В тази беседа жлебът е символ на изпитанията, през които
трябва да преминем, и на благата, които получаваме от Бога, а от нас се очаква
да ги усвоим. Да изтъпчем жлеба – значи да положим необходимите усилия, за да
превърнем тези блага от потенциал за нашето съществуване в реална лична
придобивка. Действията ни в тази насока следва да бъдат целенасочени и
навременни. Народната мъдрост ни поучава: „Господ дава, но в кошара не вкарва.”
Тази пословица се отнася точно до разглеждания тук случай. Тя ни мотивира да
откликнем по подобаващ начин на Божията щедрост и да се възползваме изцяло от
нея. А за това са нужни зорки, широко отворени духовни очи.
Защо? – Защото: „Щастието
на грешните хора седи в затворените очи, а на праведните – в отворените.” Очите
на грешниците трябва да бъдат затворени за греха – свой или чужд, а очите на
праведниците – отворени за доброто. Очите на духовно прогледналия човек,
неговият вътрешен взор, обаче винаги би трябвало да бъдат отворени: „В живота очите ни всякога трябва да бъдат
отворени. Великото в живота седи в отворените очи. Само онзи човек може да
върши волята Божия, очите на когото са отворени.” Тези неизменно отворени
очи бдят зорко в съвършен самоконтрол и безпогрешно различаване между добро и
зло, светлина и мрак. Те са очите на духа, който изпълва съзнанието на
пробудения за истината човек и го насочва без колебание по вярната пътека в
неговия земен живот.
Рано или късно неговото просветлено вътрешно зрение ще му
открие предназначението на изявата му в плът: „... Задачата на човека не седи в това, да бъде той добър или да бъде
праведен, но да върши волята Божия, да изразява Неговата Любов.” Сиреч
добротата и праведността не струват нищо, ако не са подчинени без остатък в
изпълнение волята на Небесния Отец и ако не са насочвани от Неговата велика
Любов. От което стигаме до извода, че завоюването на доброта и праведност е
само предпоставка за сливане на индивидуалната воля с тази на Всевишния и
поемане безусловно пътя на абсолютно безкористната и всеотдайна Любов. Така
личността постига триумфа на вътрешната хармония, която излъчва навред около
себе си и чрез нея твори добро, красота и предано служение на един висок идеал.
Портретът на този човек с извисена духовност е нарисуван от Учителя Беинса Дуно
с пестеливи, но изразителни краски: „Човекът
е в това, как схваща и изявява нещата в даден случай и какво е неговото
разположение: има ли единство между мислите, чувствата и постъпките му.” Фраза,
която ни напомня една източна максима: „Мъдростта на мъдрите е в тяхното
поведение.” Както и репликата на френския естествоизпитател Бюфон: „Стилът –
това е човекът.”
Схващането на нещата, и то правилното схващане, е резултат от
духовна зрелост, силно развит конкретен и абстрактен ум и налична способност за
точно наблюдение и различаване. От друга страна, изявяването на нещата
предполага непреклонна воля и целенасоченост в служба на Всемирното Добро. Разположението
на човека свидетелства дали той е постигнал душевен мир, дали е в съгласие със
самия себе си и със света, гъмжащ от толкова много противоречия, контрасти и съблазни.
Хармоничният човек притежава единство на мисли, чувства и дела. Това вътрешно
единство се проектира и в неговата външна действителност и я извайва с
непогрешимата ръка на Божествен ваятел.
Хармонията ражда прекрасното и възвишеното и в
микрокосмоса – човека, и в макрокосмоса – Вселената. Хармонията е само на една
крачка пред прага на съвършенството. В хармонията съзираме усмивката на Бога,
Който се оглежда в душата ни и открива в нея небесната прелест на собственото
Си отражение.
Дошли сме на тази планета, за да наситим с хармония
своето „аз”, сърцата на всички човеци – наши изначални братя и сестри, и да я
поднесем като дар пред нозете на очакващия с трепет този наш подвиг Проявен Бог
и Спасител – Христос.
Константин Златев
Няма коментари:
Публикуване на коментар