия теб.
И двата описани случая са изключения. Никой простосмъртен човек не е познал веднага и без всякакви затруднения висшата Истина и не ѝ се е отдал безрезервно, така че да се изкачи без забавяне до върха ѝ. За да я овладее и да я превърне в реална част от себе си, от своето съзнание, от жизнената си изява, са му необходими хиляди инкарнации в материалния свят, придружени от безчетни пропуски, препъвания, падания – някои от които особено болезнени, неизброимо число научени уроци в земното училище, натрупан огромен опит от собствените и чуждите грешки. Едва тогава настъпва свещеният миг на просветлението и човекът, веднъж завинаги прозрял заветната Истина, никога повече не отстъпва от светлата нишка, с която тя го води по маршрута към Божественото.
Изкушението да се устремим към голямото, без да сме познали и реализирали малкото, като правило води до печални последици. Пътят на познанието, който е синоним на духовния Път, неизменно започва от малкото и води към голямото.

2. „В малкото се крие благословението.”
Учителят Беинса Дуно е завещал на своите последователи метода на малките стъпки. Всички постижения в живота, включително тези по духовната пътека, стават от малкото към голямото, отвътре навън, от потенциала на Божественото, заложен изначално у всеки човек, към привидността на една реалност, създадена, за да послужи за учебен полигон на разумните същества.
Благословението се крие в малкото, тъй като именно в малкото е посаден зародишът на голямото. Не можем да достигнем до голямото, ако преди това не сме осмислили и преодолели малкото. И както от малкото семе покълва и израства грамадно дърво, така и от малкия, незабележим с просто око семенен атом, стаен в дълбините на човешката нетленна същност, ако бъде правилно насочван към развитие и проявление, рано или късно ще избуи гигантският по ръст и мащаби, осъществил се изцяло в Божественото си предназначение индивидуален дух. Атман ще стане Брахман – личното „аз” ще се слее с Аза на Всемира, без да загубва своя неповторим облик, в готовност да поеме върху вече мощните си плещи задачи от космически порядък.
Благословението е потенциал, който се крие в малкото и му обещава да го превърне в голямо, ако изпълни успешно и до край еволюционната си програма.
Благословението означава още, че Бог е предвидил още преди зората на времето възможността малкото да се трансформира в голямо, ако осъществи Неговия план за достигане на крайната цел по своя път през светове, пространства и измерения.
Голямото е утрешният ден на малкото, ако то съзрее да прекрачи неговия праг в целия блясък на своето цялостно самоосъществяване.
Да можеш точно и съвършено обективно да прецениш кое е малко и кое – голямо, върху фона на собствените ти качества и способности – това е признак на духовна зрелост, гаранция за правилен избор. Избор, който отговаря на твоето моментно състояние, на темповете, с които се придвижваш по жизнената си пътека, и на целта, която си си поставил за преодоляване – на този етап от живота ти и за съвкупното ти въплъщение на планетата Земя.
Разграничаването на малкото от голямото изисква ясен и точен критерий, мярка за оценка, която произтича не от несъвършенството на човешкия конкретен ум, а от безусловната непогрешимост на просветлението в Духа.

Учителят Беинса Дуно разглежда проблема за съотношението между малкото и голямото, обвързвайки го с наглед простичък пример за гостоприемство. Дошъл му е гост, той му приготвя чай и му отрязва по-голям резен лимон, а за себе оставя по-малък. В какво тук се крие изкушението? Домакинът разполага и с чая, и с лимона – те са негова собственост. От него зависи какво и колко ще предложи на  посетителя. Нищо не му пречи да се обърне с гръб към него и да си отреже по-голямо парче лимон, а за госта да остане по-малкото. Ала законът за гостоприемството изисква да стане точно обратното.
Изкушението се крие в това, да задържиш за себе си по-голямото, по-хубавото, по-ценното, а за ближния да остане по-малкото, по-лошото, по-малоценното. Елементарната етика на човешките взаимоотношения очаква от нас да поделим притежанието си с нуждаещия се по равно. Космическата етика, родена от свръхестествения Божествен нравствен закон, ни подтиква да пожертваме по-добрата, по-голямата част за ближния, а за себе си да оставим по-малката. И то независимо от моментните си потребности.
Разглежданата реплика на Учителя на Бялото братство започва с признанието му, че обръща внимание и на най-малките неща. Това е деликатен, но настоятелен призив към всички нас, които се стараем да следваме начертания от него път към Светлината, да постъпваме по същия начин. Да развиваме у себе си различителната способност, да умеем да отсеем стойностното от незначителното, да осъзнаваме безпогрешно какво в дадена ситуация е малко и незаслужаващо внимание и какво – съответно голямо, важно, изискващо цялата ни отдаденост.
Най-малките неща са обикновени онези, които като правило ни убягват, отминаваме ги с безразличие, понеже сме убедени, че не са ни нужни. А често именно в тях е скрит ключът към решаването на значим проблем, разковничето за личната ни или в по-широк мащаб удовлетвореност от стореното. Толкова малки наглед, а с толкова могъщ заряд у себе си... Това е зарядът на способния да се разгърне до невиждани размери потенциал, заложен у тях.
Великият Учител на Новото време завършва обръщението си към слушателите с наставлението да следват принципа „В малкото се крие благословението”. Той апелира едновременно към разума и интуицията им, към конкретния ум и душата. Разумът ще ни помогне да бъдем обективни в оценката си за съотношението между малко и голямо, за действителната стойност на всички обекти, които очакват нашето решение и намеса в една житейска сцена. Интуицията от своя страна с тихия си, но достатъчно настойчив глас ще ни подтикне да извършим точно това, което Бог очаква от нас при тези обстоятелства. Само че не на сляпо, без предварителна подготовка, а стъпили непоклатимо върху скалата на здравия разум.

Мъдростта на избора на зрелия духовно човек е непогрешима и в малкото, и в голямото. Ала тя винаги започва от първото и завършва с второто. Разстоянието между двете е твърде значително – а понякога и наглед непреодолимо – само в границите на материалния свят. Във вселената на Духа дистанция просто не съществува.
Трансформацията от малко в голямо е част от предметното обучение във владенията на Майя – мировата илюзия, господарката на видимата за сетивата ни действителност. Веднъж приключила, тази трансформация превръща ядрото на потенциала, вложен отвеки в сърцевината на човешката същност, в разлистен, неописуемо красив хилядолистен Лотос – знак и признание за сбъднатата мечта на всяко разумно същество: съединение с непомръкващия блясък на Божественото за цялата Вечност. И обещание за съ-творчество със Създателя сред безвремието на Безкрайността.


Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар