неделя, 7 април 2019 г.

Преходно и непреходно




(Есе върху беседата „Моите овце слушат Моя глас”)


Както овцете слушат гласа на своя пастир и го следват, така и повярвалите в мисията на един духовен Учител възприемат Словото му като израз на Божествената Истина и вървят с търпение, постоянство и всеотдайност по пътя, който той им е очертал. Това е път на постепенното, плавно и постъпателно духовно израстване, в рамките на който се разгръща вътрешният потенциал на пилигрима и заискряват със завладяваща красота добродетелите на неговата душа – жалони по Пътя към съвършенството. В крайна сметка това движение напред и нагоре отвежда човека с пробудено съзнание до самия Божий престол, до царството на вечната Светлина и безсмъртната Любов.

За да бъде изминат докрай този Път, обаче, е нужно поелият по него да се освободи от всичко преходно и да положи върху душата си печата на непреходното. Как да различим едното от другото? На помощ отново ни идва Божествената Мъдрост на великия Посветен. В разглежданата беседа Учителят Беинса Дуно заявява: „... Любовта и радостта в човешкия живот са временни.“ За участника в Школата на Всемирното Бяло братство това изказване може да прозвучи твърде смущаващо. През цялото време са го учили, че Любовта е неразделна част от природата на самия Бог, че сам Той е Любов (ср. I Йоан 4:8, 16). И че: „Радостта не е произведение на Земята. Тя е последствие на възвишения живот, който работи за издигане на хората.” Какво има пред вид тогава Вестителят на Новата планетарна култура?
Той очевидно говори не за висшата проява на Любовта, а за нейното човешко измерение, което е само подготовка, предчувствие за Божествената висота на Любовта. Истината е, че всички ние трябва да преминем през човешкото стъпало на Любовта, за да достигнем трона ѝ на върха на Божието присъствие. А това означава да преодолеем окончателно егоистичния стремеж към притежание, на моменти ескалиращ до безумен порив за обсебване, към обектите на нашата човешка любов. И вместо това да бъдем готови да им отдаваме най-доброто от себе си, да им служим напълно безкористно и всеотдайността ни към тях да бъде заредена с искрата на саможертвата.
Само така малката човешка любов – егоистична и обсебваща, би могла да се трансформира в Божествена Любов, която се раздава докрай и не прави разлика между онези, които имат нужда от нея.
От друга страна, временна е радостта от човешките притежания, от придобитото богатство, от измамните миражи на славата, от коварното опиянение и сладостта на усещането за власт. Тази радост се поражда от задоволяването на пръв поглед на нормални, естествени човешки потребности. Ала в същност тя служи на низки инстинкти, на недостойни страсти и подхранва животинското начало у човека. Нейното място е в миналото му, а в бъдещето го очаква единствено светлата и безукорно чиста радост от духовните постижения.
Радост можем да открием и в това, което наричаме „развлечение”. (Развлечение = преживяване, което в някаква степен ни отделя от действителността и ни създава усещане за радост и удовлетворение. Ако вместо удовлетворение възниква задоволяване на низши потребности, тогава развлечението придобива пагубен характер.) То спуска завеса към действителността – далеч не винаги удовлетворителна, доставя ни мигове на покой, пренася ни в други плоскости на възприятия и преживявания. Оказва се, обаче, че и тази форма на радост крие в себе си зародиша на самозаблудата. Защо? Учителят Беинса Дуно твърди категорично: „В духовния свят развлечения не се допущат.” Излиза, че те са свойствени само на нашето съществуване в света на материята. Красиви, но краткотрайни проблясъци от една друга реалност, нерядко лъжлива и преходна. Развлеченията очевидно не ни водят към Истината, а може дори да ни отдалечават от нея. Не бива да ги отричаме и да проповядваме излишен аскетизъм, а трябва да имаме разумно отношение към тях. Разумно в случая означава правилна преценка и спазване на мярката на приличието и високия идеал.
В заключение: преходно е всичко онова, което ни задържа в оковите на материалните ограничения и илюзии, в един свят на страдание и неудовлетвореност. А непреходно е само онова, което ни помага да разгърнем Божествения си потенциал и да изпълним предназначението си на достойни синове и дъщери на Небесния Отец.


Константин Златев

Няма коментари:

Публикуване на коментар